В началото на XII век в Йерусалим възниква братство, каквото Европа през онова време почти не познава. Членовете му са едновременно монаси и воини.
Полагат обети за бедност, целомъдрие и послушание, но вместо да живеят зад манастирски стени, те носят оръжие, пазят пътища и участват в сражения.
Така се заражда една от най-влиятелните институции на Средновековието - военно-монашеският рицарски орден.
За няколко десетилетия подобни братства прерастват от малки общности в могъщи организации, които не се подчиняват на никой светски владетел.
Получават папски привилегии и стават основна военна опора на християнските държави в Близкия изток.
От конния воин до християнския рицар
Рицарството не се появява с кръстоносните походи. Корените му са в ранносредновековна Западна Европа, където между IX и XI век конят, оръжието и снаряжението струват толкова скъпо, че тежковъоръженият конник става представител на тясна военна прослойка.
В началото рицарят не е задължително благородник. С времето рицарското звание се свързва с наследствената аристокрация и с представите за чест, вярност и воински дълг.
Църквата също търси начин да повлияе на поведението на воините. Постепенно се утвърждава мисълта, че въоръжената сила може да служи на религиозна кауза.
Когато през 1095 година папа Урбан II призовава западните християни да тръгнат към Йерусалим, вече съществува среда, в която военната служба и религиозният дълг могат да се съчетаят.
Превземането на Йерусалим и кръстоносните държави
Първият кръстоносен поход стига върха си с превземането на Йерусалим на 15 юли 1099 година, макар формално да приключва чак с битката при Аскалон през август.
Победителите избиват голяма част от мюсюлманските и еврейските жители. Кръстоносците създават няколко държави в Източното Средиземноморие.
Графство Едеса и княжество Антиохия възникват още преди това, през 1098 г., а графство Триполи се оформя едва след 1102 г. Първият владетел на града, Годфроа дьо Буйон, приема титлата "Защитник на Божи гроб".
След смъртта му през 1100 г. брат му Балдуин I е коронясан за крал.
Новите държави обаче скоро се сблъскват с проблем. Територията им е обширна, а западноевропейските воини, които остават трайно в Светите земи, са малко, защото повечето участници в похода се връщат у дома.
Пътищата, крепостите и поклонниците трябва да се пазят непрекъснато, а кралството трудно може да издържа постоянна войска само с наличните си сили. Тъкмо на тази нужда отговарят военно-монашеските ордени.
Хоспиталиерите: от болница до военна сила
От големите ордени в Светите земи най-дълбоки корени има този на хоспиталиерите, известни още като рицарите на свети Йоан Йерусалимски.
В Йерусалим още преди похода има християнска болница, свързана с търговци от италианския град Амалфи.
След падането на града братството, оглавявано от Жерар, се оформя като самостоятелна религиозна институция. През 1113 г. папа Пасхалий II официално го признава с булата "Pie postulatio voluntatis" и му дава значителна независимост.
През XII век хоспиталиерите започват да поемат и военни задачи. Получават крепости, участват в отбраната на християнските владения и постепенно изграждат собствена въоръжена организация.
Най-известната им крепост е Крак де Шевалие, предадена на ордена през 1142 г.
Грижата за болните продължава да е част от задълженията му, дори когато военната мощ нараства.
Тамплиерите: бедните рицари, които забогатяват
Около 1119 - 1120 година в Йерусалим се заражда друго братство - Орденът на бедните рицари на Христос и на Соломоновия храм.
Начело на основателите стои френският рицар Юг дьо Пайен с неколцина свои съратници. Първоначално те трябва да пазят поклонниците по опасните пътища към града.
Крал Балдуин II им отпуска помещения в комплекса на джамията "Ал-Акса", който кръстоносците свързват със Соломоновия храм.
Името "тамплиери" идва от латинското "templum", тоест храм.
През 1129 г. църковният събор в Троа признава ордена и потвърждава устава му. Зад това решение стои Бернар от Клерво, един от най-влиятелните духовници на века.
През 1139 г. Инокентий II дава на тамплиерите широки привилегии с булата "Omne datum optimum": орденът отговаря единствено пред папата.
Така братството се превръща в една от най-добре организираните институции на латинския свят.
Как се става рицар на ордена
Членството във военно-монашеските ордени не прилича на обикновеното рицарство. Рицарят, който постъпва в орден, влиза в религиозна общност и полага същите монашески обети, а кандидатите обикновено трябва да са с рицарски произход, свободни хора и без съпруга.
