Под ледника на Мармолада, най-високият масив в Доломитите, през 1917 година минава улица.
Войниците я наричат "Главната" и по нея се стига до "Кафе Централ".
Малко по-нататък са "Кернтнерщрасе" и "Стефансдом", кръстени на виенската търговска улица и на катедралата "Свети Стефан", а една от пукнатините носи името на човека, проектирал целия лабиринт: оберлейтенант Лео Хандл, инженер от Инсбрук и командир на рота австро-унгарски планински водачи.
До края на 1917 година тунелите на "Града в леда" (Eisstadt) достигат дванайсет километра, на места на четирийсет метра под повърхността.
Осветяват ги електрически крушки, захранвани от парна централа в Канацей, в долината.
Има кухни, спални, складове и телефони, а в една ледена зала полевият свещеник Мартин Мелник отслужва неделната меса.
Вътре е само малко под нулата, докато по билата термометрите падат до минус трийсет.
Градът е прокопан с две цели: храната и патроните да стигат до предните позиции, без носачите да минават под вражеския огън, и хората да са защитени от лавините.
По време на Първата световна война Мармолада е само малка част от Италианския фронт, който тръгва от швейцарската граница и през Алпите слиза до Адриатическо море.
Големите битки с десетки хиляди убити се водят на изток, по река Изонцо.
Бялата война, както италианците наричат боевете по най-високия участък от фронтовата линия, обхваща ледниците на Ортлер и Адамело, скалите на Доломитите и Карнийските Алпи.
Повече от две трети от тази зона се намират над две хиляди метра, а най-високият окоп, на Ортлер, е почти с километър по-високо от Мусала.
Италианците обявяват война на Австро-Унгария, своя доскорошен съюзник, на 23 май 1915 година, след като с тайния Лондонски договор Антантата им е обещала Трентино, Южен Тирол и Триест.
Границата обаче върви по билата и противникът заема най-високите точки още в първите дни.
Три години и половина алпините, италианските планински стрелци, се опитват да го свалят оттам.
В тази зона на военни действия загиват между сто и петдесет и сто и осемдесет хиляди души, а според историка Хайнц Лихем фон Льовенбург само една трета от тях падат в бой.
Останалите не ги убива врагът.
Зимата на 1916 срещу 1917 година носи на Тиролските Алпи най-обилните валежи за целия XX век.
Склоновете са затрупани с по осем метра сняг, повече от два пъти над обичайния максимум.
На 13 декември 1916 година от Средиземно море нахлува топъл влажен въздух, вали дъжд дори по високите била и натежалата бяла маса тръгва надолу.
В 5:30 сутринта, по думите на самия Хандл, около сто и петдесет хиляди тона сняг и лед се стоварват върху дървените бараки на лагера Гран Поц, на 2242 метра височина под върха на Мармолада.
Вътре спят над триста души, сред тях стотина босненци от помощна рота. Загиват между двеста и седемдесет и триста и трийсет.
В Книгата на рекордите на Гинес бедствието при Гран Поц е записано като най-смъртоносната единична лавина в света.
Дни преди това командирът на лагера вижда опасността и моли началниците си да му позволят да изтегли хората.
Отказват му. Самият той оцелява с леки рани.
През 2017 година екип от Бернския университет възстановява метеорологичната картина на онези дни с климатичен реанализ и малкото запазени измервания.
Според него офицерите на място нерядко искат да изтеглят хората, защото не очакват нападение, но от долината обикновено им нареждат да останат.
Денят остава известен като Белия петък, макар че 13 декември 1916 година е сряда.
В популярните източници все още се пише за десет хиляди загинали за броени дни.
Бернският екип смята това число за твърде високо: официалните австрийски данни дават хиляда и триста убити и шестстотин и петдесет ранени между 5 и 14 декември, а по-късни изчисления - около две хиляди жертви от лавините на 12 и 13 декември.
За италианската страна оценки няма, но отделни свидетелства подсказват, че загубите ѝ са сходни.
Изводът му за горните участъци на фронта е по-предпазлив от думите на Лихем, но също мрачен: над три хиляди метра студът и снегът отнемат толкова животи, колкото и вражеският огън.
През първите месеци на войната по върховете, през 1915 година, надмощие имат онези, които познават всяка цепнатина в скалите.
Полковете от Тирол по това време са в Галиция и в Сърбия, затова границата в планините пазят местни опълченци, момчета и мъже над военната възраст.
Сред тях е четирийсет и деветгодишният Сеп Инеркофлер от Секстен, един от най-търсените водачи в Доломитите.
С малък подвижен патрул от опитни катерачи той всеки ден се изкачва на различен връх, за да мислят италианците, че по билата има гарнизон, какъвто в действителност няма.
В нощта срещу 4 юли 1915 година Инеркофлер и хората му поемат нагоре, за да си върнат Патерно, 2744 метра, който алпините вече държат.
Горе ги посрещат с камъни и пушечни изстрели. Инеркофлер хвърля гранати, но избухва само една и в следващия миг се строполява.
Кой точно го убива, и досега е спорно. Италианците твърдят, че двайсет и еднагодишният алпиец Пиетро Де Лука го поваля с камък.
Австрийският офицер, който ръководи нападението, вижда Инеркофлер изправен на върха и в същия миг чува как една от собствените им картечници открива огън към Патерно.
Заповедта да спрат огъня идва твърде късно. Алпините погребват Инеркофлер на самия връх, под дървен кръст с надпис "Sepp Innerkofler, Guida" (Сеп Инеркофлер, водач).
През 1918 година синът му Готфрид и приятели го пренасят в родното му село Секстен.
