В Пекинската опера женските роли дълго се играят само от мъже.
През XVIII век императорите от династията Цин забраняват на жените да се появяват на сцените в Пекин и образите на наложници, принцеси и героини са поверени изцяло на мъже.
Актьорите от деца се учат да ходят със ситни стъпки, усвояват тънкия глас и жеста, с който ръката се скрива в дългия ръкав на женската премяна.
Най-голямата звезда на жанра през XX век, Мей Ланфан, цял живот играе женски роли.
През 1935 година Бертолт Брехт го гледа в Москва и остава толкова впечатлен, че пише есе за китайското актьорско майсторство.
Всеки китаец, ходил на опера, знае този номер.
Млад французин, пристигнал в Пекин през 1964 година, се хваща на него. Или си затваря очите по свое желание.
Така минават близо двайсет години, в които има връзка с оперен певец, убеден, че е жена.
Заради него изнася документи от френското посолство и отглежда чуждо дете като свое.
Когато истината лъсва, Франция се смее до сълзи, а съдът праща и двамата в затвора за шпионаж.
Бернар Бурсико е на двайсет, когато постъпва като счетоводител в посолството, отворено малко след като през януари 1964 година Шарл дьо Гол признава комунистическата власт на Мао.
Франция е първата голяма западна сила, която разменя посланици с Пекин.
Дипломатите ѝ се озовават в град без развлечения, със сурова зима и строги порядки - местните могат да общуват с чужденци само с изрично позволение.
Вечерите в посолството минават в кинопрожекции, книги от библиотеката и безкрайни приеми.
Момчето от скромно семейство е мечтало за приключения, а намира скука и колеги от по-добро потекло, които почти не го забелязват.
В пансиона Бурсико се е влюбвал само в съученици и си е дал дума, че щом завърши училище, ще обикне жена.
Малко преди Коледа на 1964 година вторият човек в посолството, Клод Шайе, дава прием. Сред гостите има и китаец, рядкост за онова време.
Ши Пейпу е на двайсет и шест, облечен е в мъжки дрехи и владее отлично френски.
Роден е в провинция Шандун, в семейство на университетски преподавател и учителка, учил е в Кунмин, пише либрета и пиеси за работници, каквито режимът на Мао цени, и пее в операта, където често се изявява в женски роли.
В свободното си време преподава китайски на близките на дипломатите.
С Бурсико се заговарят и скоро започват да се срещат тайно.
Един ден Ши описва на новия си приятел сюжета на стара опера, позната на всеки в Китай.
Девойка се преоблича като юноша, за да може да ходи на училище, влюбва се в съученика си, а той така и не разбира, че тя е жена.
Краят е тъжен, двамата загиват и се превръщат в пеперуди.
През 1965 година, когато Бурсико получава възможност да напусне скучната си служба, Ши преразказва сюжета с нова главна героиня.
Вдига ръце към лицето си и казва: "Погледни ръцете ми. Погледни лицето ми. Тази приказка за пеперудата е и за мен."
Защо тогава ходи облечен като мъж?
По думите на Ши майка му вече има дъщери, семейството настоява за син, затова третото дете, момиче, е обявено за момче и отгледано като такова.
Бурсико приема думите му за чиста монета. Пред журналистката Джой Уодлър десетилетия по-късно ще твърди, че още в първите месеци е имал съмнения.
Близостта им е рядка, кратка, винаги на тъмно и по правилата на Ши, който има готово обяснение за всичко, което не пасва.
През 1965 година, малко преди французинът да напусне страната, Ши му съобщава, че чака дете. Бурсико заминава с обещание да се върне.
Отново е в страната четири години по-късно, в разгара на Културната революция, когато връзка с чужденец може да прати един китаец в лагер.
По собствените му спомени пише писмо, но забравя да добави адреса си и на третия ден тръгва сам да търси любимата си.
Ши вече живее другаде. За да не бие на очи, французинът се придвижва нощем, с колело на посолството, без да се сети, че е с дипломатически номер.
Вратата му отваря Ши, а скоро след това му показва и момче на име Ши Дуду. Детето спокойно минава за син на китайка и европеец и Бурсико вижда в лицето му своето.
Тайната полиция бързо надушва връзката. В апартамента се появява вежлив мъж на име Кан, който говори добре френски.
Бурсико разбира кой е и сам предлага услугите си. "Как мога да помогна на народа? Ако например в посолството имаме новини...", казва той, убеден, че иначе Ши и детето ще пострадат.
