"Сънували сте покойник? Четирийсет и седем."
С тези думи Матилде Серао описва през 1884 година логиката, по която бедняците залагат на лотото.
В "Коремът на Неапол" ("Il ventre di Napoli"), репортажа, който пише след епидемията от холера през същата година, тя отбелязва, че хората знаят наизуст сморфията, "ключа на сънищата", дори онези, които не могат да четат.
Сморфията е съновник, в който всеки сън и всяка случка от деня се свързват с определено число от лотото.
Седемнайсет е нещастието, трийсет и три са годините на Христос, четирийсет и осем е покойникът, който говори, петдесет е хлябът, а последното, деветдесет, е страхът.
Зад тези поличби стои въпрос, който няма нищо общо със суеверието: кой печели от залозите на неаполитанците.
Името на съновника най-често се свързва с Морфей, гръцкия бог на сънищата, макар на италиански "сморфия" да значи и гримаса.
Корените на самата система са неясни.
Според някои изследователи тя идва от кабалистиката, според други - от питагорейското учение за числата, пише италианското списание "Фокус".
Правилата на играта обаче имат ясен произход.
В Генуезката република два пъти в годината петима нови членове на управлението се определят с жребий, като имената им се вадят от урна с листчетата на всички кандидати - отначало сто и двайсет, а после деветдесет.
Гражданите бързо започват да залагат кои пет имена ще бъдат изтеглени, пише френската енциклопедия "Универсалис".
Играта, наречена "семинарио" на името на урната, отначало е забранена, а след 1643 година е разрешена и скоро се разпространява в Милано, Венеция, Бавария и Полша.
Италианският изследовател Джовани Асерето озаглавява книгата си за ранното лото "Игра, толкова полезна за държавните приходи".
В Неапол, тогава испанско владение, лотото по генуезки образец е въведено през 1682 година, пише историкът Алесандро Тучило.
От петнайсетте милиона дуката, похарчени от испанската корона за смазването на бунта в Месина и за войната с Франция, близо половината излизат от неаполитанската хазна и приходите от новата игра трябва да запълнят дупката.
Изтеглените числа са пет от общо деветдесет, а залозите са обвити в ритуали: Тучило намира сведения за кандила, палени пред изображение на дяволска глава, за да донесат печалба.
Шест години след въвеждането на лотото, на 5 юни 1688 година, градът е разтърсен от земетресение.
Проповедниците призовават към покаяние, а в църковните среди се налага мнението, че бедствието е причинено от Божия гняв заради хазарта.
В Рим папа Инокентий XI настоява испанските власти в Неапол да забранят лотото с довода, че щом изчезнат поводите за оскърбяване на Бога, ще престанат и наказанията.
Самият глава на Църквата, пише един от кардиналите, който предава волята му, не допуска играта в Папската държава и се отказва от "значителни суми", които тя би донесла на хазната му.
Вицекралят слага край на залаганията около 9 юни сред "всеобщите ръкопляскания и благословиите на народа", както пише венецианският пратеник, а през август от Мадрид идва заповед лотото да бъде премахнато "завинаги".
"Вечността" трае двайсет и четири години.
През 1712 година, когато Южна Италия вече е под австрийска власт, новите управници възстановяват лотото, а през 1731 година папа Климент XII го разрешава и в Рим.
След 1735 година, с възкачването на Карл Бурбонски на неаполитанския престол, играта минава под пряко държавно управление.
Томболата, италианската коледна игра, при която всеки отбелязва изтеглените числа върху картон, също се заражда в онези години.
Според една версия през 1734 година кралят спира лотото за празниците, за да не влиза в спор с Църквата, според друга - облага печалбите с данък.
И в двата случая семействата започват да играят у дома, като сами теглят числата от кошница.
Водещият на томболата често не ги казва направо, а ги назовава със значението им от сморфията: вместо "деветдесет" - "страхът" и т.н.
Век и половина след като държавата поема играта, Матилде Серао я определя като най-големия порок на града.
"Лотото е ракията на Неапол", пише тя: народът е трезвен, не се пропива и не умира от алкохолен делириум, а се покварява и гине заради залозите.
Всяка седмица той отново лелее "своя голям сън за щастие", а в събота в четири следобед, след тегленето, "разочарованието е дълбоко, отчаянието няма граници".
Залага каквото има, а когато в джоба останат две пари, се обръща към "малката игра", нелегалното лото.
Серао описва момчето, което изкрещява изтеглените числа в края на някоя бедняшка уличка, и как всички пребледняват, а после настъпва "всеобща тишина".
Най-остро пише за "подпомаганите от духовете", хора, на които уж покровителите им от онзи свят подсказват печелившите комбинации и които живеят на гърба на почитателите си: според нея те са "ракова рана, която разяжда буржоазните семейства".
Неаполитанците търсят щастливите числа не само в сънищата, но и при покойниците.
В гробището "Фонтанеле", пещера в хълма от мек вулканичен камък на квартал Матердеи, лежат жертвите на чумата от 1656 година и бедняци от следващите векове, по някои оценки около четирийсет хиляди души.
Костницата е подредена през 1872 година по почин на свещеника Гаетано Барбати.
Неаполитанците осиновяват безименни черепи, "капуцеле", тоест "главички", чистят ги и им се молят, а в замяна, както вярват, получават закрила и числа за лотото.
Смятат, че покойникът се явява насън и казва името си.
През 1969 година архиепископът на Неапол кардинал Корадо Урси забранява култа като езически обред, а през април 2026 година гробището отново е отворено за посетители.
През 1940 година Едуардо Де Филипо осмива тази вяра в комедия.
В "Не ти плащам!" ("Non ti pago!") дон Фердинандо, наследил от баща си лотарийна будка, мечтае за голямата печалба, но късметът спохожда младия му служител, тайно сгоден за дъщеря му.
Насън му се явява покойният баща на дон Фердинандо и му казва числата.
Според сина духът е сбъркал адреса, защото момчето живее в старата къща на семейството.
Той прибира билета с довода, че щастливата комбинация е от неговия баща и печалбата му се полага по право.
Значенията на някои лотарийни числа отдавна са излезли извън Неапол.
Изразът "страхът прави деветдесет" се корени в сморфията: италианците го казват, когато някой върши немислими неща от уплаха.
Седемнайсет, символът на нещастието според неаполитанския съновник, е прокълнатото число в цялата страна, а едно от обясненията води към Древен Рим: XVII може да се пренареди във VIXI, "живял съм", тоест "мъртъв съм".
В самолетите на "Алиталия" няма ред седалки с този номер до закриването на компанията през 2021 година.
В първите години на неаполитанското лото на всяко от деветдесетте числа отговаря бедно момиче, което получава зестра, ако името ѝ бъде изтеглено, пише Тучило.
Днес числата символизират сънища и страхове, но резултатът е все същият: хората залагат надеждите си, а с парите им се пълни хазната.
