В Иверския манастир на Атон един грузински монах превежда на гръцки история за индийски принц.
Бъдещият игумен Евтимий едва ли знае, че това е историята не на християнски светец, а на основателя на друга световна религия - Буда.
Църковната повест "Варлаам и Йоасаф" минава през различни езици и религиозни общности, а версията на Евтимий става основа за последващото ѝ разпространение в християнска Европа - една от най-популярните религиозни повести в европейското Средновековие.
Зад стените на двореца
В основата стои познатият разказ за принц Сидхарта Гаутама.
Будистките предания говорят за предсказание, което цар Шудходана, бащата на Сидхарта, получава: синът му може да стане велик владетел, но може и да напусне светския живот и да постигне духовно пробуждане.
Дворцовият разкош трябва да увлече принца и да го отклони от идеите за отшелничество.
В един от свещените текстове самият Буда разказва за младост, заобиколена от удобства - три резиденции за различните сезони, фини дрехи, музика.
По-късните жизнеописания превръщат тази привилегирована младост в драматична изолация от страданието.
В "Будхачарита" принцът напуска двореца със своя колесничар.
По време на излизанията им той се сблъсква с проявите на човешкото страдание, които дворцовият живот крие от него - старостта, болестта и смъртта очакват и него.
Четвъртата среща е с отшелник и той му посочва изхода.
Когато се връща в двореца, развлеченията вече не могат да изпълнят предишната си задача.
Бащата се опитва да го задържи, но синът вече търси нещо, което не може да получи от него. Сидхарта напуска двореца и се отдава на духовно търсене.
Новото име на Буда
От Индия будисткото предание достига до ираноезични общности, вероятно чрез културните контакти в Централна Азия.
Важни посредници са манихеите - последователи на персийска дуалистична религия.
Те имат общности и мисионерски мрежи между Средиземноморието и Централна Азия.
Историята за царския син, който се отказва от богатството и телесните удоволствия, е подходяща за тяхната аскетична среда.
В персийските фрагменти оцелява преобразена форма на думата "бодхисатва" - така будистите наричат бъдещия Буда преди окончателното пробуждане.
Звуците се изменят и постепенно думата започва да изглежда като собствено име - принц Будасаф.
От персийските земи повестта стига до арабската книжнина и там става известна като "Книга за Билаухар и Будасаф" - историята на мъдър наставник и царски син, който търси истината.
Следа към ранното разпространение на книгата оставя багдадският библиограф Ибн ан-Надим през X век.
Ранният превод, за който той свидетелства, е изгубен, но от него произлизат други арабски редакции, включително съкратени, в които определени епизоди отпадат според интересите и религиозната среда на преписвачите и книжовниците, които преработват текста.
Междувременно името продължава да се променя. Наред с Будасаф се появява Юдасаф - замяна, обяснявана със сходството между арабските букви за "б" и "й".
Принцът става християнин
От арабската книжовна традиция историята достига до грузинската литература, където претърпява съществена християнска преработка.
Текстовете са известни като "Балавариани", по името на наставника Балавар.
И тук бащата се опитва да предотврати предсказаното бъдеще на сина си.
Но вместо да се опасява от отказа му от светския живот, цар Авенир се страхува, че принцът ще приеме преследваната от него християнска вяра.
Сюжетната рамка се запазва, но целта на духовното търсене е сменена.
Стара история, нов автор
Когато Евтимий посяга към грузинския разказ, решаващото преобразяване вече е извършено. Той получава история за християнски принц.
Неговият принос е да я пренесе на гръцки и с нови преработки да я разкрие на византийците.
В гръцката версия повестта вече е обширно християнско повествование, с богословски наставления и защита на вярата.
Самата защита крие изненада: речта, с която мнимият Варлаам побеждава езичниците пред царя, съвпада с "Апологията" на Аристид - раннохристиянско съчинение от II век, смятано за изгубено в гръцкия си вид.
