Най-високият връх в Северна Америка се намира в щата Аляска и носи името на човек, който никога не е стъпвал там.
През 1896 г. златотърсачът Уилям Дики го кръщава след яростни спорове с привърженици на сребърния стандарт: по собствените му думи решава да им отвърне с името на републиканеца, който защитава златото. Същата есен Уилям Маккинли печели президентските избори.
Маккинли е роден на 29 януари 1843 г. в Найлс, щата Охайо. Предците му по бащина линия са шотландци, живели в Северна Ирландия. Баща му, също Уилям Маккинли притежава малка леярна.
Когато избухва Гражданската война, Маккинли се записва в полк от Охайо под командването на Ръдърфорд Хейс, бъдещия деветнайсети президент (1877 - 1881 г.). Заради проявената храброст в битката при Антиетам е повишен в чин младши лейтенант.
През 1865 г. е освободен от военна служба с почетното звание майор.
След войната се завръща в Охайо, където започва да изучава право. През 1867 г. е приет в адвокатската колегия и открива кантора в Кантън.
Още в младите си години Маккинли се ориентира към Републиканската партия: подкрепя Хейс за губернатор през 1867 г. и Юлисис Грант за президент през 1868 г.
На следващата година е избран за прокурор на окръг Старк, а през 1877 г. започва дългата си кариера в Конгреса като представител на седемнайсетия избирателен район на Охайо.
Остава в Камарата на представителите до 1891 г., като губи мястото си само два пъти - през 1884 г. и през 1890 г.
Въпросът, с който Маккинли е свързан най-тясно през годините си в Конгреса, е този за протекционистките мита, налози върху вносните стоки, целящи да защитят американските производители от чуждестранна конкуренция.
Макар да е напълно естествено за републиканец от щат с бурно развиваща се индустрия да подкрепя протекционизма, позицията на Маккинли отразява нещо повече от присъщата на партията му насоченост към интересите на бизнеса.
Той защитава митата и в името на работниците: настоява, че само така могат да се запазят високите надници.
Като председател на комисията на Камарата, която отговаря за данъчното облагане, прокарва тарифата на Маккинли от 1890 г., с която вносните мита се повишават до най-високото си равнище дотогава.
Загубата на изборите през 1890 г. слага край на кариерата на Маккинли в Камарата на представителите, но с помощта на богатия индустриалец от Охайо Марк Хана той е избиран два пъти за губернатор на родния си щат.
През 1896 г. републиканците издигат кандидатурата му за президент.
По време на предизборната кампания основният спор е за паричната система: дали доларът да бъде обезпечен само със злато, или и със сребро.
Маккинли защитава златния стандарт, докато съперникът му, Уилям Дженингс Брайън, издигнат както от Демократическата, така и от Популистката партия, призовава за биметален стандарт.
Брайън води енергична кампания, като изминава хиляди километри и произнася стотици речи в полза на повече пари в обращение, които биха облекчили бедните фермери и длъжниците.
Маккинли остава в дома си в Кантън, където посреща на верандата делегации от републиканци и произнася внимателно подготвени речи, изтъкващи ползите от валута, обезпечена със злато.
Той побеждава убедително с 271 срещу 176 гласа в Избирателната колегия и става първият президент от 1872 г. насам, избран с абсолютно мнозинство от избирателите.
След като встъпва в длъжност на 4 март 1897 г., Маккинли незабавно свиква извънредна сесия на Конгреса, за да бъдат повишени митата.
На 24 юли той подписва тарифата на Дингли, най-високата в американската история дотогава.
Вътрешната политика остава на заден план през управлението му. След десетилетия на изолация американците през 90-те години на XIX век вече искат страната им да има думата в световните дела. При управлението на Маккинли Съединените щати се превръщат в империя.
Още при идването на новия президент на власт много американци, силно повлияни от сензационните вестници на издателите Уилям Рандолф Хърст и Джоузеф Пулицър, т.нар. жълта преса, настояват Съединените щати да се намесят в Куба, където Испания жестоко потушава движението за независимост.
