В писмото, с което започва тази история, няма нито ред за любов.
Има две думи на италиански и Ингрид Бергман ги пише на шега, за да покаже колко малко познава езика.
Адресатът е режисьорът Роберто Роселини, един от основателите на неореализма, италианското кино на разрушените след войната улици.
Бергман започва с това, че е гледала две от лентите му за войната и много са ѝ харесали.
После идва единственото изречение по същество: "Ако имате нужда от шведска актриса, която говори много добре английски, не е забравила немския, на френски не се изразява особено разбираемо, а на италиански знае само ti amo, готова съм да дойда и да направим филм заедно."
Двете думи означават "обичам те".
През четирийсетте години Бергман е любимката на Америка: зрителите я познават като Илза от "Казабланка" и като монахинята от най-касовия филм на 1945 година.
Омъжена е за шведския неврохирург Петер Линдстрьом и двамата имат дъщеря, Пиа. В Холивуд обаче вече ѝ е тясно.
Кога точно е писано писмото, не е сигурно: италианският филмов историк Елена Даграда го отнася към пролетта на 1947 година.
Бергман не знае адреса на Роселини и праща плика до римската продуцентска компания "Минерва", а малко след това там избухва пожар.
Пратката се губи в бъркотията и стига до ръцете му почти година след написването, на 8 май 1948 година.
Самият получател разказва друго: служител на "Минерва" спасява писмото от купчина ненужна кореспонденция, приготвена за горене, и му се обажда, но режисьорът е скаран със студиото и отказва да говори с човека.
Роселини отговаря веднага с телеграма: "Току-що получих с голямо вълнение писмото ви, което идва на рождения ми ден като най-скъпия подарък."
Няколко месеца по-късно режисьорът ѝ изпраща подробно предложение.
В него описва как в края на февруари 1948 година минава с колата през хълмовете край Рим и вижда лагер за разселени жени, ограден с бодлива тел.
Една от тях, латвийка, облечена в черно, стои настрана от другите. Роселини протяга ръка през телта и тя се вкопчва в нея.
Когато по-късно получава разрешение да влезе в лагера, от нея няма и следа, а другите жени казват, че е заминала с войник от малките острови северно от Сицилия.
От образа на непознатата латвийка Роселини изгражда героинята на следващия си филм, литовската бежанка Карин, която се омъжва за рибар, за да се измъкне от лагера.
Мъжът я отвежда на Стромболи, един от Липарските острови, в село, сгушено под вулкан, който пуши непрекъснато.
Ролята е замислена за Ана Маняни, звездата на неореализма и любовница на режисьора. Сега той предлага на Бергман да я замести.
Тя приема, а парите за филма идват от холивудското студио RKO на магната Хауърд Хюз.
През март 1949 година, след провала на "Триумфалната арка" и "Жана д'Арк", Бергман заминава за Италия за няколко месеца снимки.
В Лос Анджелис остават мъжът ѝ и десетгодишната Пиа. В този дом тя повече не стъпва.
На острова снимките текат мъчително, но любовта пламва бързо. В края на април фотограф улавя актрисата и режисьора хванати за ръце и кадърът обикаля вестниците.
Маняни отмъщава посвоему: на остров Вулкано, в другия край на архипелага, тя се снима в свой филм със сходен сюжет, а журналистите кръщават съперничеството "войната на вулканите".
Петер Линдстрьом долита в Италия и се среща с жена си и Роселини в Месина, но двата мрачни дни там не променят нищо.
В началото на август Бергман обявява, че ще се разведе и ще напусне киното.
На следващия ден добавя пред американски кореспондент, че репортери, преоблечени като продавачи на метли, са дебнали Пиа във ферма в Минесота, за да изтръгнат изявление от нея.
Още същия месец из Рим тръгва слухът, че актрисата е бременна, а през декември най-четената хроникьорка на Холивуд Луела Парсънс го обявява за факт на първа страница на "Лос Анджелис Екзаминър": "Бебето на Ингрид Бергман се очаква след три месеца в Рим".
"За съжаление има известни трудности, иначе вече щях да съм съпруга на Роберто", казва актрисата пред "Ню Йорк Таймс".
Синът им се появява на бял свят на 2 февруари 1950 година в римската клиника "Вила Маргерита".
Докато трае раждането, Роселини крачи по коридорите. Кръщават момчето Ренато Роберто, но всички му казват Робертино.
Седмица по-късно мексикански съд в граничния град Сиудад Хуарес развежда Бергман задочно, а на 15 февруари "Стромболи" излиза по американските кина с реклами за "бушуващи страсти".
Във версията за САЩ филмът е орязан с около двайсет и пет минути, а накрая глас зад кадър съобщава, че героинята ще се върне при мъжа си в селото.
Актрисата, която изпълнява ролята, обаче не се е върнала.