Предложението е прието. Бурсико изнася под ризата си копия от дипломатическата поща, която минава през ръцете му, и ги предава на Кан в апартамента на Ши.
Пред следователите по-късно признава за поне сто и петдесет документа, а по оценките на Уодлър, прекарала много часове в разговори с него, те надхвърлят петстотин.
Дали Ши работи за службите от първия ден, или те откриват аферата едва след завръщането на французина и решават да я използват, остава неясно.
Пред френските следователи Ши отрича да знае каквото и да е за документите.
През 1972 година мисията на Бурсико в Пекин приключва.
Следват години в Париж, в които той живее безгрижно, има приключения и с мъже, и с жени, а през 1974 година заживява с мъж на име Тиери.
Мисълта за сина му обаче не му дава мира.
През 1977 година французинът приема назначение в Улан Батор, столицата на Монголия, на денонощие с влак от Пекин.
В малкото посолство е секретар на посланика и цялата кореспонденция минава през бюрото му.
Този път книжата не излизат под ризата, а пътуват на юг в куфара му.
Мисията в Монголия приключва през 1979 година и той се прибира у дома.
През 1982 година успява да доведе Ши и шестнайсетгодишния Дуду в Париж.
Тримата заживяват като семейство. Ши пее във френски постановки и се появява по телевизията, без да крие откъде е дошъл.
На 30 юни 1983 година контраразузнаването привиква Бурсико на разпит. Следователите знаят повече, отколкото той предполага, и го питат кой е този Ши Пейпу, който живее у него.
Французинът признава, че е предавал документи, и за да спаси любимата си, разкрива онова, което смята за най-голямата си тайна. Ши е жена.
Ден по-късно Ши също е в ареста. Лекарите бързо установяват, че е мъж, а певецът им показва как години наред е прикривал тялото си, така че на тъмно да мине за жена.
Бурсико отказва да повярва на прокурора и на адвокатите си. Приема истината едва когато я вижда с очите си. Скоро след това в килията опитва да сложи край на живота си. Оцелява.
Вестниците го превръщат в посмешище. Мъжът, който години наред се гордее, че пази тайната на любимата си, се оказва последният във Франция, научил истината за нея.
Следователите му подсказват и друго: Дуду не е негов син.
Момчето е уйгурче от Синдзян, далечен северозападен район в Китай, купено като бебе, и няма кръвна връзка с нито един от двамата си "родители".
Бурсико и Ши очакват процес близо три години. Той започва на 5 май 1986 година и трае два дни. Двамата получават по шест години затвор за шпионаж.
На 10 април 1987 година президентът Франсоа Митеран помилва Ши, за да не тежи на отношенията с Пекин случай, определен като "много глупав" и маловажен.
Бурсико излиза на свобода четири месеца по-късно, през август.
Ши остава в Париж, пее и се радва на славата си. "Някога омайвах и мъже, и жени", казва той в интервю през 1988 година.
Същата година драматургът Дейвид Хенри Хуанг превръща аферата в пиесата "Мосю Бътерфлай", която печели наградата "Тони" на Бродуей.
Заглавието е заигравка с операта на Пучини за японската гейша Чо-Чо-сан, изоставена от американски офицер, с тази разлика, че сега измамен е западният мъж.
Хуанг признава, че след първата статия за процеса нарочно не е търсил друга информация и е оставил въображението си да запълни празнините. Стига до извода, че французинът е обичал не човек, а стереотипа на скромната и покорна азиатска жена.
Към действителните факти се връща едва през 2017 година, когато пиесата отново се поставя на Бродуей.
През 1993 година канадският режисьор Дейвид Кроненбърг пренася пиесата на екрана с Джереми Айрънс в ролята на влюбения французин.
Бурсико живее спокойно с Тиери. Дуду, вече баща на три момчета, също остава в Париж.
Месеци преди смъртта си, пише Уодлър, Ши признава на бившия си любовник, че още го обича.
Ши Пейпу умира на 30 юни 2009 година, точно двайсет и шест години след деня, в който контраразузнаването привиква Бурсико на разпит, а научилият новината французин казва на Уодлър, че вече е свободен.
Брехт се възхищава на Мей Ланфан, защото актьорът нито за миг не оставя зрителя да забрави, че гледа представление. Бурсико забравя това за близо двайсет години, а на китайските служби не им трябва повече.
