Игуменка пише на бившия си любовник, че по време на литургия, когато би трябвало да се моли, си спомня за нощите си с него.
Годината е около 1133-та, жената се нарича Елоиза, а получателят е Пиер Абелар, монах и най-скандалният философ във Франция по онова време.
Петнайсетина години по-рано двамата живеят в Париж, а тя му е ученичка.
Между уроците и това писмо стоят извънбрачно дете, тайна венчавка, нападение, в което Абелар е скопен, и монашеско расо, което тя облича само защото той ѝ е наредил.
През 1761 г. Жан-Жак Русо кръщава романа си "Юлия, или Новата Елоиза".
Според историка Робърт Дарнтън до 1800 г. книгата излиза в поне седемдесет издания, вероятно повече от всеки друг роман дотогава.
През 1988 г. историята на двамата стига до екрана във филма Stealing Heaven на Клайв Донър, а през 2004 г. стих от поемата на Александър Поуп за Елоиза дава заглавието на "Блясъкът на чистия ум" с Джим Кери и Кейт Уинслет.
Абелар е кумирът на парижките студенти. Син на дребен бретонски рицар, той се отказва от наследството в полза на братята си и вместо да се учи да върти меч, се упражнява в изкуството на диалектиката.
Надвива собствения си учител Гийом от Шампо в публични диспути. Монахът Фулк от Дьой, негов съвременник, пише, че при Абелар идват ученици чак от Рим, Испания, Англия и Германия.
Уроците му носят и пари, и слава, а с тях расте и самочувствието му.
В автобиографията си пише без капка ирония, че по онова време се е смятал за единствения истински философ на света.
Твърди още, че до срещата с Елоиза е отбягвал блудниците, а от учене не му е оставало време за благородните дами.
За родителите на Елоиза не се знае почти нищо. Израснала е при монахините в Аржантьой край Париж и живее у чичо си Фулбер, каноник в "Нотр Дам".
Около 1116 г. тя е още съвсем млада, но вече се слави не толкова с красотата, колкото с начетеността си, нещо рядко за жена в XII век.
Пише на латински по-изискано от повечето парижки учени, а според Абелар знае и гръцки, и иврит.
Философът харесва и ума, и външния вид на момичето и подготвя завладяването на сърцето ѝ като предстоящ диспут: залага на славата си, а грамотността ѝ смята за предимство, защото ще могат да си пишат, когато са разделени.
Убеждава Фулбер да го приеме в къщата си като наемател и обещава да обучава племенницата му безплатно.
Фулбер, който обича парите поне колкото Елоиза, приема веднага и дори му разрешава да я бие, ако мързелува.
Абелар сравнява постъпката на каноника с това да повериш агне на гладен вълк.
Уроците бързо се отклоняват от граматиката и логиката.
Книгите стоят отворени, пише философът, но разговорите са повече за любов, отколкото за наука, а целувките - повече от наставленията.
Най-търсеният преподавател в Париж започва да гледа на лекциите си през пръсти, а нощите посвещава на Елоиза и на любовните песни, които съчинява за нея.
Песните му стигат и до хора, които не имеят да четат - според Елоиза мелодиите са толкова хубави, че се помнят лесно.
Почти всички в града знаят на кого са посветени, но Фулбер дълго не разбира какво се случва под собствения му покрив.
Когато истината стига до него, вече е късно: Елоиза е бременна.
Абелар я извежда тайно от Париж, облечена като монахиня, и я праща при сестра си в Бретан.
Там тя ражда момче и го кръщава Астролаб, на астролабията, уреда, с който в онази епоха се определя положението на звездите.
С каноника шега не бива и Абелар го знае. Предлага му да поправи стореното с брак, но при едно условие: бракът да остане тайна.
Като всички учители в катедралните училища, Абелар е клирик, тоест духовно лице, макар и без свещенически сан.
Женитбата не му е забранена, но след нея не би имал шанс за висок църковен пост, а колегите му гледат на учен с жена и деца като на паднал човек.
Най-неочаквано срещу идеята за сватба застава самата Елоиза.
Доводите ѝ са на мъдрец, а не на влюбено момиче: как един философ ще твори на воля, щом в къщата пищят бебета, а слугите шетат около него?
Той ще изгуби уважението на учениците и събратята си, а вината ще е нейна.
Години по-късно ще му напише, че титлата "съпруга" може и да е по-свещена, но на нея винаги ѝ е била по-скъпа думата "приятелка", та дори "наложница".
