Девет месеца след победата при Сливница Александър Батенберг е изведен посред нощ от двореца си, принуден да подпише абдикация и откаран с яхтата си по Дунава отвъд границата.
Зад преврата от 9/21 август стоят русофилски настроени офицери начело с майор Петър Груев, подкрепени от дипломацията на Петербург. Пуснат на свобода, той се озовава в Лвов.
Междувременно Стамболов продължава да чисти страната от руско влияние и доказва на цар Александър, че опитите за контрол над България няма да се осъществят толкова лесно.
Стамболов и Муткуров искат Батенберг да се върне в България. Той пристига в Русе и е посрещнат веднага от руския вицеконсул Шатохин.
От него разбира, че царят изпраща в София княз Долгоруков, един от общите приятели на двамата. Неговата задача е да се опита да опознае по-добре ситуацията в България, за да реши Петербург как да действа нататък.
След тези новини Батенберг заключава, че цар Александър най-вероятно е готов да прости Съединението, извършено без негово съгласие.
Все пак родният владетел дълго време е използвал неговата протекция, а и не е могъл да се ориентира толкова добре в обстановката като владетел на една сравнително нова страна. С пристигането си дори изпраща телеграма:
"Благодаря на Ваше Величество за отношението на Вашия представител в Русе. Неговото присъствие показва, че имперското правителство няма да одобри революционните действия, насочени по-рано срещу мен. Моля Ваше Величество да инструктира генерал Долгоруков да се свърже лично с мен по възможно най-бързия начин; аз ще бъда щастлив да дам моето последно доказателство за една непрестанна отдаденост, която аз чувствам към Ваше Величество. Щом Русия ми е дала короната, готов съм да я върна в ръцете на нейния владетел."
Това е съдбовната му грешка. Посрещането на Батенберг не е по някакви особени инструкции: консулът просто трябва да бъде учтив, докато Долгоруков пристигне и започне да подкрепя временното правителство на заговорниците начело с митрополит Климент Търновски.
За пореден път нашият княз се прекланя и оставя съдбата си в ръцете на Руската империя.
Александър III не оставя такава възможност да премине толкова леко. Всички писма, които двамата някога са си разменяли, сега започват да се появяват в руските вестници, а отговорът на руския владетел изглежда на всички още по-суров и жесток.
С тази работа се занимава дори барон Жомини, старши съветник във външното министерство. Сред публикуваните телеграми е и посланието на царя:
"Получих телеграмата на Ваше Височество. Не мога да одобря завръщането Ви в България, защото предвиждам тежките последствия, които то може да има за и без това толкова изпитаната страна. Мисията на княз Долгоруков става неуместна и докато Вие оставате там, при печалното положение, до което е доведена България, ще се въздържам от нея. Ваше Височество ще прецени какво трябва да направи."
За много кратко време и с една-единствена телеграма Батенберг сам си отрязва клона, на който седи, и то пред хората, които са настоявали да го възстановят на престола.
Полуболен и с разклатени нерви, той успява да обиди най-големите си поддръжници. По-рано е бил предаден от собствената си армия, която доскоро е била готова да лее кръв за него.
Изморен е от България, изморен е от политиката и при своето завръщане казва на британския консул: "Завърнах се само за да си спестя срама да бъда преследван като куче."
Единственият път, по който може да запази трона си, е чрез екзекуции и преследване на враговете си, а това означава, че трябва да се превърне в тиранин. Този сценарий не му допада и предпочита да абдикира отново.
Представя своето искане пред кралица Виктория в телеграма на 25 август/6 септември.
"Моят избор е да абдикирам по собствено желание, запазвайки честта си. Другият вариант е да бъда принуден и така да предизвикам кръвопролитие, с което да си гарантирам да бъда нанизан на руските щикове."
Преди да напусне, князът оставя Стамболов, Муткуров и Каравелов за регенти, които да управляват страната.
Дава последна вечеря с лоялните си офицери, на които обещава, че ще бъде първият доброволец в битката за освобождение на Македония, когато и да се случи това.
