Един анекдот за Чарли Чаплин обикаля света вече повече от век: великият комик тайно се записал в конкурс за свои двойници и се класирал трети.
Или двайсети. Или изобщо не стигнал до финала, зависи кой го разказва.
Колкото и забавно да звучи, това почти сигурно е измислица.
Затова пък съвсем истинска е друга абсурдна случка, която започва не на състезание, а в едно швейцарско гробище.
Два месеца след смъртта на Чаплин двама безработни механици, единият от тях българин, изравят ковчега му и искат откуп от вдовицата.
Налага се да ѝ докажат, че не са самозванци, защото тя вече получава обаждания и от имитатори, които се представят за похитителите.
През 1915 година Америка е обхваната от Чаплиновата треска, както я наричат вестниците.
Скитникът с бомбето, бастунчето и патешката походка е навсякъде, а киносалоните всяка седмица устройват надпревари, в които публиката избира най-убедителния двойник на Чарли.
Слухът, че и самият Чаплин е опитал късмета си, се появява в печата през 1918 година.
На вечеря в Лондон лорд Дезбъро преразказва какво е споделила със съпругата му актрисата Мери Пикфорд: Чарли се записал в състезание на един панаир в Щатите, където се търсела най-вярната имитация на походката му, и останал двайсети.
През 1920 година думите на Дезбъро излизат в сингапурски вестник, година по-късно пресата в Австралия запраща актьора седем места по-назад, а през 1931 година в Милуоки му дават третото място.
През 1966 година журналистът Ричард Мериман пита Чаплин дали е вярно, че неволно е подрязал емблематичните си мустачки твърде късо.
Чаплин отрича, като мимоходом опровергава и анекдота с конкурса.
Трагикомедията около гроба започва на Коледа 1977 година, когато Чаплин умира на осемдесет и осем години в дома си в Корсие сюр Веве, село над Женевското езеро.
Семейството се установява там в началото на 1953 година.
По времето на маккартизма американските власти подозират Чаплин в симпатии към комунистите и обявяват, че ще го задържат за разпит, ако се опита да се върне в САЩ; новината го застига насред Атлантическия океан, на път за лондонската премиера на "Светлините на рампата".
Погребан е на 27 декември в местното гробище след скромна англиканска служба.
В нощта срещу 2 март 1978 година двама мъже прескачат ниската ограда, разкопават гроба и изваждат дъбовия ковчег.
Натоварват го в кола и го заравят отново в царевична нива край село Новил, близо до мястото, където Рона се влива в езерото.
На сутринта от гроба е останал само изкоп с купчина пръст до него.
Една от догадките в печата е, че почитатели са отнесли тялото в родната му Англия.
Похитителите са от хората, на които Скитникът съчувства във филмите си.
Роман Вардас е двайсет и четиригодишен бежанец от Полша, автомонтьор в Лозана без постоянна работа. Ганчо Ганев е на трийсет и осем, също автомонтьор.
По време на процеса за кражбата на ковчега той признава, че в България е лежал в затвора, след като се е опитал да избяга в Турция, но после все пак е успял да се добере до Запада.
Двамата са приятели и мечтаят за собствена работилница.
Пред съда Вардас обяснява мотивите си с едно изречение: "Реших да скрия тялото на Чарли Чаплин и да оправя проблемите си."
Искат 500 000 швейцарски франка откуп. Уна Чаплин, дъщеря на драматурга Юджийн О'Нийл и съпруга на актьора в продължение на трийсет и четири години, отказва да плати.
По думите ѝ, цитирани от британския печат, Чарли би намерил всичко това за доста нелепо.
Между 2 март и 16 май Уна и адвокатът ѝ получават двайсет и седем искания за откуп по телефона. В полицията пък всеки ден постъпват до петдесет сигнала по случая, повечето лъжливи.
Обаждат се хора, които твърдят, че държат тялото, и искат пари.
Истинските крадци са принудени да се върнат в нивата, да изровят ковчега още веднъж и да го снимат, за да покажат на семейството, че точно те са извършителите.
Конкурсът за двойници отново се провежда, само че участниците са изнудвачи, а наградата е откупът.
Седмиците минават, вдовицата не отстъпва и похитителите сменят тона.
Според тогавашните вестници двамата мъже заплашват да стрелят по двете най-малки деца на Уна.
Полицията подслушва линията в имението и следи около двеста телефонни автомата в околността.
По молба на следователите Уна се прави, че отстъпва. Адвокатът на семейството се пазари по телефона и исканата сума постепенно спада наполовина.
На 16 май полицията задържа Вардас в телефонна кабина в Лозана, а скоро след него и Ганев.
Следва сцена, достойна за някой от филмите на Чаплин - двамата завеждат полицаите в нивата край Новил и не могат да си спомнят къде точно са заровили ковчега.
Намират го с металотърсачи, които реагират на дръжките му. Край празния изкоп в нивата собственикът ѝ забива дървен кръст и окачва на него бастун.
Чаплин е погребан отново в Корсие, този път в гробница от армиран бетон.
Вардас и Ганев са обвинени в смущаване на покоя на мъртвите и опит за изнудване.
През декември 1978 година съдът във Веве признава Вардас за главния организатор на кражбата и му налага четири години и половина затвор.
Ганев получава осемнайсет месеца условно.
Юджийн, синът на Чаплин, си спомня десетилетия след процеса, че съпругата на "по-свестния" от крадците е написала на семейството писмо с извинение, а майка му е отговорила, че всичко е простено.
Уна умира през 1991 година и е погребана до Чарли.
През 2014 година френският режисьор Ксавие Бовоа заснема комедията "Цената на славата", посветена на случката.
През 1876 година, век преди кражбата в Корсие, банда фалшификатори в Илинойс замисля да задигне тялото на Ейбрахам Линкълн и да го размени срещу 200 000 долара и свободата на един от членовете си, който лежи в затвора.
През 1901 година синът на президента, Робърт Тод Линкълн, затваря ковчега в стоманена клетка и го залива с бетон.
Уна Чаплин стига до същото решение.
Приживе Чаплин съди подражател, който снима комедии под името Чарли Аплин, и през 1928 година калифорнийският апелативен съд потвърждава, че образът на Скитника е защитен от чужди посегателства.
Гроба му обаче може да опази само бетонът.
