На 14 февруари 1779 г., на брега на залива Кеалакекуа на Големия остров (Хавай), един от най-прочутите мореплаватели в историята намира своя край.
Британският капитан Джеймс Кук, чиито кораби достигат до Южния полярен кръг, картографират бреговете на Австралия и Нова Зеландия и навлизат в ледените води на северната част на Тихия океан, загива по време на сблъсък с местните жители.
Той е на петдесет години. Зад гърба си има повече от десетилетие на почти непрекъснати морски експедиции, а пред него стои задачата да открие северния проход между двата океана.
Смъртта му шокира Великобритания. Скоро започват да се разпространяват твърдения, че тялото му е било разчленено, сварено и дори изядено от хавайците.
Истината е едновременно по-сложна и по-интересна.
От бедно семейство до командир на кралски кораб
Джеймс Кук е роден на 27 октомври 1728 г. в Мартън, Йоркшир, в семейство със скромни възможности.
Баща му е селскостопански работник и бъдещият мореплавател не получава образованието, което обикновено отваря пътя към офицерски чин в Британския кралски флот.
Като младеж Кук първоначално работи на търговски кораби, превозващи въглища покрай английското крайбрежие.
Именно там той усвоява морското дело, навигацията и управлението на плавателен съд в трудни условия.
През 1755 г. той постъпва в Кралския флот. По време на Седемгодишната война участва в операции край бреговете на Северна Америка, където се отличава със своите умения на картограф.
Способностите му бързо привличат внимание. Кук притежава рядка комбинация от практически морски опит, математически способности, дисциплина и умението да създава прецизни морски карти.
Първа мисия
През 1768 г. Британското адмиралтейство му поверява командването на кораба "Индевър" (Endeavour) и мисия, която определя по-нататъшния му път.
Първото пътешествие: Към Таити, Нова Зеландия и Австралия
Официалната научна цел на експедицията е да се проследи преминаването на Венера пред Слънцето през 1769 г. от остров Таити.
Като наблюдават от различни точки на Земята, астрономите се надяват да изчислят разстоянието между нашата планета и Слънцето с по-голяма точност.
На борда се намират няколко учени, сред които и известният естествоизпитател Джоузеф Банкс.
Кук обаче има и друга, поверителна мисия: да потърси предполагаемия огромен южен континент, известен като Terra Australis Incognita (Неизвестна южна земя).
След Таити експедицията достига Нова Зеландия. Кук обикаля островите и съставя подробни карти на крайбрежието им.
През 1770 г. той се отправя към източното крайбрежие на Австралия, което дотогава не е систематично картографирано от европейци.
Корабът достига залива Ботани (Botany Bay), а през юни 1770 г. засяда на Големия бариерен риф и е повреден тежко. Ремонтът на брега отнема седмици.
Експедицията оцелява и се завръща във Великобритания през 1771 г.
Пътешествието носи огромно количество научни данни за природата и географията на Тихия океан.
То има обаче и друго последствие: британските териториални претенции по източното крайбрежие на Австралия проправят пътя за бъдеща колонизация.
Разбира се, земите, описани от Кук, не са нито необитаеми, нито непознати за народите, които живеят там в продължение на хилядолетия.
За тях пристигането на европейските кораби бележи началото на една съвсем различна история.
Второто пътешествие: Към ледовете на Антарктида
През 1772 г. Кук отново потегля на път, този път с корабите "Резолюшън" (Resolution) и "Адвенчър" (Adventure).
Основната цел е да се установи дали в южните ширини има огромен континент - суша, за която европейските географи отдавна предполагат, че трябва да съществува, за да уравновеси земните маси в Северното полукълбо.
Кук достига южни ширини, непознати дотогава за европейските мореплаватели. През януари 1773 г. корабите му пресичат Южния полярен кръг - историческо постижение.
По време на експедицията "Резолюшън" достига приблизително 71 градуса южна ширина, но ледовете го спират.
Кук не вижда самия континент Антарктида.
Неговото пътешествие обаче опровергава представата за обширна, обитаема южна земя, простираща се далеч на север, чак до умерените географски ширини.
Той продължава изследванията си в Тихия океан, посещавайки множество острови, и се завръща във Великобритания през 1775 г.
По това време той вече се е утвърдил като един от най-авторитетните изследователи на своето време.
Особено впечатляващи са усилията му да опази здравето на екипажите си.
В епоха, когато скорбутът отнема живота на повече моряци, отколкото бурите или морските битки, Кук държи на разнообразното хранене, добрата хигиена и редовното осигуряване на пресни провизии.
Макар и да не открива лек за скорбута, той превръща грижата за здравето на моряците в част от самата подготовка на дългите експедиции.