На 28 август/9 септември той напуска страната завинаги. Ще се върне едва след смъртта си, когато по негово желание тялото му ще бъде погребано в София.
В деня на официалното обявяване на абдикацията руският външен министър Н. К. Гирс говори с британския посланик в Русия сър Робърт Мориер:
"Този злополучен млад човек, когото аз не мога да не съжалявам, се превърна в жертва на обстоятелствата и грешките си, а те бяха толкова много, че ги видяха и руснаците, да не говорим за собствения му народ. По този начин никога нямаше да има мир между него и руския народ."
След като Русия се проваля в опита си за преврат, но все пак има малка победа с премахването на Батенберг, нейната следваща стъпка е да установи пълен контрол над България.
Връзката и симпатията са разклатени от последните събития, но България продължава да е геополитически необходима на Русия, за да може най-накрая да се изпълнят балканските планове.
На 6/18 септември Александър III обявява, че ще изпрати генерал Николай Василевич Каулбарс, руския военен аташе във Виена.
Връзката е повече от ясна: Каулбарс е брат на бившия български военен министър. Това не е първото му посещение - и преди е идвал няколко пъти в страната. Генералът е известен с избухливия си нрав.
Мисията му е да проучи положението и да помогне на руския консул. Каулбарс пристига в София на 13/25 септември 1886 г.
Издадени са специални инструкции как точно да работи с регентството на страната.
Първо ще уведоми Стамболов и останалите регенти, че не са оправдали очакванията на Петербург. След това ще им връчи списък с искания към настоящите управляващи.
Най-напред България трябва да изостави всички военни мерки, които са въведени и използвани от предишния владетел, а извънредното положение, въведено след преврата, да бъде отменено незабавно.
Второ, всички конспиратори, които са участвали в отвличането на Батенберг, да бъдат освободени незабавно.
Трето, България трябва да насрочи избори за Велико народно събрание, за да може да бъде избран нов български княз, който да поеме управлението.
Генералът така и не се сеща да напомни, че ако нов владетел бъде избран, преди Русия да е предложила свой кандидат, изборът ще се смята за невалиден, защото руският народ няма да го признае.
Както отбелязва историкът Чарлз Джелавич, исканията на руския генерал само утвърждават убеждението, че Русия се стреми да подкопае българското правителство.
Русия вече е прахосала всичко, което някога ѝ е печелило симпатии като братски народ освободител, и България започва да гледа на нея като на агресор с имперски намерения.
Изненадващо, регентите нямат намерение да се кланят, както е постъпил князът. Единственият компромис е отмяната на извънредното положение.
За всички останали изисквания е повече от ясно, че конституцията ще брани регентите. По закон затворниците са в ръцете на съдебната власт, а тя е извън правомощията на регентството, затова няма как да бъдат освободени.
Що се отнася до последното искане, изборите са насрочени за 28 септември/10 октомври 1886 г.
След като никой не обръща внимание на Каулбарс, той бърза да се обърне направо към българския народ. Изпраща телеграма до Санкт Петербург и с позволението на Александър III започва обиколка на България и Румелия.
Руснакът е сигурен, че там има много по-благосклонно настроение и ще може да агитира директно за руския кандидат. Преди това се бори за правата на затворниците, като дори настоява за тяхната свобода и отлагането на изборите.
Единственият проблем е, че предвид настоящата обстановка Каулбарс няма да има никакви успехи. Още в София, докато започва своята реч, слушателите го свалят от трибуната и са готови да го линчуват - спасява го само охраната.
Руснакът има изключително арогантен тон, който дразни слушателите.
Навсякъде, където Каулбарс заговори, омразата на хората расте. Батенберг коментира това пред кралица Виктория и споделя следното:
"Поведението на генерал Каулбарс ми доставя удоволствие: то кара повече българи да се насочат към Стамболов, който е истински патриот и мрази Русия и нейните опити за разширение в Европа."
В този момент Русия няма никакъв шанс да спечели позиции в България: след всяка следваща реч ситуацията излиза извън контрол. Дори опитите за отлагане на изборите се провалят.
