Последната руска императрица е разпозната благодарение на кръвта на мъж, роден три години след смъртта ѝ.
Звучи като сюжет на историческа кримка, но всъщност е научен извод, публикуван през 1994 година в списанието "Нейчър Дженетикс".
В костите от безименен гроб край Екатеринбург, уралски град на близо хиляда и петстотин километра източно от Москва, британски и руски учени откриват същите генетични белези, каквито носи и принц Филип, херцог на Единбург.
Защо точно неговата, а не тази на някой Романов, обяснява една особеност на наследствеността, която дъщерите на кралица Виктория разнасят из европейските дворове.
Освен ядро, почти всяка клетка съдържа и мънички енергийни централи, митохондрии, които имат собствена ДНК.
Тя преминава само от майка към дете. Синът я получава, но с него линията угасва, а дъщерята я предава и на своите деца.
Така, пренасян от жените в рода, един и същ генетичен маркер може да прекоси цял век почти без промяна, през поколения, сменили езика, вярата и короната си.
Последната руска царица Александра Фьодоровна е родена като принцеса Аликс фон Хесен, внучка на британската кралица Виктория от дъщеря ѝ Алиса.
Майката на Филип е дъщеря на най-голямата сестра на Аликс. Митохондриите му идват от майка му, от баба му и от прабаба му Алиса, родила и самата руска императрица.
Иначе казано, херцогът на Единбург, съпругът на Елизабет II, носи в клетките си същите генетични белези като Александра и децата ѝ.
Масовият гроб на царското семейство е открит още през 1979 година.
Геологът Александър Авдонин и московският писател и кинодраматург Гелий Рябов го издирват по т.нар. записка на Юровски, доклада на коменданта на Ипатиевата къща, ръководил разстрела в нощта срещу 17 юли 1918 година.
Документът описва как телата са заровени под черния път в местността Поросьонков лог, в гората край Екатеринбург.
Двамата изваждат три черепа, снимат ги и година по-късно ги връщат в земята, защото в Съветския съюз подобна находка е опасна за откривателите си.
Рябов разкрива тайната едва през април 1989 година, в интервю за "Московские новости".
При официалните разкопки, започнали на 11 юли 1991 година, са извадени около хиляда фрагмента от кости, но само девет черепа. Убитите са единайсет.
Липсват престолонаследникът Алексей и една от дъщерите на императорската двойка.
Руските специалисти смятат, че това е Мария, а екипът на Уилям Мейпълс от Флоридския университет е убеден, че е Анастасия. Сравнението със стари фотографии не стига, за да се сложи край на спора.
През септември 1992 година руският генетик Павел Иванов отлита за Лондон с проби от костите в багажа си.
На летище Хийтроу го посреща продуцентът на Би Би Си Найджъл Маккрири, наел за случая погребална кола.
В лабораторията на британската служба за криминалистика с пробите се заема Питър Гил, който още през 1985 година заедно с Алек Джефрис пръв извлича ДНК профили от стари кървави петна.
Останките са престояли седем десетилетия във влажна пръст и във всяко парченце е оцелял генетичен материал от едва пет-шест клетки, спомня си Гил.
Нужен е жив роднина по права женска линия. Херцогът на Единбург се съгласява да даде кръв.
Митохондриалната ДНК на предполагаемата императрица и на три от момичетата съвпада напълно с неговата.
На 9 юли 1993 година изводът е обявен публично.
Разпечатките от анализа на кръвта му са показани пред публика едва през 2018 година, в изложбата "Последният цар: кръв и революция" на Научния музей в Лондон.
Идентификацията на Николай II се оказва по-сложна задача.
Майка му, императрица Мария Фьодоровна, и английската кралица Александра, съпругата на Едуард VII, са дъщери на датския крал Кристиан IX.
Учените сравняват ДНК от костите му с кръвни проби от двама техни потомци: шотландския херцог на Файф и Ксения Шереметева-Сфири.
Почти всичко съвпада. На едно-единствено място в генетичния код обаче костите на Николай показват смес от два вида наследствен материал, а роднините му носят само единия.
Явлението се нарича хетероплазмия и по онова време почти не е изследвано.
Гил и колегите му предпазливо оценяват вероятността останките да са на царя на деветдесет и осем и половина процента.
За скептиците в Русия това не е достатъчно.
