Всеки е чувал историята, мнозина са я виждали и на екрана.
Спартанските старейшини оглеждат новороденото, претеглят го с очи и ако им се види хилаво или недъгаво, го хвърлят в пропаст под планината Тайгет.
Изразът "спартанско възпитание" дължи половината си мрачен чар тъкмо на тази история, а с подобна сцена започва и филмът "300".
С легендата е свързан и реален обект - отвесна пещера край село Трипи, на няколко километра от днешна Спарта.
Местните от памтивека я смятат за пропастта на отхвърлените бебета.
Гръцкият антрополог Теодорос Пициос от Атинския университет решава да провери преданието по единствения смислен начин - като слезе при костите.
Екипът му проучва бездната край Трипи, вади и описва останки на десетки хора, затрупани на дъното и затиснати в скалните цепнатини, и ги изследва повече от пет години.
Резултатът, оповестен през декември 2007 година, разбива мита на пух и прах. Сред стотиците кости няма нито една бебешка. Никакви новородени, никакви кърмачета.
Мъртвите от Кеадас са почти изцяло мъже на възраст между осемнайсет и трийсет и пет години, тук-там по някой юноша.
По част от костите личат следи от насилие. Пропастта е масов гроб, но не на отхвърлени бебета, а на възрастни мъже, убити в разцвета на силите си.
Древните автори не биха били изненадани. Тукидид и Павзаний описват Кеадас съвсем конкретно: там спартанците хвърлят престъпници, предатели и военнопленници.
Павзаний разказва и най-колоритната история, свързана с мястото.
Месенският вожд Аристомен, най-върлият враг на Спарта, когото Павзаний отнася към седми век преди Христа, а някои историци към пети, бил хвърлен в бездната заедно с петдесет свои бойци.
Всички загинали, само той оцелял по чудо и после се измъкнал, като вървял подир една лисица, промъкнала се вътре, привлечена от мъртвите тела. Мит, разбира се.
Но мит за екзекуции на пленени воини, не за деца. Останките от Кеадас, датирани към епохата на Месенските войни, съответстват точно на тези разкази.
Възможно е сред хвърлените да е имало и месенци, пленници от продължителни войни, с които спартанците поробват съседите си.
Откъде тогава идва легендата за бебетата? От един-единствен текст, писан векове след предполагаемите събития.
Плутарх, роден около 46 година след Христа, разказва в животописа на легендарния законодател Ликург как старейшините преглеждали новородените и пращали недъгавите деца на място, наречено Апотети, "хранилището на отхвърлените", някъде в подножието на Тайгет.
Нито Херодот, нито Ксенофонт, който познава Спарта отблизо, посвещава ѝ цяло съчинение и дори е пратил синовете си да бъдат възпитавани там, споменават и дума за подобен обичай.
Плутарх пише за Спарта, чийто класически облик отдавна е останал в миналото, и за законодател, в чието съществуване мнозина учени се съмняват.
Нещо повече, той никъде не назовава Кеадас.
Изследователите отбелязват, че Плутарх вероятно повтаря идеите на Платон за подбора на децата, а не описва спартански обичай.
Двете места, пропастта за екзекуции и Апотети, са слети в едно в по-късните разкази, защото така историята става по-страшна и по-лесна за помнене. Книжната традиция обича да спестява подробности.
Срещу легендата има и довод от плът и кръв, при това царски.
Агесилай II, куц с единия крак, не само не е хвърлен в пропастта, но и прекарва четирийсет години на спартанския престол и влиза в историята като един от най-способните пълководци на Гърция.
Спартанците, които уж изхвърлят недъгавите си деца, поставят на престола куц мъж, и то напук на оракул, който ги предупреждава да се пазят от "куцо царство".
Това не означава, че древните гърци са били нежни към нежеланите деца.
Подхвърлянето на новородени край пътища и бунища е обичайно из цяла Елада и решението обикновено е на бащата.
Според Плутарх Спарта се отличава с друго: оглед от старейшините на филата, които вземат решението, и факта, че правилото важи за всяко дете без изключение.
Точно за този обичай липсват и свидетелства на съвременници, и кости.
Защо митът е толкова упорит? Защото е послужил еднакво добре и на почитателите, и на хулителите на Спарта.
В очите на враговете ѝ тя е черната овца на Елада, до която собственият им свят изглежда по-човечен.
През двайсети век легендата преживява най-грозния си възход: нацистките идеолози сочат спартанското "отстраняване на слабите" като древен предшественик на собствените си евгенични програми, а Хитлер лично хвали Спарта за това в реч пред партийния конгрес в Нюрнберг през 1929 година и в непубликуваната си "Втора книга".
Разказ, замислен като похвала за мъдростта на един законодател, се превръща в довод за истински убийства.
В популярната култура митът се възражда в по-безобиден вид, с мускулести воини и драматична музика.
Срещу Плутарх, пропагандата и Холивуд стои един учен с фенер и търпение, който години наред вади кости от студена пещера на Пелопонес и ги брои.
Пициос не твърди, че последната дума е негова. Пещерата не е проучена докрай, а липсата на находка никога не е стопроцентово доказателство.
Но везните натежават в полза на скептиците. Това, което знаем със сигурност за пропастта край Трипи, съвпада с Тукидид и Павзаний и опровергава Плутарх: вътре са хвърляни осъдени мъже, не новородени.
Легендата за бебетата се крепи на един късен текст и на охотата, с която вярваме в най-мрачната версия на миналото.
Спарта има достатъчно истински грехове, от поробването на илотите до тайните убийства на непокорните сред тях.
Още през 1933 година френският историк Франсоа Олие нарича образа на Спарта в древните текстове "мираж".
Самите спартанци почти не оставят писмени свидетелства, а чуждите автори, най-често атински, ги възхваляват или осъждат според собствените си пристрастия.
Пропастта край Трипи е едно от малкото места, където този образ може да бъде проверен с находки, а не с цитати.
