Първото експертно заключение за феите от Котингли е на фотографа Харолд Снелинг.
Двата стъклени негатива, пише той, са "напълно истински", експонирани веднъж, неподправени и правени на открито.
По фигурите личи движение, а следа от студийна работа "с модели от картон или хартия" няма никаква.
Праща му ги Едуард Гарднър, който пише, че Снелинг "се смее на мисълта, че който и да е специалист в Англия би могъл да го заблуди с подправена снимка".
На едната плака деветгодишно момиче е опряло брадичка на дланта си, докато пред него върху храст танцуват четири феи с крилца, а на другата шестнайсетгодишна девойка седи в тревата и вика с пръст един гном.
Снимките са направени през 1917 година в Котингли, село край Брадфорд в Северна Англия, от две братовчедки.
Франсис Грифитс току-що се е върнала с майка си от Южна Африка и живее у семейството на Елси Райт, дъщеря на леля ѝ.
Зад къщата тече поток и двете прекарват край него цели дни, а у дома им се карат за мокрите обувки и поли.
Един ден Франсис пада във водата и за оправдание казва, че ходи там да гледа феите.
Елси се хваща за думите ѝ и предлага да го докажат със снимка.
Бащата на Елси е запален фотограф любител с тъмна стаичка вкъщи и в една юлска събота след обяда слага в апарата си една-единствена плака.
Момичетата се връщат след половин час, "тържествуващи". Бащата проявява плаката и вижда Франсис зад един храст, а пред нея малки създания с крилца.
Той знае, че дъщеря му рисува хубаво и е работила във фотографско ателие в Брадфорд, и решава, че фигурките са от картон.
По време на войната тя е ретуширала портрети и е правила монтажи за семейства на загинали войници, като е вмъквала лицето на мъртвия в общ кадър с роднините и приятелите му.
През септември Франсис снима Елси с гнома.
Тогава бащата спира да им дава апарата си, защото смята всичко за "нищо повече от лудория" и подозира, че момичетата са бърникали в него.
Родителите претърсват таванската стая на братовчедките и брега на потока, но изрезки от хартия няма никъде. Майката на Елси обаче е убедена, че кадрите са истински.
Франсис се отнася към чудото съвсем делово. На 9 ноември 1918 година тя праща на приятелка в Кейптаун снимка по бански от задния двор и в същия плик кадъра с танцуващите феи.
На гърба му дописва: "Ние с Елси много се разбираме с феите от потока. Смешно е, че в Африка никога не съм ги виждала. Сигурно там им е много горещо."
През 1919 година майката на Елси отива на събрание в Брадфорд, където гост говори за "живота на феите", и след беседата показва на лектора двете снимки.
Домакините са теософи, последователи на учение с корени в индийските религии и окултизма, според което природата е пълна с духове.
Няколко месеца по-късно те показват кадрите на годишния конгрес на обществото си, където ги вижда Едуард Гарднър, един от ръководителите му в Англия.
После Гарднър моли Снелинг да "избистри" снимките и да направи нови плаки, "по-удобни за печат", за лекциите, които изнася из цялата страна.
Според Джо Купър, автор на книга за случая, фотографът ретушира новите плаки, а тази с Франсис - значително. Копията за продажба също минават през неговите ръце.
През пролетта на 1920 година Артър Конан Дойл научава за снимките от Котингли от редактора на спиритическия седмичник "Лайт".
В "Странд", списанието, в което от близо трийсет години излизат приключенията на Шерлок Холмс, вече са му поръчали текст за феите за коледния брой.
Дойл пише на семейството и иска разрешение да използва кадрите.
Бащата на Елси, който три години по-рано е нарекъл всичко лудория, явно е впечатлен от името на писателя и отказва хонорар: ако са истински, казва той, не бива да се "цапат" с пари.
Дойл съвсем не е безпристрастен наблюдател. Още през 1916 година той обявява публично, че е спиритист, тоест вярва, че хората могат да разговарят с мъртвите.
Синът му Кингсли, ранен в битката при Сома, умира на 28 октомври 1918 година от пневмония по време на грипната епидемия.
Франсис праща писмото си до Кейптаун дванайсет дни по-късно.
В началото на 1919 година умира и по-малкият брат на писателя.
Сина си губи на фронта през 1915 година и физикът Оливър Лодж, който също вярва в разговори с мъртвите.
Дойл показва снимките и на него, с уговорката, че "и двамата трябва да сме нащрек".
Лодж предполага, че в английски пейзаж е вмъкната снимка на калифорнийска танцова трупа, а един опитен фотограф любител отказва да ги приеме за истински заради сложните парижки прически на фигурките.
Писателят има и лична причина да повярва, каквато физикът няма: баща художник, рисувал феи.
Чарлз Дойл илюстрира първото самостоятелно издание на "Етюд в червено", романа, с който се появява Шерлок Холмс.
Той пие, прекарва последните си години в психиатрични болници и там продължава да скицира дребни крилати създания.
Сър Артър прибягва до метода на своя детектив.