Хората на Каулбарс започват да плащат на селяните да саботират този процес, но вместо да спечелят, те получават здрав бой от проправителствените сили.
Александър III получава пълното описание на случващото се. Около 90% от делегатите остават верни на регентството. Изборите са проведени, при това без руската благословия.
Следващата стъпка на генерала е да се опита да обяви изборите за невалидни.
Успява дори да говори за антируски тероризъм, който се заражда в България, и за засиленото насилие над проруски българи, като дори и руснаците в страната започнали да страдат от лошите условия.
Заради тези заплахи и опасността от насилие Русия изпраща два бойни кораба, които да защитават руските поданици в страната.
Първият пристига на 13/25 октомври, а вторият на 17/29 октомври. Окупацията изглежда неизбежна.
Руският вицеконсул във Варна предупреждава местните офицери, че ако има още насилие над руски поданици, градът ще бъде бомбардиран.
Каулбарс използва възможността, за да настоява отново за освобождаването на конспираторите от августовския преврат. В противен случай Русия ще бъде "принудена да прибегне до крайни мерки".
Генералът дори изпраща писмо до Санкт Петербург, с което настоява за частична окупация, включваща група руски войници, които да слязат на брега и бързо да се съединят с верните на Русия войници в местния гарнизон. В това време намеренията и на двете страни говорят само за едно - война.
Пристигането на руските кораби кара Петко Каравелов да не пътува до Търново за Великото народно събрание. Стамболов се пречупва и освобождава конспираторите от затвора.
Най-накрая две от трите искания на Каулбарс са изпълнени. Извънредното положение също е отменено, следователно той може да се зарадва на някакъв успех.
Последното искане е изборите да бъдат отложени до намесата на Русия.
Има само един проблем: докато Каулбарс смята окупацията за най-добрия вариант, в Санкт Петербург не вярват, че така ще спечелят влияние.
Страхът, че подобна окупация може да подразни Великите сили, и най-вече Великобритания и Австро-Унгария, расте все повече.
Външният министър Н. К. Гирс напомня, че балканските авантюри не могат да се предприемат без благословията на конкретни страни.
Ако има военни действия, то по-късно най-вероятно ще се стигне до преразглеждане на Берлинския договор, а с това отново ще бъде поставен и Източният въпрос.
Александър III не знае каква ще е реакцията, особено ако окупира страна, която неговият баща е освободил от османците.
При следващото искане на Каулбарс Зиновиев посочва, че окупацията е сериозна стъпка, която ще доведе до крайни последици. За него дори изпращането на бойни кораби вече може да е прекалено. България няма да бъде окупирана.
С това приключват и опитите на Каулбарс да действа в България със заплахи и натиск.
Стамболов обаче изпреварва събитията и свиква Великото народно събрание по-рано, отколкото в Петербург очакват.
За тази дързост генералът иска извинение от полицията в Пловдив и от страната, но такова не идва. Малко след това напуска страната със своите подчинени на 8/20 ноември.
Дори Бисмарк се изненадва от поведението на руския генерал. Той твърди, че го познава като съвършен джентълмен навсякъде освен в България.
На 2/14 август 1887 г. принц Фердинанд се възкачва на престола и полага клетва. Той ще управлява страната през следващите трийсет и една години, а Русия ще откаже да го признае и отношенията между двете държави ще останат прекъснати.
В следващото десетилетие няма да има никакъв шанс за подновяването им, дори за диалог, поне докато на трона не се качи цар Николай II.
Към края на 1886 г. България и Русия са в тежък дипломатически конфликт.
След неуспешния преврат привържениците на регентите преследват агентите на царя и осуетяват действията им, нападат ги по улиците и ги отстраняват бързо и ефективно.
Русия се опитва да смени своята външна политика, смекчава тона, за да запази поне някакви отношения, но и това не дава резултат. Дори Каулбарс и Гирс да се провалят в мисията си, провалът всъщност е на Александър III и на желанието му сам да ръководи външното министерство.
