Кинооператорът Малик Каюмов заснема отварянето на гроба на Тамерлан в Самарканд и до дълбока старост твърди, че германското нападение срещу Съветския съюз е могло да не се случи, ако гробът беше останал затворен.
Каюмов е убеден, че е бил предупреден навреме.
В една чайна трима старци с халати и тюбетейки го заговарят: "Синко, още ли не сте пипнали Тимур? Не бива да го пипате, ще започне война", казва той пред "Комсомолская правда" през 2004 година.
Гробът е отворен на 19 юни 1941 година, а на 22 юни германските армии пресичат границата.
Според оператора връзката е ясна като бял ден: отварят гроба и войната започва, връщат костите обратно и идва победата при Сталинград.
И двете твърдения могат да бъдат сверени с документите от онова време: с архива на експедицията, с германските военни директиви и с плановете на съветското командване.
Персийците наричат завоевателя от XIV век, чиито походи стигат от Делхи до Мала Азия, Тимур Ленг, тоест Куция, и в европейските езици това прозвище се превръща в Тамерлан.
През 1402 година при Анкара той разбива и пленява султан Баязид I, който девет години по-рано превзема Търново, а кралете на Франция и Англия го приветстват като спасител на християнството.
Умира през февруари 1405 година по време на поход срещу Китай и е погребан в Самарканд, днес в Узбекистан, в мавзолея Гур Емир, "Гробницата на емира", под тъмнозелена нефритена плоча.
Тъмната слава на гроба е по-стара от Съветския съюз.
Според мълвата персийският владетел Надир Шах отнася през 1740 година плочата, тя се пука на две и царедворците му, видели в това лоша поличба, настояват да я върне.
Съветските учени не отиват в Гур Емир заради Тимур - поводът е един поет.
През 1938 година властите в Ташкент, столицата на съветски Узбекистан, получават одобрение да отбележат в края на 1941 година петстотин години от рождението на Алишер Навои, поета от двора на Тимуридите, наследниците на завоевателя.
Разкопките в семейната им гробница са организирани под знака на юбилея, пише Елена Паскалева от Лайденския университет, възстановила хода на експедицията по архивите и вестниците от онова лято.
Каква връзка има поетът с мъжете от рода, чиито гробове ще бъдат отворени, така и не е обяснено, отбелязва тя.
Планът не е тайна: на 10 юни 1941 година в "Правда" излиза материал за изследването на мавзолея, а работата започва на 16 юни.
Начело е Ташмухамед Кари-Ниязов, а скелетите вади Михаил Герасимов, антрополог и скулптор, създал метод за възстановяване на човешкото лице по формата на черепа.
Вторият план, за разлика от първия, е строго секретен и се подготвя в германското военно командване.
На 18 декември 1940 година Хитлер подписва Директива № 21 за операция "Барбароса", нападението срещу СССР, и иска подготовката да приключи до 15 май 1941 година.
Балканската кампания на Вермахта срещу Югославия и Гърция отлага войната на изток и на 30 април е определена окончателната дата за нахлуването в Съветския съюз: 22 юни.
Когато в Самарканд вдигат първите плочи, германските дивизии вече се съсредоточават край границата.
Ето в какво се състои съвпадението: два плана, съставени в различни градове без никаква връзка помежду си, стигат до решителния си момент с три дни разлика, на 19 и на 22 юни.
Гробът на Улугбек, внука на Тимур, астронома, построил обсерваторията в Самарканд, е отворен рано сутринта на 18 юни.
Един от шийните му прешлени носи следа от остър предмет и потвърждава хрониките, според които през 1449 година той е обезглавен по заповед на собствения си син.
На следващата вечер, в седем и двайсет, Кари-Ниязов дава знак да бъде вдигната плочата над Тимур.
Ковчегът е от хвойна, с едри гвоздеи, и е покрит с тъмносин брокат, по който със сребърна нишка са извезани стихове от Корана.
Тялото лежи по гръб, с лице към Мека, и по него личат остатъци от мускули и кожа, дори мигли.
Прожекторите на снимачния екип работят на ток от генератор.
По думите на Каюмов, щом капакът е повдигнат, въздухът замирисва на нещо упойващо, после светлината изведнъж угасва и се връща след около три часа.
Костите потвърждават, че прозвището Куция е заслужено.
Според хронистите около 1363 година две стрели раняват Тимур в десния крак и в дясната ръка, а антрополозите установяват, че бедрената кост на този крак се е сраснала с капачката на коляното и ръката е изсъхнала.
