На 30 януари 1962 г. в девическо мисионерско училище в селцето Кашаша, Танганайка (днешна Танзания), на западния бряг на езерото Виктория, три ученички се разсмиват по време на урок.
Дотук нищо ново - децата се смеят в час, откакто съществуват училища. Новината е, че тези три момичета не могат да спрат.
Смеят се с часове, смехът прелива в плач и обратно, а после започва да прескача от чин на чин - достатъчно е едно момиче да погледне засмяна съученичка, за да се "зарази" и то.
След седмици 95 от 159-те възпитанички се смеят неудържимо, до изнемога. През март училището се предава и затваря врати.
Мярката има обратен ефект: епидемията скоро "поразява" домовете на отпратените момичета.
Тя ще угасне едва след повече от година, а дотогава, по оценката на психолога Робърт Провайн, ще засегне около хиляда души и ще затвори четиринайсет училища - без нито един микроб, без нито една жертва и без нито едно обяснение, което местните лекари да успеят да дадат.
Заразата тръгва по домовете
Разпращането на ученичките по родните им села се оказва най-сигурният начин болестта да се разпространи.
В Ншамба, откъдето са родом някои от момичетата, за два месеца се разболяват над двеста души.
Друго девическо училище край град Букоба затваря през юни с десетки засегнати.
Следват още села, още класни стаи, още спрени занятия - вълната се разпростира по бреговете на езерото през цялата 1962 г. и затихва окончателно едва към средата на следващата.
Навсякъде картината се повтаря: пристъпи на смях и плач, продължаващи от минути до часове, които се връщат отново и отново - при отделни засегнати общо до шестнайсет дни; неспокойствие, писъци, припадъци, оплаквания от болки, а понякога и панически страх, прерастващ в мания за преследване.
И една подробност, която по-късно ще се окаже ключова за диагнозата: боледуват почти само деца и юноши. Учителите - не.
Лекарите не откриват нищо
Двамата медици А. М. Ранкин и П. Дж. Филип, които документират епидемията и година по-късно я описват в специализирания печат, подхождат по всички правила на клиничната диагностика: кръвни проби, изследвания на гръбначномозъчната течност, проверка на храната и водата за токсини, търсене на вирус и на признаци на възпаление.
Пробите излизат чисти като сълза.
Никаква отрова, никакъв причинител, никаква телесна следа - освен самите пристъпи, които са напълно истински: момичетата не симулират, изтощението и болката им са неподправени.
Медицината се изправя пред болест, която се разпространява само сред хора, видели засегнат с очите си.
Опитите за овладяване се провалят с предвидимост, която днес изглежда почти комична: училищата затварят, момичетата са разпратени по домовете - и заразата ги следва; отварят отново - и пристъпите пламват от първия ден, понякога от първото засмяло се момиче.
Властите действат безупречно - като срещу стандартна епидемия, и точно затова се провалят: страхът от видяното се предава от човек на човек и всяка извънредна мярка само го засилва.
Смехът, който не е смешен
Днешната наука има име за случилото се: масова психогенна болест - явлението, което през 1518 г. кара хора в Страсбург да танцуват с дни.
Ум, доведен до предела си, преобразува стреса в истински телесни симптоми, а гледката на болния ги предава нататък по-сигурно от всеки бацил.
Изследователите, които се връщат към случая десетилетия по-късно, отбелязват: смехът в Кашаша няма нищо общо с веселието.
Той е симптом на дистрес - тялото на девойката крещи по единствения канал, който строгата среда ѝ е оставила отворен.
Неслучайно класическият профил на подобни епидемии е точно този: девически пансион, казарма, манастир, работническо общежитие - затворени общности, намиращи се под сериозно напрежение, в които индивидуалният протест е немислим, а колективният симптом е единственият възможен израз на недоволство.
Историята им е дълга и еднообразна: средновековни манастири, в които по предание монахини мяукали в хор, работници в предачници от XVIII век, обхванати от гърчове.
Времената се менят, симптомът се преобразява - механизмът не.
Независимостта и духовете
Но защо смехът избухва именно в Кашаша и именно в началото на 1962 г.?
Кристиан Хемпелман свързва епидемията с политическата ситуация: седмици по-рано, през декември 1961 г., Танганика е получила независимост.
Страната е в трескаво очакване - нови власти, нови правила, нови надежди и страхове, а върху ученичките от мисионерските пансиони натискът е двоен: от едната страна строгата дисциплина на институцията, от другата - неизвестното бъдеще.
Хората по селата, естествено, тълкуват случилото се по друг начин - говори се за разгневени духове на предците, за проклятие, стоварило се върху общността, задето младите изоставят старите обичаи; викат се и лечители, и свещеници, а някои семейства обикалят със засегнатите си дъщери от знахар на знахар.
Любопитното е, че народният и медицинският прочит на пристъпите съвпадат: и двата чуват в тях гласа на общност, на която ѝ е дошло в повече.
Просто селяните го обясняват с духове, а учените - с диагноза.
Ехото днес
Изкушението да се усмихнем снизходително е голямо, но основание за снизхождение няма.
Психогенните епидемии продължават, при това на много по-широк фронт.
През 2011 г. градчето Ле Рой в щата Ню Йорк осъмва с оплаквания на около двайсетина тийнейджърки от внезапни тикове - епидемия, зародила се в гимназиалния коридор и раздухана до национална сензация от телевизионните камери, които, също като зяпачите в Страсбург и съученичките в Кашаша, се оказват не просто свидетели, а преносители.
Активистката Ерин Брокович подозира химическо замърсяване, но лекарят Ласло Мехтлер, който преглежда повечето момичета, поставя диагноза конверсионно разстройство.
По време на пандемията от COVID-19 невролози по целия свят, сред които Кирстен Мюлер-Фал от Хановер, описват вълна от тикове, разпространяваща се чрез кратки видеа.
Смеховата епидемия не е африканска екзотика от миналото, а неопровержимо доказателство за нещо общочовешко - че умът може да разболее тялото, че гледката е заразна и че никое общество, включително нашето, няма имунитет.
Психологът Робърт Провайн установява, че в компания човек се смее трийсет пъти по-често, отколкото сам, защото смехът е сигнал към другите, а не реакция на шега.
В Кашаша този сигнал звучи цели месеци, но медицината по онова време се досеща само да търси отговора в кръвните проби.
