През февруари 1945 година, когато съветските армии вече са стигнали до Одер, Хитлер диктува на секретаря си Мартин Борман равносметка на войната.
Най-тежките думи в нея са за съюзника му.
Ако не била „идиотската кампания в Гърция“ на Мусолини, твърди фюрерът, Германия щяла да нападне Съветския съюз с няколко седмици по-рано и да го повали преди зимата.
Бележките се появяват след войната у швейцарския банкер Франсоа Жену, почитател на нацизма, и част от изследователите се съмняват в автентичността им.
Сходна теза защитава обаче и най-упоритият противник на Хитлер.
Уинстън Чърчил смята, че британските войници, пратени в Гърция, са забавили германците достатъчно, за да ги застигне зимата пред Москва.
Рядко двама смъртни врагове са на едно мнение, а поводът тук е ходът, който дучето прави през есента на 1940 година от уязвено самолюбие.
На 12 октомври германски войски навлизат в Румъния, за да пазят петролните кладенци край Плоещ, които осигуряват голяма част от горивото на Вермахта.
Италианското правителство е уведомено едва когато решението вече е изпълнено.
Външният министър граф Галеацо Чано предава в дневника си думите на дучето, за чиято дъщеря е женен: Хитлер винаги го поставял пред свършен факт и този път щял да бъде изненадан на свой ред.
„Ще научи от вестниците, че съм окупирал Гърция“, казва Мусолини.
Жертвата изглежда лесна плячка, но само привидно. Италия владее Албания след пролетта на 1939 година и граничи с Гърция в планините на Епир.
Генерал Йоанис Метаксас, който управлява гръцката държава с неограничена власт след 1936 година, иска непременно да я опази от войната.
Той премълчава дори торпилирането на крайцера „Ели“, потопен от италианска подводница на 15 август 1940 година пред остров Тинос, в деня на Голяма Богородица, докато поклонниците празнуват на брега.
В Рим отричат всякаква вина. Дучето призовава и цар Борис III да се присъедини към нападението, но българският монарх отклонява призива.
Гърците рискуват и прехвърлят в Епир част от войските, пазещи границата с България, по която е издигната линията „Метаксас“.
На 15 октомври дучето свиква генералите си в двореца „Венеция“.
Маршал Пиетро Бадолио, който оглавява Генералния щаб, мълчи на заседанието, а два дни по-късно признава пред Чано, че началник-щабовете на сухопътните войски, флота и авиацията са единодушно против операцията.
Междувременно стотици хиляди запасняци са пуснати по домовете си за есенната полска работа.
За начало на нападението е избран 28 октомври, денят на годишнината от Похода към Рим, довел фашистите на власт през 1922 година.
Малко след три часа на уречения ден италианският посланик Емануеле Грации буди Метаксас в дома му в предградието Кифисия.
Премиерът го посреща по нощна риза и халат.
Ултиматумът гласи, че италианската армия ще заеме, докато трае войната, „стратегически пунктове“ в Гърция, без да ги назовава.
Метаксас пита кои са те, а гостът няма отговор. Според гръцки източници в Рим просто не са си направили труда да ги изброят.
Срокът изтича в шест сутринта, но италианските части минават границата в пет и половина.
Отговорът на Метаксас е на френски, езика на дипломатите: „Alors, c’est la guerre“, тоест „Значи, война“.
Гръцките вестници го свеждат до една дума, „Охи“ (не), а 28 октомври е национален празник в страната, известен като Денят „Охи“.
Същата сутрин влакът на Хитлер спира във Флоренция. Новината вече го е застигнала по пътя, при Болоня.
Мусолини го посреща на перона с възгласа „Фюрер, ние настъпваме!“
Хитлер преглъща яда си, но германският външен министър Йоахим фон Рибентроп още тогава предрича, че в есенните дъждове и зимните снегове италианците няма да стигнат доникъде.
В дневника на Чано страницата за 27 и 28 октомври е откъсната и написана наново.
Американският историк Макгрегър Нокс предполага, че първоначално министърът е споделил повече, отколкото е безопасно за него.
Рибентроп се оказва прав. Епир е край на тесни долини и голи била, по които през ноември се лее дъжд, а после вали сняг.
Италианските колони затъват по разкаляните пътища.
Алпийската дивизия „Джулия“ попада в обкръжение в планината Пинд и до края на ноември губи една трета от хората си.
Две седмици след началото на нападението нашествениците са отново там, откъдето са тръгнали. Тогава гърците преминават в контранастъпление и навлизат в Албания.
Падат Корча, после пристанището Саранда, прекръстено от фашистите на Порто Еда в чест на дъщерята на Мусолини, съпругата на Чано, а накрая Гирокастра.
Към Коледа южна Албания е в гръцки ръце. Според данните на самите италианци до края на кампанията над дванайсет хиляди от войниците им са с измръзнали крайници.
На 18 ноември Мусолини уверява партийните първенци: „Ще прекършим гръбнака на Гърция“.
Изразът остава в езика на сънародниците му, но вече като подигравка с всяко самохвалство.