Абелар настоява на своето. Венчават се призори в една парижка църква, след нощ, прекарана в молитви, пред Фулбер и шепа приятели, и след това всеки се прибира у дома си, сякаш нищо не се е случило.
Тайната скоро се разчува. Фулбер иска да измие позора на семейството си и започва да разгласява новината за брака.
Елоиза отрича под клетва, че е омъжена, за да опази Абелар, а чичо ѝ излива гнева си върху нея с обиди и побой.
Абелар я настанява при монахините в Аржантьой, за да е на сигурно място, и я кара да облече монашеските дрехи.
За Фулбер това е последната капка, която прелива чашата. Той решава, че Абелар просто иска да се отърве от жена си, като я затвори в манастир.
Роднините му подкупват слугата на Абелар и една нощ, докато философът спи, наетите от тях хора влизат в стаята му и го скопяват.
На сутринта пред дома му е пълно с хора, а най-силно плачат учениците му. Абелар пише, че съжалението им му тежи повече от раната.
Наказанието следва старото правило "око за око": двама от нападателите, сред тях и слугата предател, са ослепени и скопени, а Фулбер е лишен от имуществото си.
По собствените му думи към манастира го тласка не благочестието, а срамът, и той става монах в абатството "Сен Дени".
Преди това обаче принуждава Елоиза да положи обет в Аржантьой.
Тя застава пред олтара и вместо молитва произнася стихове на римския поет Лукан, думите на Корнелия, която обвинява себе си за нещастието на мъжа си Помпей.
Години по-късно ще му напише, че е облякла расото заради него, а не от любов към Бога.
Монашеството не прави Абелар по-смирен. Той продължава да преподава, да пише и да дразни когото не трябва.
На църковния събор в Соасон през 1121 г. трактатът му за Светата Троица е обявен за еретичен и той е принуден да го хвърли в огъня със собствените си ръце.
Философът се скрива в пустош край Ножан сюр Сен и издига молитвен дом от тръстика и слама с името Параклет, тоест Утешителя.
Студентите го намират и там, строят си колиби наоколо и пак слушат лекциите му.
Около 1127 г. монасите от "Сен Жилдас дьо Рюис", отдалечено абатство на бретонския бряг, го избират за игумен, но толкова не понасят строгостта му, че неколкократно се опитват да го отровят.
През 1129 г. монахините от Аржантьой са прогонени от манастира си, защото абатът на "Сен Дени" Сугер предявява права над имотите им.
Абелар им дава Параклет, а Елоиза става тяхна игуменка.
Управлява толкова мъдро, че според Абелар епископите я обичат като дъщеря, абатите като сестра, а миряните като майка.
Около 1132 г. Абелар описва злочестините си в автобиография, озаглавена "История на моите бедствия" и написана като утешително писмо до неназован приятел.
Текстът попада у Елоиза и тя му пише след години мълчание.
Неговите писма са писма на монах до монахиня. Нейните са на жена до мъжа ѝ: не съжалява за нищо и не може да се разкае за удоволствия, които още помни.
Абелар търпеливо я връща към молитвата, пише устав за манастира ѝ и химни за монахините.
Постепенно тя се примирява с тона му, но не и преди да е изляла цялата си мъка.
Част от медиевистите дълго смятат, че монахиня от XII век не би писала толкова откровено, и подозират, че писмата на Елоиза са съчинени от Абелар или от по-късен автор.
Повечето днешни изследователи са убедени, че думите действително са нейни.
Последният противник на философа е Бернар от Клерво и през 1141 г. по негово настояване учението на Абелар е осъдено в Санс.
Философът умира година по-късно под закрилата на абата на Клюни Петър Достопочтени, който тайно пренася тялото му при Елоиза в Параклет, където двайсет и две години по-късно е положена и тя.
Шест века и половина след смъртта си двамата влизат в нова роля: на рекламни лица.
През 1804 г. "Пер Лашез" приема първите си покойници, но парижани не искат да погребват близките си толкова далеч от центъра на града.
За да създадат престиж на новото гробище, властите пренасят там прочути покойници, сред тях Молиер, Лафонтен и, през 1817 г., предполагаемите останки на Абелар и Елоиза.
Хитростта успява и за няколко десетилетия "Пер Лашез" става най-желаното място за вечен покой в Париж.
Посетителите оставят писма под готическия балдахин над гроба на прочутите любовници.
Повечето са до Елоиза. Абелар е един от най-големите умове на века, но човекът със свободния дух и смелите думи е тя.