Първоначално Маккинли се надява да избегне войната, но през февруари 1898 г. две събития затвърждават решимостта му да се противопостави на Испания.
Привърженик на кубинските бунтовници краде частно писмо на испанския пълномощен министър във Вашингтон Енрике Дюпюи дьо Лом, в което Маккинли е описан като слаб политик, който угажда на тълпата.
На 9 февруари вестникът на Хърст го публикува. Броени дни по-късно американският боен кораб "Мейн" експлодира и потъва, докато е на котва в пристанището на Хавана. При взрива загиват 266 души.
Какво потопява "Мейн", остава спорно. Флотски комисии през 1898 г. и през 1911 г. заключават, че корабът е унищожен от мина.
Изследването на адмирал Хайман Рикоувър от 1976 г. стига до извода за вътрешна експлозия, вероятно от самозапалили се въглища до склада за боеприпаси, а анализ, поръчан от списание "Нешънъл Джиографик" през 1998 г., отново допуска мина.
Жълтата преса обаче не чака разследвания и убеждава американците, че вината е на Испания. Обществото иска война, а повечето конгресмени са готови да я подкрепят.
През март 1898 г. президентът поставя на Испания ултиматум: да спре жестокостите срещу кубинците и да започне преговори за независимостта на острова.
Испания се съгласява с повечето искания, но не желае да се раздели с последната си голяма колония в Новия свят.
На 20 април Конгресът упълномощава президента да използва въоръжена сила, за да осигури независимостта на Куба, а пет дни по-късно обявява война.
В кратката Испано-американска война Съединените щати разгромяват испанските сили във Филипините, Куба и Пуерто Рико. Бойните действия започват в края на април и приключват с примирие в средата на август.
Парижкият договор, подписан през декември 1898 г. и ратифициран от Сената през февруари 1899 г., прехвърля на Съединените щати Пуерто Рико, Гуам и Филипините.
Куба формално получава независимост, но до 1902 г. остава под американска военна власт.
Договорът минава в Сената на косъм: с 57 срещу 27 гласа, само с един повече от нужните две трети.
Против гласуват мнозина "антиимпериалисти", които не искат САЩ да имат отвъдморски владения, още повече без съгласието на местните жители.
Маккинли не влиза във войната, за да завладява земи, но застава на страната на "империалистите" и подкрепя договора. Генерал Джеймс Ръслинг, член на методистка делегация, приета в Белия дом през ноември 1899 г., публикува през 1903 г. спомена си за срещата.
Според него президентът признава, че се е молил на колене не една нощ, докато реши, че САЩ трябва да задържат всички острови, да образоват филипинците и да ги "цивилизоват".
Историците допускат, че Ръслинг е оцветил думите му с религиозните си възгледи, но доводите съвпадат с официалната кореспонденция на Маккинли.
През 1900 г. републиканецът отново се изправя срещу Брайън и този път печели с още по-голяма преднина и по брой гласове, и в Избирателната колегия.
След второто си встъпване в длъжност през март 1901 г. президентът напуска Вашингтон за пътуване из западните щати, което трябва да завърши с реч на Панамериканското изложение в Бъфало, щата Ню Йорк.
Болестта на съпругата му Айда обаче го принуждава да се върне, а посещението в Бъфало се отлага за септември.
На 6 септември 1901 г., докато президентът се ръкува с върволица от посетители, анархистът Леон Чолгош го прострелва два пъти.
Маккинли е опериран в лечебницата на изложението и е пренесен в дома на председателя му Джон Милбърн, където умира осем дни по-късно.
След смъртта му начело на държавата застава вицепрезидентът Теодор Рузвелт.
Ден преди атентата Маккинли говори в Бъфало пред около петдесет хиляди души, сред които е и Чолгош.
Там защитникът на високите мита заявява, че изолацията вече не е нито възможна, нито желателна, че САЩ не могат вечно да продават на света, без да купуват от него, и че "търговските войни не носят печалба".
Договорите за взаимни търговски отстъпки, които администрацията му вече е подготвила, така и не стигат до гласуване в Сената. С името на Маккинли остава свързана тарифата, не последната му реч.
