Майката на Николо Паганини твърди, че синът ѝ е обещан от ангел.
Публиката от Виена до Лондон обаче е убедена, че цигуларят е продал душата си на дявола, а когато той умира, епископът на Ница отказва да го погребе.
Близо век и половина след смъртта му лекарите предлагат трето обяснение, нито небесно, нито адово: наследствено заболяване на съединителната тъкан, което прави ставите необикновено подвижни.
Паганини е роден в Генуа през 1782 година, в семейството на неуспял търговец на корабни принадлежности.
По думите на майка му ангел ѝ се явява насън и обещава да изпълни едно нейно желание и тя пожелава синът ѝ да стане най-великият цигулар на света.
Животът му едва не приключва още преди да е започнал: като дете изпада в каталепсия - вцепенение, при което цял ден лежи неподвижен. Смятат го за мъртъв и го увиват в саван.
В Италия вече е знаменитост, когато през 1813 година в миланската "Ла Скала" представя вариациите "Вещиците", написани върху тема от балета "Орехът от Беневенто", кръстен на дървото край града, под което според поверието нощем танцуват магьосници.
За заглавието ще плати прескъпо.
Музиколожката Майко Кавабата различава три лица на "демоничния" Паганини: Фауст, сключил договор със Сатаната; човек, чрез когото свири нечистата сила; и развратен злодей като героите на Байрон, когото издава начинът, по който "бичува" цигулката с лъка.
Според Кавабата и трите се раждат пред очите на публиката, в концертната зала.
Славата му в Европа тръгва през 1828 година от Виена, където от март до юли свири четиринайсет пъти, по витрините се появяват ръкавици и паста "а ла Паганини", а занаятчиите гравират портрета му върху дръжките на бастуни.
Там Франц Шуберт чува в адажиото му да пее ангел.
Година по-късно в Берлин вече го наричат "синът на вещицата".
През 1831 година лондонското списание "Атенеум" го описва като "същински Самиел на вид и истински дявол в изпълнението" - Самиел е демонът от операта "Вълшебният стрелец".
През април 1832 година, на благотворителен концерт в Париж за болни от холера, го слуша двайсетгодишният Ференц Лист и се заклева да стане Паганини на пианото.
Пороците му също подхранват слуховете.
Хазартът струва на Паганини една цигулка на Амати, а търговец, свирещ за собствено удоволствие, му подарява занемарен инструмент на Гуарнери, кръстен от самия музикант "Ил Каноне", тоест "Оръдието", заради гърмящия си звук.
В Англия го обвиняват и в сребролюбие: високите цени на билетите предизвикват протести в Брайтън, а в Бристол анонимна листовка призовава гражданите да дадат парите си за бедните.
"Оръдието" Паганини завещава на родната си Генуа, за да бъде пазено завинаги.
Изложено е в кметството на града, а победителите в конкурса, носещ името му, свирят на него.
Най-упоритият слух за миналото му е скроен по всички правила на готическия роман.
Паганини уж убил любовницата си, лежал години в тъмница и там, понеже в килията нямало резервни струни, се научил да свири само на една, най-ниската.
Шушукат и че самата струна била направена от червата на убитата.
В Париж литографии го показват зад решетките. а когато самият той спира пред една витрина да ги разгледа, минувачите го разпознават, сравняват лицето му с изображението и решават, че затворът много го е променил.
През 1831 година цигуларят изпраща писмо до списание "Ревю мюзикал" и черно на бяло доказва, че слухът е лъжа: от четиринайсетгодишен е непрекъснато пред публиката и ако наистина е излежал осем години за убийство, значи е имал любовница и съперник на седем.
Външността му прави мълвата още по-убедителна.
Висок, мършав и блед, с дълга черна коса и черен сюртук, Паганини изглежда все по-измъчен, защото след 1822 година се лекува от сифилис с опиум и живак.
Тежкият метал съсипва зъбите му, лицето хлътва, а неуспешна операция на челюстта в Прага през 1828 година допълнително изкривява чертите му.
През 1834 година в Париж боледува и от туберкулоза, а накрая болест на гръкляна го оставя без глас и тринайсетгодишният му син превежда шепота му на околните.
През 1827 година папа Лъв XII го прави рицар на ордена "Златна шпора", но на смъртния одър това не му помага.
В Ница, тогава владение на Сардинското кралство, епископът изпраща свещеник при болния музикант за последно причастие, а Паганини го отпраща, защото смята, че е рано.
Възможно е обаче, вече без глас, той просто да не може да отговори, а свещеникът да е приел мълчанието му за отказ.
На 27 май 1840 година умира, без да се е изповядал.
Епископът отказва да го погребе в осветена земя. Според биографите на цигуларя в решението имат дял и слуховете за дявола.
Балсамираното тяло е оставено временно в болницата във Вилфранш, пристанището до Ница, а синът му води дела и пише до Рим.
Едва след четири години и молба до папата ковчегът най-сетне е пренесен в околностите на Генуа, а през май 1845 година е положен без церемония край селската църква в Гайоне, близо до Парма, където синът му има имение.
В гробището на Парма музикантът е погребан през 1876 година, трийсет и шест години след смъртта си, но покой не намира и там: през 1893 година останките са извадени, за да ги види един чешки цигулар.
Първият лекар, който оглежда Паганини с професионално око, е италианецът Франческо Бенати, изследовател на човешкия глас, практикуващ в Париж.
През 1831 година в "Ревю дьо Пари" той описва отпуснати връзки и изключително подвижни стави, особено на китките.
Отбелязва още тесен гръден кош и ръка, която не е по-голяма от обикновено, но е толкова разтеглива, че може да удвои обхвата си.
С нея цигуларят взима три октави върху четирите струни. Изводът на Бенати е, че за да станеш Паганини, музикалният гений не стига.
Век и половина по-късно подобни особености вече имат медицинско название.
През 1978 година лекарят Майрън Шьонфелд пише в списанието на Американската медицинска асоциация, че цигуларят вероятно е имал синдрома на Марфан, наследствено заболяване с издължени крайници и пръсти и свръхподвижни стави.
Патологът Пол Улф от Калифорнийския университет в Сан Диего предполага синдрома на Елерс-Данлос, сродна група генетични болести, характеризиращи се с прекалено разхлабени връзки и разтеглива кожа.
През 2015 година италиански лекари от Парма отново застават зад диагнозата Марфан с довода, че упражненията правят ръката по-бърза и по-точна, но не могат да ѝ дадат движения, каквито обикновената анатомия не позволява.
Отоларинголози пък обясняват изгубения му глас с разширена аорта, която притиска нерва на гласните гънки - усложнение, типично за синдрома.
Окончателният отговор лежи в гроба: анализ на ДНК би решил спора, но наследниците не са дали съгласие.
През 1896 година, когато останките на Паганини се преместват за последен път, парижкият педиатър Антоан Марфан описва петгодишно момиче с необичайно издължени кости, първия случай на синдрома, който по-късно ще носи името му.
Векът, в който дарбата на великия музикант се обяснява ту с дар от ангел, ту с намеса на дявол, а тялото му остава без гроб, приключва, без лекарите да могат да назоват онова, което Бенати е видял в ръката му.
Диагнозата се появява едва през 1978 година, но и тя разкрива само как пръстите му обхващат три октави, а не къде се ражда музиката.