Същия ден Чано е при Хитлер и отбелязва, че атмосферата е тежка.
В началото на декември Бадолио подава оставка, а фашистите и генералите си прехвърлят вината: едните критикуват щаба, другите ултиматума, съчинен от политиците.
Гърците не са опасни за Хитлер. Тревожат го британците, на които войната дава повод да стъпят на Балканите.
Още в първите дни на ноември техни части заемат Крит, а самолети на Кралските военновъздушни сили кацат на гръцки летища.
Румънските рафинерии край Плоещ, от които зависи горивото на Германия, вече са в обсега на британските бомбардировачи.
В нощта на 11 срещу 12 ноември торпедоносци на Кралския флот, излетели от самолетоносач, изваждат от строя половината от италианските линейни кораби в пристанището Таранто.
На 13 декември Хитлер подписва Директива 20 за поход срещу Гърция през България, наречен „Марита“.
Метаксас разбира какво се готви и през януари 1941 година отклонява британското предложение за сухопътни войски, за да не даде на Германия основание да се намеси.
В края на същия месец умира, а наследникът му Александрос Коризис приема помощта.
В началото на март британски, австралийски и новозеландски части слизат на гръцкия бряг.
На 1 март България се присъединява към Тристранния пакт, а германската Дванайсета армия прекосява Дунав по понтонни мостове.
Мусолини прави последен опит да спаси честта си, преди войските на Хитлер да се намесят.
На 2 март каца в Тирана, за да ръководи лично пролетното настъпление. То започва на 9 март с артилерийски обстрел и въздушни бомбардировки, но гръцките позиции не помръдват.
Само срещу една височина, известна по картите като Кота 731, италианците тръгват в атака поне осемнайсет пъти.
На 14 март генералите съветват дучето да прекрати безсмислените щурмове.
В края на март германските планове се объркват отново, този път заради Белград.
Група офицери сваля правителството, присъединило страната към Оста два дни по-рано, и Хитлер решава да смаже и Югославия.
Веднага след преврата преценява, че нападението срещу СССР ще трябва да бъде отложено с около четири седмици. На 6 април германските дивизии тръгват едновременно срещу Белград и Атина.
Укрепленията по линията „Метаксас“, строени по границата с България, удържат дни наред, но танковете ги заобикалят през югославска територия и на 9 април са в Солун.
Гръцката армия в Албания остава откъсната от тила си.
Капитулацията е поредното унижение за дучето.
На 20 април, рождения ден на Хитлер, генерал Георгиос Цолакоглу подписва край Мецово условията за предаването на армията в Епир, без разрешение от правителството.
От германска страна документа скрепва Сеп Дитрих, командир на бригадата на СС „Лайбщандарте“.
Гърците предпочитат да признаят поражението си пред германците, а не пред противника, когото са гонили цяла зима.
Мусолини протестира, Хитлер отстъпва и подписването се повтаря още два пъти, за последен път на 23 април в Солун, вече в присъствието на пратеник на Рим.
Италианските части стъпват отново на гръцка територия едва ден преди церемонията, след като гърците вече са се изтеглили сами. На 27 април германците са в Атина, а до 1 юни превземат и Крит.
Точно тези седмици има предвид Хитлер в бункера. Според Директива 21 от 18 декември 1940 година подготовката за нападението срещу СССР, трябва да приключи до 15 май 1941 година.
На 7 април главнокомандващият сухопътните войски Валтер фон Браухич отлага операцията с четири до шест седмици, а в края на месеца Хитлер определя окончателно 22 юни за начало на похода. Аритметиката изглежда желязна.
Израелският военен историк Мартин ван Кревелд проверява тази зависимост през 1973 година в книгата си „Стратегията на Хитлер 1940–1941“ и стига до извода, че тя не съществува.
Според него силите, отклонени към Гърция, са незначителни, походът там свършва бързо, а нападението на изток се забавя по съвсем други причини.
Пролетта на 1941 година настъпва късно и реките в Полша и в западните области на Съветския съюз остават разлети до началото на юни, а разкаляната земя не позволява придвижване на войски.
Освен това дивизиите от първия ешелон получават камионите си със закъснение, а без тях горивото и боеприпасите не могат да стигнат до фронта.
Подобно е заключението на историческия отдел към британското правителство, направено още през 1952 година.
Австралийците Крейг Стокингс и Елинор Ханкок възразяват в „Свастика над Акропола“, излязла през 2013 година в академичното издателство „Брил“ в Лайден.
Те напомнят, че датата на „Барбароса“ е потвърдена едва след края на балканския поход, и смятат, че тъкмо „Марита“ е главната причина за забавянето, макар и не единствената.
Войната, замислена от Мусолини като урок за фюрера, завършва с нацистки танкове в Атина и с Гърция, обречена на над три години окупация и глад.
Германско-италианският съюз приключва с поставяне пред свършен факт: през септември 1943 година маршал Бадолио, вече премиер, обявява по радиото примирие с британците и американците, без да предупреди Берлин, и войниците на Хитлер разоръжават армията на доскорошния си партньор.