Третото пътешествие: Търсенето на Северозападния проход
През 1776 г. Кук отплава за последен път начело на корабите "Резолюшън" и "Дискавъри" (Discovery).
Този път Британското адмиралтейство му възлага задачата да търси Северозападния проход - хипотетичен морски път по северните брегове на Америка, който би свързал Тихия и Атлантическия океан.
През януари 1778 г. експедицията достига Хавайските острови.
За европейските мореплаватели това е забележително географско събитие. Кук ги нарича Сандвичеви острови в чест на граф Сандвич, първия лорд на Адмиралтейството.
Хавайският архипелаг обаче притежава собствена история, сложна социална структура, владетели и религиозни традиции, развили се векове преди пристигането на британските кораби.
След първото си посещение Кук продължава на север. Той картографира части от западното крайбрежие на Северна Америка, достига Аляска и навлиза в Беринговия проток.
Там се натъква на непреодолима преграда: арктически лед.
Експедицията не успява да открие морския проход, който търси.
Кук решава да се върне на Хавай, за да презимува при по-благоприятни условия и да се подготви за нов опит.
Това решение се оказва съдбоносно.
Посрещнат като свещен гост
През януари 1779 г. британските кораби пускат котва в залива Кеалакекуа.
Първоначално отношенията с хавайците са приятелски.
Местните жители снабдяват корабите с храна, разменят стоки с моряците и организират церемонии в чест на новопристигналите чужденци.
Посещението съвпада с празничния период Макахики, който е свързан с божеството Лоно.
Това поражда популярната версия, че хавайците объркват Кук със самия бог Лоно. Днес историците се отнасят предпазливо към това.
Европейците вероятно не са разбирали напълно сложното религиозно и политическо значение на церемониите, а сведенията, записани години след събитията, ги опростяват.
Каквото и да е било отношението към Кук, то постепенно се променя.
Присъствието на стотици чужденци натоварва местните ресурси.
Избухват спорове за собственост и за търговия. Британските моряци не винаги проявяват уважение към местните обичаи и свещените места.
На 4 февруари корабите напускат залива.
Буря обаче поврежда мачта на "Резолюшън", принуждавайки Кук да се върне.
При това второ пристигане посрещането е съвсем различно.
Последният ден на капитан Кук
На 14 февруари 1779 г. британците откриват, че една от лодките е открадната.
Кук решава да приложи тактика, която е използвал на други острови: взема местния владетел за заложник, докато лодката не бъде върната.
Той слиза на брега с въоръжени морски пехотинци и се приближава до владетеля Каланиопуу.
Първоначално владетелят се съгласява да го придружи, но хората от свитата му и местните жители осъзнават намеренията на британската група и се съпротивляват.
Напрежението бързо прераства в сблъсък.
Отекват изстрели. Убити са хавайци, включително високопоставен местен вожд.
Разярена тълпа се обръща срещу британците.
Кук е ударен с тояга и намушкан с желязно острие. Той пада близо до водата и умира. Четирима британски морски пехотинци също са убити.
Човекът, преминал през океански бури, ледени води и рифове, загива в схватка за една открадната лодка.
Останките му обаче тръгват по свой път.
Дали капитан Кук е бил изяден?
След смъртта му хавайците отнасят тялото.
Британците искат връщането му, но вместо цялото тяло получават само останки - включително кости и парчета плът.
За европейските моряци това е ужасяваща гледка.
Появяват се предположения, че Кук е бил изяден от местните жители.
В действителност обаче няма убедителни исторически доказателства за канибализъм.
Хавайците практикуват погребални обреди, при които тялото на високопоставен човек се обработва, за да се отдели плътта от костите.
Костите имат специално духовно значение и могат да бъдат запазени като свещени реликви.
Това отношение към тялото на Кук вероятно е жест на уважение към неговия ранг, а не поругаване.
Неразбирането е пълно. Британците тълкуват разчленяването на тялото като доказателство за варварство, докато за хавайците боравенето с останките е част от погребалната им традиция.
Съвременните изследователи на хавайската история категорично отхвърлят теорията, че капитанът е бил изяден.
Последно погребение в морето
След смъртта на Кук британските моряци предприемат наказателни действия срещу хавайците.
В последвалата битка са убити още местни жители, а едно село - изгорено.
Постепенно започват преговори за връщането на тленните останки.
На 20 февруари британците получават части от тялото на своя командир.
На следващия ден, 21 февруари 1779 г., те провеждат погребална церемония и погребват останките в морето.
Океанът, на който Кук е посветил почти целия си живот, го прибира при себе си.
Експедицията продължава под командването на Чарлс Клерк, а след смъртта му - на Джон Гор. Корабите се завръщат във Великобритания през 1780 г.