По настояване на руското правителство през юли 1994 година е отворена гробницата на по-малкия брат на царя, великия княз Георгий Александрович, починал от туберкулоза през 1899 година и положен в Петропавловската катедрала в Санкт Петербург.
Иванов отнася пробите в лабораторията по ДНК идентификация на въоръжените сили на САЩ в Мериленд.
Там се оказва, че и Георгий носи тази рядка смес, при това на същото място.
Резултатът е публикуван две години по-късно и хетероплазмията на Романови става отправна точка за следващите изследвания на явлението.
Благодарение на кръвта на Филип е разобличена и една от най-известните самозванки на XX век.
Повече от шейсет години жена, известна като Анна Андерсън, твърди, че е принцеса Анастасия, най-малката дъщеря на царя, оцеляла по чудо.
През 1920 година е извадена от канал в Берлин след опит за самоубийство.
През следващите десетилетия едни роднини на Романови я признават, други я отричат, а Ингрид Бергман печели "Оскар" с ролята си във филма "Анастасия" от 1956 година, вдъхновен от нейната история.
Андерсън умира през 1984 година в американския град Шарлътсвил, без да се откаже от твърдението си.
Коя е всъщност, става ясно едва десет години след смъртта ѝ.
При операция в края на седемдесетте години в местна болница е запазена тъкан от червото ѝ и след дълъг съдебен спор Гил получава достъп до нея.
Тестът е поръчан от адвокат Ричард Швайцер, съпруг на внучката на д-р Евгений Боткин, лекаря, разстрелян заедно с царското семейство.
Тъстът му Глеб, синът на Боткин, цял живот защитава Анна Андерсън.
Резултатът е разочарование за семейство Швайцер.
ДНК на жената не съвпада нито с останките от Екатеринбург, нито с кръвта на Филип, а с тази на полската работничка Франциска Шанцковска, чиито следи се губят в Берлин в началото на 1920 година.
Още през 1927 година Ернст Лудвиг, великият херцог на Хесен и брат на Аликс, наема частния детектив Мартин Кнопф да установи коя е Андерсън.
Кнопф стига до близките на Франциска, които нямат вест от нея от зимата, в която Андерсън е извадена от канала.
На 17 юли 1998 година, точно осемдесет години след разстрела, останките на царя, императрицата, три от дъщерите им, лекаря и тримата слуги са погребани в Петропавловската катедрала.
Президентът Борис Елцин нарича избиването на семейството една от най-срамните страници в руското минало.
Двайсет и една години по-рано той е първи секретар на областния комитет на КПСС в Свердловск, както се нарича Екатеринбург между 1924 и 1991 година.
Тогава изпълнява нареждането от Москва да бъде съборена къщата на инженер Ипатиев, в чието мазе загиват Романови.
Висшите духовници на Руската православна църква не присъстват на церемонията, защото не приемат доказателствата.
През юли 2007 година местни ентусиасти откриват втори гроб, на около седемдесет метра от първия, с обгорели кости на момче и девойка.
Руски и американски лаборатории потвърждават, че това са престолонаследникът Алексей и една от сестрите му; в Русия я определят като Мария, третата дъщеря на Николай II и Александра Фьодоровна.
През есента на 2015 година следствието е подновено по молба на патриарх Кирил и саркофазите на царската двойка са отворени повторно.
Проби са взети и от скелета на император Александър III, бащата на Николай II.
Останките на Алексей и Мария са пренесени в Новоспасския манастир в Москва и остават там, без да бъдат погребани при семейството им.
Повече от десет години след подновяването на следствието Църквата все още не приема резултатите му, а според историка Алексей Уваров в статия за "Медуза" причините са идеологически.
Радикалното течение на т.нар. царебожници вижда в смъртта на Николай II изкупление за греховете на целия руски народ.
Привържениците му вярват, че болшевиките са изгорили телата и са ги разтворили в киселина, и ако приемат, че костите са на царското семейство, ще се отрекат от собствените си вярвания.
От средата на 2010-те години влиянието им е толкова силно, че Московската патриаршия избягва открит спор с тях.
Геологът Авдонин, който пръв открива гроба през 1979 година, умира през февруари 2026 година, на деветдесет и три години, без да дочака Църквата да признае, че е открил царското семейство.
На заупокойната служба за царското семейство през 1998 година настоятелят на Петропавловската катедрала не произнася нито едно име.
Той се моли за хората, "чиито имена Ти, Господи, знаеш", пет години след като учените са ги назовали поименно с помощта на кръвта на един британски принц.