За своето време Тимур е висок мъж: Герасимов определя ръста му на около метър и седемдесет и два.
За среща със старци пише не само Каюмов.
Таджикският писател Садриддин Айни е член на комисията, а тринайсетгодишният му син Камал води дневник.
Според записките баща му разпознава книгата, която старците показват: "Джангнома", съставена в края на XIX век.
В полето на страницата с различен почерк е дописано, че прахът на Тимур не бива да бъде безпокоен, а подобни клетви срещу онзи, който наруши покоя на мъртвия, се срещат при гробовете на много мюсюлмански светци.
Камал Айни забелязва и как Каюмов прелиства книгата като европейска, макар персийските книги да се разгръщат отдясно наляво, и заключава, че операторът не е разбрал съвсем какво имат предвид старците.
Двете зловещи фрази, които популярните книги и документални филми за проклятието разнасят по света, са "Когато възкръсна от мъртвите, светът ще се разтрепери" и "Който отвори гроба ми, ще отприщи нашественик, по-страшен от мен".
Те не са изписани нито на плочата, върху която е издълбано родословието на Тимур, нито на ковчега.
Хората от обкръжението на Герасимов наричат надписите измислица.
След 22 юни за Самарканд във вестниците не остава място.
През август 1941 година скелетите са опаковани в дървени сандъци, а през септември са пренесени в катедрата по антропология на Средноазиатския държавен университет в Ташкент, където се пазят в библиотечен шкаф в кабинета на ръководителя, пише Паскалева.
Според нея те най-вероятно изобщо не напускат града, което поставя под въпрос по-късните версии за специален самолет, който по заповед от Кремъл ги връща в Самарканд и пътьом прелита над Сталинград.
Каюмов е военен оператор и през 1942 година е на фронта край Калинин, днешен Твер.
По думите му напролет той споделя предсказанието на старците с генерал Порфирий Чанчибадзе, а наесен Георгий Жуков го вика в землянката си и подробно го разпитва.
Пита и къде е черепът на Тимур. "Казах, че го е отнесъл Герасимов", спомня си операторът.
Каюмов събира смелост и подхвърля, че би било добре и Сталин да чуе всичко това, но Жуков вече става от масата: "Благодаря, свободен си". Повече никой не го пита за Тимур.
Според други версии Герасимов сам съобщава в Кремъл за проклятието.
За датата на повторното погребение източниците не са единодушни.
Паскалева го отнася към октомври 1942 година и описва придружаващия го акт на узбекски, руски, персийски и английски, копие от който се пази в Самаркандския държавен музей.
Според "Комсомолская правда" и повечето по-късни публикации Тимур е положен отново в гроба на 20 декември 1942 година, след пълен мюсюлмански обред.
Планирането на съветското контранастъпление при Сталинград, операция "Уран", започва през септември 1942 година, настъплението тръгва на 19 ноември, а четири дни по-късно германската Шеста армия е обкръжена.
Ако е вярна по-ранната дата, церемонията се провежда, когато планът вече съществува, ако е вярна по-късната, войските на Паулус са в капана от близо месец, а последните им части капитулират на 2 февруари 1943 година.
Привържениците на проклятието подреждат събитията в обратен ред: Тимур първо е положен отново в гроба, после идва победата, а в действителност подготовката ѝ започва още през септември.
Съвпадението от юни 1941 година е истинско, а второто е нагласено със задна дата: хронологията в него е изкривена, а скелетите най-вероятно никога не са пренасяни със самолет.
Каюмов описва срещата в чайната в спомените си и умира в Москва през 2010 година, на деветдесет и осем години, без да се откаже от версията си.
Юбилеят на Навои, поводът за цялата експедиция, е отложен заради войната и се чества едва през 1948 година.
На 17 юни 1941 година, ден преди отварянето на гроба на Улугбек, Сталин получава донесение на разузнаването, че Германия е приключила подготовката за нападение над СССР, и изписва върху него със зелен молив цветиста ругатня и добавя: "Това не е източник, а дезинформатор".
Ако вярваме в проклятието на Тамерлан, изненадата от 22 юни има виновник, умрял преди повече от пет века.
Едва през 1956 година, в тайния доклад на Хрушчов пред XX конгрес на партията, съветският вожд е обвинен посмъртно, че е пренебрегнал сигналите за наближаващата война.