Имената придобиват днешните си форми Варлаам и Йоасаф, а за средновековния читател повестта изглежда като житие на индийски християнски подвижници.
Самото приписване на гръцкия текст на Евтимий не е безспорно. То се опира на приписки в част от ръкописите, а някои от тях се оказват вписани столетия по-късно.
Част от изследователите не им се доверяват, а византинистът Александър Каждан датира гръцката повест не по-късно от X век и оспорва самото твърдение, че текстът е превод.
По-късната ръкописна традиция поражда и друго объркване - около авторството на повестта.
В заглавието, разпространявано с произведението, се споменава монах Йоан от манастира "Свети Сава".
Той е представен като човека, пренесъл душеполезния разказ до Йерусалим от вътрешната етиопска страна, наричана Индия.
Постепенно този Йоан е отъждествен с много по-известна фигура - Йоан Дамаскин, богослов от VIII век, един от отците на църквата.
Неговият авторитет вероятно допринася за възприемането на произведението, а след като авторството е сгрешено, въпросът откъде идва книгата почти престава да се задава.
През 1048-1049 година гръцката повест получава най-ранния си латински превод.
Оттук пред нея се отваря нов път - към западноевропейските читатели, сборниците с поучения и житията на светците.
"Златната легенда" на Якоб Ворагински, прочут средновековен сборник с жития, разказва как принцът прекарва последните си години като отшелник, погребан е до своя наставник Варлаам и при гроба им започват да стават чудеса.
Разказана по образеца на християнското житие, историята става разбираема за средновековните читатели, които възприемат индийския принц като християнски светец.
Йоасаф пристига при славяните
Докато латинските преводи отвеждат Йоасаф на запад, гръцката повест има и друг път - към православните славяни.
Най-старият славянски превод е направен от гръцки не по-рано от средата на XI век. После историята отново се връща на Света гора.
През XIII век в Сърбия или на Атон е изготвена нова редакция на този превод, а в края на XIII или в първата четвърт на XIV век българският книжовник старец Йоан, работил във Великата лавра "Св. Атанасий" на Атон, я поправя и създава своя.
В нейното заглавие за пръв път сред славяните застава името на Йоан Дамаскин - същата грешка, тръгнала от гръцките ръкописи.
Почеркът на един от ранните преписи се свързва с книжовника, преписал през 1348 година сборника за българския цар Иван Александър.
Принцът получава и лице. Варлаам и Йоасаф са изписани върху олтарната преграда на московския Успенски събор през 1482 година, а в славянската православна традиция паметта им се отбелязва на 19 ноември.
Светецът се оказва познат
През 1446 година венециански преписвач на "Пътешествията на Марко Поло" добавя бележка към разказа за Буда - историята прилича на живота на свети Йоасаф, сина на цар Авенир, обърнат в християнството от Варлаам.
През 1859 и 1860 година двама европейски учени, Едуар дьо Лабуле и Феликс Либрехт, установяват връзката между християнската повест и преданията за Буда.
Съпоставката обхваща както характерната последователност на събитията, така и преобразуването на името.
Следващите изследвания на арабските, грузинските и другите версии позволяват постепенно да се възстанови целият ѝ маршрут.
В католическата традиция будисткият произход на историята се разглежда открито.
Още статията "Варлаам и Йоасаф" в Католическата енциклопедия от 1907 година определя историята като християнизирана версия на легенда за Буда и обяснява връзката между "Йоасаф" и "бодхисатва".
В православието Варлаам и Йоасаф продължават да присъстват в църковния календар и житийната литература.
Преводът на Евтимий е спирка в едно второ, странично пътуване на Буда към Европа - през манихейски общности, арабски книжници и грузински манастири.
Онова, което оцелява при всяко прекосяване на границата, е един и същ епизод: царският син, който напуска двореца, защото е видял какво чака всички зад стените му.