Филмът се оказва провал. Още преди премиерата цензорът на Мемфис, Тенеси, Лойд Бинфорд забранява "Стромболи" заедно с всяка бъдеща лента с Бергман, защото според него тя е "позор не само за професията си, но и за всички американски жени".
Американци засипват актрисата с писма и телеграми.
"Как може една майка да навлече такъв срам на малката си дъщеря", пише в една от тях, подписана "бивш почитател".
"Хората ме видяха като Жана д'Арк и ме обявиха за светица. Не съм. Просто съм жена, още едно човешко същество", казва Бергман.
На 14 март 1950 година Едуин Джонсън, демократ от щата Колорадо и председател на комисията по междущатска и външна търговия, говори пред Сената.
Допреди скандала Бергман е любимата му актриса и сега той е поредния "измамен" почитател.
Нарича я "една от най-могъщите жени на земята днес и, съжалявам да го кажа, огромна сила на злото" и "апостол на деградацията".
Обвинява я, че е "посегнала на институцията на брака", а "Стромболи" определя като "глупавия филм за една бременна жена и един вулкан".
Роселини за него е "любовен пират". Сенаторът пророкува: "От пепелта на Ингрид Бергман ще израсне по-добър Холивуд."
Джонсън внася и законопроект: актьорите, продуцентите и филмите да получават лиценз от Министерството на търговията, а всеки, уличен в "морална поквара", да го губи.
Малко повече от месец преди речта му сенатор Джоузеф Маккарти е обявил, че има списък с комунисти в Държавния департамент, и ловът на вещици вече е започнал.
"Бях заплаха за американските жени. Дори гласът ми по радиото минаваше за опасен", спомня си Бергман много години след това.
"Разбира се, че ме заболя. Но не мислех, че онова, което съм направила, е работа на другите."
На 24 май 1950 година Бергман и Роселини се женят, без да присъстват на собствената си сватба: в Сиудад Хуарес пълномощници казват "да" вместо тях.
За Католическата църква този брак не съществува.
Законопроектът на Джонсън така и не стига до гласуване.
През май сенаторът го прибира в чекмеджето срещу обещанието на холивудските продуценти сами да затегнат правилата за реклама.
Американските моралисти не оставят на мира и Роселини.
През декември 1950 година в Ню Йорк излиза "Чудото", късометражен филм, заснет още през 1948 година като част от "Любовта". В него Ана Маняни играе полуобезумяла козарка.
Тя взема един скитник за свети Йосиф, вярва, че е заченала по чудо, и ражда сама в една църква, подигравана от цялото село.
Нюйоркският архиепископ кардинал Франсис Спелман нарича филма "гнусен и вреден", "презряна обида за всеки християнин", и предлага да го прекръстят на "Жена, още веднъж опозорена от Роберто Роселини".
Намекът за Бергман е прозрачен.
През февруари 1951 година властите в Ню Йорк обявяват "Чудото" за светотатство и му отнемат правото да бъде прожектиран в щата, а разпространителят Джоузеф Бърстин завежда дело.
През юни 1952 година Бергман ражда близначки, едната от тях е бъдещата актриса Изабела Роселини.
Четирите филма, които прави със съпруга си след "Стромболи", се провалят в кината.
Пиа остава при баща си, който печели попечителството, и майка ѝ не я вижда с години.
Реабилитацията ѝ пред американските зрители идва през 1956 година с "Анастасия", отново холивудска продукция.
В началото на 1957 година Бергман стъпва в Америка за първи път след 1949 година, а през март ролята ѝ носи втори "Оскар".
Роселини, който от края на 1956 година снима в Индия, се влюбва в омъжената сценаристка Сонали Дасгупта и бракът с Бергман се разпада.
Едва тогава Пиа отново вижда майка си.
Самата Бергман обобщава тези години така: "Минах от светица до уличница и пак до светица, и то за един живот."
Джонсън умира през 1970 година. На 19 април 1972 година републиканецът Чарлс Пърси от щата Илинойс взема думата в Сената.
Нарича Бергман "жертва на ожесточени нападки в тази зала преди двайсет и две години".
Милиони сънародници, казва той, биха искали заедно с него да изразят съжаление за "личното и професионалното преследване", което я е накарало да напусне страната на върха на кариерата си.
Бергман му отговаря от Ню Йорк: "Скъпи сенатор Пърси, моята война с Америка свърши отдавна. Раните обаче останаха. Сега, благодарение на вашия рицарски жест и на щедрата ви и изпълнена с разбиране реч в Сената, те са излекувани завинаги."
Още на 26 май 1952 година деветимата съдии от Върховния съд на САЩ единодушно отменят забраната на "Чудото" и за първи път обявяват филмите за свободно слово, което Първата поправка на Конституцията пази от намесата на държавата.
Нравствената полиция започва да губи властта си над екрана двайсет години преди някой в Сената да изрази съжаление за гоненията срещу самата Ингрид Бергман.
