Над Ензисхайм, градче в Горен Елзас, днес във Франция, а някога владение на Хабсбургите, отеква гръм, последван от дълъг тътен, който се чува чак до Люцерн.
Сряда е, 7 ноември 1492 година, четири дни преди празника на свети Мартин, малко преди пладне.
Единственият, който вижда какво пада от небето, е едно момче.
Камък от около сто двайсет и седем килограма прави дупка в пшенична нива край гората откъм Рейн и Ил и не наранява детето, пише безименен съвременник.
Момчето първо се приближава до ямата, а след него идват и жители на града.
Те вадят камъка от земята и веднага започват да откъртват парчета за спомен, но местният управител ги спира, за да го запази за краля.
Следващите три века свещеници, владетели и учени ще тълкуват и ще оспорват случката край Ензисхайм и колкото по-образовани са, толкова по-уверено ще отричат онова, което е видяло момчето.
Деветнайсет дни след падането на камъка, на 26 ноември, в града влиза Максимилиан Хабсбург, тогава римски крал и бъдещ император на Свещената римска империя.
Той е на път за Франш-Конте, където подновява войната с Франция, а поводът за нея е лично оскърбление.
Френският крал Шарл VIII му е отнел Ана Бретанска, венчана за бъдещия император чрез пълномощник, и е развалил годежа си с Маргарита, дъщерята на Максимилиан, която от дете расте в двора на Шарл като бъдеща кралица.
Хабсбургът оглежда камъка, нарежда да бъдат отчупени две парчета, едното за него самия, другото за ерцхерцог Сигизмунд Австрийски, и обявява появата му за добро знамение за похода.
После заповядва да го окачат до олтара на енорийската църква.
В записките на безименния съвременник за вериги не се споменава. Те се появяват в по-късни описания.
Според едни камъкът е прикован към стената, за да не излети пак към небето, според други е закрепен с железни скоби, за да не се разхожда нощем и да не си отиде така, както е дошъл.
Възможно е веригите да го пазят най-вече от енориашите, които още в първия ден отчупват от него, колкото могат.
Новината бързо стига до един поет.
Себастиан Брант, който преподава право в Базел и две години по-късно ще съзададе "Корабът на глупците", пише стихове за чудото на латински и немски, а още същата година печатарят Михаел Фуртер разпространява листовката "За гръмотевичния камък край Ензисхайм".
Поетът описва триъгълната форма на находката, обгорялата ѝ повърхност, която прилича на руда, а под илюстрацията, с която започва изданието, тълкува знамението в полза на Максимилиан срещу французите и предупреждава, че християнският свят е затънал в пороци.
Според швейцарската обществена медия SRF това е най-старата листовка, запазена до днес, а събитието от Ензисхайм се оказва едно от първите природни явления, превърнати в печатна новина.
По онова време в Базел живее и младият Албрехт Дюрер.
Някои изследователи смятат, че огненото кълбо на гърба на неговия "Свети Йероним" е вдъхновено именно от това небесно явление.
Брант се оказва добър пророк: още през януари войската на Максимилиан побеждава французите при Дурнон, във Франш-Конте.
През май 1493 година с мира от Санлис френският крал връща на Максимилиан дъщеря му и отстъпва на сина му Филип областите, които Франция е получила като нейна зестра.
Три века по-късно учените вече не вярват, че от небето падат камъни.
На 13 септември 1768 година край Люсе, в Западна Франция, сред гръмотевици и съскане пада камък от около три килограма и половина и е изпратен в Парижката академия на науките.
Учени от Академията, сред тях младият Антоан Лавоазие, изследват черната му кора и сивата сърцевина.
Намират в него голям процент желязо и все пак в доклада си, отпечатан през 1772 година, заключават, че това е парче пиритен пясъчник, поразено от мълния.
Истинските физици, пишат те, винаги са смятали съществуването на подобни камъни за много съмнително.
Американският социолог на науката Рон Уестръм описва доклада като пример за недоверието, с което учените дълго посрещат такива находки.
Първият, който се осмелява да твърди противното, е Ернст Хладни, физик от Витенберг, наричан баща на акустиката.
През 1794 година в книга за желязната маса, която естествоизпитателят Петер Симон Палас описва по време на пътешествието си из Сибир, Хладни свързва огнените кълба по небето с откритите на земята каменни и метални отломъци и заключава, че идват от космоса.
Доводът му е огромната скорост на светещите тела в небето.
Физиците го осмиват. Насмешка идва дори от професора в Гьотинген Георг Кристоф Лихтенберг, макар че именно разговор с него през 1793 година подтиква Хладни към изследването.
През 1802 година в Лондон химикът Едуард Хауърд и минералогът Жак-Луи дьо Бурнон анализират камъни, паднали на различни места, сред тях и край Уолд Нютън в Англия.
Намират в тях никел и стигат до извода, че произходът им вероятно не е земен.
Решаващото доказателство пада година по-късно.
На 26 април 1803 година над Л"Егъл в Нормандия избухва огнено кълбо и върху нивите и покривите се посипват около три хиляди камъка.
На място е изпратен двайсет и девет годишният физик Жан-Батист Био, който през 1820 година заедно с Феликс Савар ще формулира закона за магнитното поле на електрическия ток.
Той разпитва очевидци от околните села и проследява докъде са стигнали камъните, а докладът му "Описание на едно пътуване в департамента Орн, предприето, за да се установи действителността на метеора, наблюдаван в Л"Егъл" убеждава академиците.
Написан увлекателно, текстът бързо става популярен, а Хладни, осмиван девет години по-рано, се оказва прав.
През 1793 година, по време на Френската революция, камъкът от Ензисхайм е изнесен от църквата и откаран в Колмар, а когато се връща в градчето през 1803 година, е значително олекнал.
Векове наред от него се отделят късчета за подарък и за спомен: едно е изпратено на кардинал Пиколомини, бъдещия папа Пий III, други се пазят в музеите на Виена и Париж.
Тънко парче от четиринайсет грама, извадено от сбирката на лондонския Природонаучен музей, е продадено на онлайн търг на "Кристис" през 2021 година за петнайсет хиляди долара.
Днес учените определят камъка като хондрит от вида, който специалистите наричат обикновени хондрити: най-разпространения вид метеорити.
В Музея на Регентството в Ензисхайм, настанен в двореца от XVI век, някогашно седалище на хабсбургската администрация, е изложено онова, което е останало от него: около петдесет и четири килограма.
След 2000 година там се провежда и борса за метеорити, единствената в света, посветена само на такива находки.
Латинският надпис, поставен до метеорита, гласи: "Мнозина знаят много за този камък, всеки знае нещо, а достатъчно не знае никой."
Три века истината принадлежи само на онези, които виждат как камъните падат - момчето от Ензисхайм и селяните от Л"Егъл, а академиците я приемат едва когато един млад физик отива в Нормандия и изслушва очевидците.