В "Знакът на четиримата" Холмс обяснява, че когато отстраниш всичко невъзможно, онова, което остава, колкото и да е невероятно, трябва да е истината.
Дойл прилага правилото към снимките: щом експертът изключва измамата, значи феите съществуват.
Двамата с Гарднър все пак носят подобрените от Снелинг отпечатъци и в "Кодак".
Техниците там не намират следи от фалшификация, но добавят, че това още не доказва автентичността им, и отказват да издадат сертификат.
Гарднър смята, че не са безпристрастни, и цитира един от тях: "В края на краищата, щом феите не може да са истински, снимките трябва да са подправени по някакъв начин."
В "Илфорд", друга фотографска фирма, категорично заключават, че има "някои признаци на подправяне". Дойл и Гарднър оптимистично приемат трите мнения за две в полза на снимките и едно против.
Сър Артър се готви за пътуване с лекции из Австралия и затова в Котингли пристига теософът.
В края на юли 1920 година Гарднър се връща с два сгъваеми фотоапарата и двайсет и четири плаки с тайни белези.
Франсис, която междувременно е заживяла с родителите си в Скарбъро, пристига с влака за ваканцията.
През август на белязаните плаки се появяват нови феи, а на последната от тях цяла група полупрозрачни фигурки се е скупчила около нещо като пашкул в тревата.
Коледният брой на "Странд" излиза през декември 1920 година със статия, озаглавена "Снимани феи: епохално събитие, описано от А. Конан Дойл", и се разпродава за дни.
През март 1921 година в списанието публикуват и новите кадри, а през 1922 година сър Артър издава цяла книга, "Идването на феите".
Не всички обаче се хващат на въдицата. Още на 5 януари 1921 година в лондонския седмичник "Трут" ("Истина") излиза коментар, според който за правилното обяснение на тези снимки е нужно да познаваш децата, а не окултните явления.
С годините критиците все по-често виждат в Дойл лековерен старец, но той умира на 7 юли 1930 година, без да се откаже от феите.
Признанието на братовчедките за измамата той не доживява да чуе.
Момичетата порастват, омъжват се и живеят известно време в чужбина.
Години наред отговарят уклончиво на журналистите, а през 1971 година Елси заявява пред Би Би Си: "Казах ви, това са снимки на плодове на нашето въображение и държа на това."
Всъщност това е чистата истина: феите са излезли изпод нейния молив.
През 1977 година британският автор Фред Гетингс забелязва, че танцьорките от първия кадър приличат поразително на илюстрация от "Подаръчната книга на принцеса Мери".
Детският сборник излиза в Лондон през 1914 година.
Рисунката на Клод Шепърсън е към стихотворението на Алфред Нойс "Магия за фея". Елси прерисува танцуващите фигурки, добавя им крилца и ги изрязва от картон.
Сред авторите на сборника са Джеймс Бари, създателят на Питър Пан, и самият Артър Конан Дойл.
Шест години преди да обяви, че феите съществуват, писателят печата разказа си "Бимбаши Джойс" между същите корици.
Признанието идва в началото на осемдесетте години.
През август 1981 година Франсис разказва истината на журналиста Джо Купър, Елси - през 1982 година, а през 1983 година двете, вече на над седемдесет и пет години, я потвърждават публично.
През 1917 година момичетата забождат картонените фигурки в тревата с игли за шапки, а после, по думите им, ги хвърлят в потока, затова родителите не намират нищо.
Върхът на една от иглите личи и в корема на гнома от втората снимка.
Елси обяснява през 1985 година и защо двете са се държали за версията си толкова дълго: "Две селски хлапета и един блестящ човек като Конан Дойл. Можехме само да мълчим."
Франсис има друго обяснение. "Изобщо не съм го мислила за измама", казва тя.
"Просто ние с Елси се забавлявахме и досега не разбирам защо хората се подведоха. Те сами искаха да бъдат излъгани."
До смъртта си през 1986 година тя настоява, че край потока действително е имало феи и че петата снимка, с фигурите около пашкула в тревата, е истинска.
"Беше дъждовна събота следобед, мотаехме се с фотоапаратите, а Елси нямаше нищо приготвено", спомня си Франсис. "Видях как феите се появяват в тревата, насочих обектива и щракнах."
Елси настоява, че и петте кадъра са с изрезки.
Братовчедките спорят дори коя от тях е натиснала копчето.
Според фотографския експерт Джефри Кроули и двете може да казват истината: в писмо до "Таймс" от април 1983 година той предполага, че кадърът е неволна двойна експозиция на картонени изрезки в тревата.
Това би обяснило размитите, наслоени една върху друга фигури.
Харолд Снелинг пише, че плаките показват точно онова, "което е било пред апарата", и е прав до последната дума, защото пред обектива действително има феи от картон.
Експертите търсят измамата в стъклото и емулсията, а бащата на Елси я назовава още през 1917 година, когато още в тъмната стаичка пита дъщеря си какви са тези парченца хартия до Франсис.