Днес обезопасеният маршрут към върха, с въжета и стълби, забити в скалата, носи имената и на двамата: "Де Лука-Инеркофлер".
Щурмовете по отвесни стени отнемат толкова животи, че двете армии започват да прокопават планините отвътре.
Изследователите на минната война твърдят, че между януари 1916 и март 1918 година италианците взривяват под позициите на противника двайсет мини, а австро-унгарците - четиринайсет.
Войниците пробиват твърдите скали с ръчни свредели, чукове и длета, а отсреща хората лягат с ухо на скалата и се ослушват.
На Кол ди Лана италианските сапьори копаят под краката на защитниците цяла зима.
Австрийците чуват звуците отдолу и на 6 април 1916 година взривяват контрамина, която не улучва тунела.
Единайсет дни по-късно мината на сапьорите, пет тона експлозив, отнася върха и убива около сто и двайсет австро-унгарски войници и офицери.
Италианците още отпреди това го наричат "Кол ди Сангуе", Кървавия хълм, заради около осем хиляди пехотинци, паднали по склоновете му при щурмовете през 1915 година.
Най-голямата мина на целия планински фронт е и последната: петдесет тона, взривени от австро-унгарците на Пасубио на 13 март 1918 година. Експлозията убива над петдесет италиански войници и завинаги променя профила на планината.
Всичко, от което има нужда един войник на тези височини, се качва на нечий гръб: храна, дърва, патрони, бодлива тел.
От италианската страна на Карнийските Алпи го носят и жени от селата под фронта, на възраст между петнайсет и шейсет години, с кошове от трийсет до четирийсет килограма при хиляда метра денивелация.
Плащат им по лира и петдесет чентезими за всяко изкачване.
Снайперист застрелва Мария Плознер Ментил, майка на четири деца, на 15 февруари 1916 година, а през 1997 година италианският президент ѝ присъжда посмъртно златен медал за военна доблест.
Двете армии опъват по склоновете въжени линии, а по ледниците се спускат кучешки шейни.
Най-тежкият товар, качен на планината, е шесттонно италианско оръдие калибър 149 милиметра.
На 9 февруари 1916 година алпини и артилеристи започват да го влачат нагоре от село Темю в долината, на около хиляда метра, първо цяло, после разглобено, на големи шейни.
На 8 март при Малга Калдеа лавина връхлита цялата колона от войници и работници и затрупва товара, а те го изравят.
Според Валтер Белоти на 23 април оръдието вече е на прохода Венероколо, на 3140 метра, шест дни по-късно изстрелва първия си снаряд, а през юни 1917 година го качват още по-високо, на билото Креста Кроче.
Алпините го кръщават "Хипопотама".
Днес оръдието е национален паметник и туристите, които се изкачват до 3276 метра, го виждат на позицията, от която е стреляло.
Съдбата на Доломитите се решава през есента на 1917 година в долината на Изонцо.
Там австро-унгарски и германски дивизии пробиват фронта при Капорето и италианците отстъпват до река Пиаве в равнината.
За да не бъдат обкръжени, те напускат и позициите си в планините, а през ноември защитниците на Мармолада изоставят "Града в леда".
На запад, по Ортлер и Адамело, боевете продължават до последния ден на войната.
На 13 август 1918 година алпините изненадват противника и превземат връх Сан Матео, 3678 метра.
На 3 септември с операцията "Дивата коза" австро-унгарските планински стрелци си връщат позицията.
Според местни изследователи артилерията на двете страни снижава върха с около шест метра.
При контраатаката загиват седемнайсет души от нападателите и десет алпини, макар италианските разкази да говорят за около сто убити.
Това е последната победа на Австро-Унгария в Първата световна война, два месеца преди примирието.
На 3 ноември 1918 година алпините превземат върха за последен път.
До 1984 година, когато индийски и пакистански части се сблъскват на ледника Сиачен в Каракорум на 5600 метра, няма друго сражение, водено толкова нависоко.
Сред загиналите е и командирът на алпините, двайсет и четиригодишният капитан Арналдо Берни. Първият австрийски обстрел го ранява, а италианският го убива.
Тялото му така и не е открито.
Почти век ледниците държат тези мъже при себе си.
Откакто в края на XX век започват да се топят, те връщат каквото са погълнали: пушки, гранати, писма, цели бараки и телата на повече от осемдесет загинали.
През 2004 година планинският водач Маурицио Виченци, директор на малкия военен музей в Пейо, забелязва с бинокъл тъмно петно в ледена стена под Пиц Джумела, недалеч от Сан Матео, на 3400 метра.
Оказва се, че са трима австро-унгарски войници.
Виченци ги определя като планински стрелци от третата рота в Димаро, загинали при щурма на 3 септември 1918 година.
През 2012 година на ледника Презена излизат още двама, загинали през май 1918 година: русокоси момчета на седемнайсет и осемнайсет години, положени от другарите си в пукнатина в леда, единият с главата при краката на другия.
Всеки от тях има огнестрелна рана в черепа.
Петстотин души идват в Пейо да ги изпратят. Сега лежат един до друг в старото австро-унгарско военно гробище при църквата "Сан Роко", без имена на плочите.
На паметника на загиналите там е изсечено, че в спокойното величие на Алпите смъртта събира и побратимява телата на онези, които войната е разделила.
Спорът за върховете се решава с мирния договор от Сен Жермен през 1919 година, който присъединява Трентино и Южен Тирол към Италия, а границата се мести на север, до прохода Бренер, без никой да се допита до хората в долините.
Жителите на Пейо се събуждат в друга държава, без да мръднат от къщите си, а правнуците на мъжете, воювали в австро-унгарска униформа, днес погребват войниците, които излизат от леда, като свои мъртви.