Освен рицари, ордените приемат и сержанти, тоест братя без рицарско потекло, както и духовници и стопански братя.
Нови членове идват през мрежата от орденски домове в Европа, където голяма част от братята остават, за да управляват земите и приходите, нужни за издръжката на военните сили в Светите земи.
Парадоксът е в това, че членовете дават обет за лична бедност, а самите организации натрупват огромни богатства.
Основният източник са даренията. Крале, аристократи, епископи и заможни граждани завещават и отстъпват земи, замъци, мелници и пари.
Дарителите смятат, че подкрепят защитата на Светите земи и вършат богоугодно дело за спасението на душите си.
С времето тамплиерите и хоспиталиерите създават обширна мрежа от имоти във Франция, Англия, Италия и германските земи, както и на Иберийския полуостров.
До средата на XII век тамплиерите и хоспиталиерите са сред най-важните военни сили в Йерусалимското кралство.
Имат собствени крепости, гарнизони, бойни коне и пари. За разлика от много феодални васали, чиито задължения към краля са ограничени по време и обхват, ордените могат да поддържат постоянни отряди.
В края на XII век, по време на Третия кръстоносен поход, се появява и Тевтонският орден. Отначало е болнично братство, създадено при обсадата на Акра, което Рим утвърждава като военно през 1199 г.
Историята му ще се развие главно в Североизточна Европа.
Саладин и катастрофата при Хатин
През втората половина на XII век положението на Йерусалимското кралство се влошава.
Мюсюлманските владения в Египет и Сирия постепенно се обединяват под властта на Салах ад-Дин Юсуф ибн Айюб, познат в Европа като Саладин.
Решителният сблъсък настъпва на 4 юли 1187 година при Хатин, близо до Тивериадското езеро. Армията на кралството, водена от Ги дьо Лузинян, е обкръжена и разбита.
Жегата, безводието и натискът на Саладиновите войски решават изхода на битката. Голяма част от християнските сили загиват или попадат в плен, а мнозина от пленените тамплиери и хоспиталиери са екзекутирани по заповед на Саладин.
Поражението отнема на кралството по-голямата част от войската му. След него градовете и крепостите падат един след друг.
На 2 октомври 1187 г. Йерусалим се предава на Саладин. Останалите кръстоносни сили запазват Тир, а по време на Третия кръстоносен поход западните рицари си връщат част от средиземноморското крайбрежие.
През 1191 г. Акра отново минава в християнски ръце и става главен политически и търговски център на възстановеното кралство.
То продължава да носи името Йерусалимско, макар че самият Йерусалим остава извън контрола му през по-голямата част от следващия век.
Военно-монашеските ордени играят ключова роля в отбраната на останалите владения. Кръстоносните държави обаче постепенно губят територии от мамелюкския султанат в Египет.
През 1268 г. мамелюците влизат в Антиохия. През 1271 г. превземат Крак де Шевалие, а през 1289 г. пада и Триполи.
Акра, 1291 г.: последната битка
През април 1291 г. мамелюкският султан ал-Ашраф Халил обсажда Акра - последния голям център на кралството в Светите земи.
Града защитават рицарите на военните ордени, местни сили и подкрепления от Европа. На 18 май мамелюците пробиват отбраната и нахлуват вътре.
Великият магистър на хоспиталиерите Жан дьо Вилие получава тежка рана, но успява да се спаси; този на тамплиерите, Гийом дьо Боже, загива в боевете.
Някои от тамплиерите продължават съпротивата в укрепения си комплекс още няколко дни. При превземането мамелюците избиват и поробват част от жителите, а други успяват да избягат по море.
С падането на Акра Йерусалимското кралство губи последния си голям център в Палестина.
През следващите месеци кръстоносците изоставят или отстъпват и останалите си крайбрежни владения.
Кралската титла се запазва, но държава в Светите земи вече няма.
Хоспиталиерите първо намират убежище в Кипър, след 1310 г. изграждат собствена държава на Родос, а след 1530 г. на остров Малта.
Тамплиерите задържат европейската си мрежа от имоти и хазни, но шестнайсет години по-късно се изправят срещу френския крал Филип IV Хубави.
Очаквайте втората част, в която ще разкажем за северните рицарски ордени.
