Трилър фантазията на „Момичето от влака“
Когато през 2015 година Паула Хоукинс пуска романа си „Момичето от влака“ книгата автоматично се превръща в мега продаван хит, правата му са закупени за филмиране почти веднага и е качен в класацията на едни от най-добрите трилъри за годината.
Поради привидно напрегнатото си действие, фугатната си структура и дисонансен разказ романът на Хоукинс автоматично бива сравнен с великолепната мрачна трилър приказка на Джилиан Флин „Не казвай сбогом“, която й донесе и първа номинация за „Оскар“.
Да се сравняват двете работи обаче е нередно. „Момичето от влака“ не е „Не казвай сбогом“ и първите няколко глави на книгата го доказват.
За разлика от Хоукинс Флин има ясна идея за финал и плътен пълнеж от болни любов-омраза взаимоотношения, с който да напълни скелета на психологичната си драма. Методът на разказване на историята й е хитро замислен, не само за да обърка читателя и зрителя, а и за да поднесе болната историята на един прогнил брак по най-добрия, логичен и хирургически изпипан начин. Джилиан Флин е майстор на съвременния трилър, а Паула Хоукинс е просто нейно бледо копие.
„Момичето от влака“ има не строен, объркан на моменти и пълен със сюжетни дупки разказ, разпределен между трите основни женски персонажа в историята – Рейчъл, Мегън и Анна. Тъй като жанрът е трилър, информацията за тях се поднася на час по лъжичка, но научиш ли всичко, което има да се знае, а то не е много, истината се разплита пред очите ти, много преди да затвориш финалната страница.
В това отношение филмът обогатява леко бозавата творба на Хоукинс и я докарва до едно прилично трилър ниво.
Рейчъл
Емили Блънт е бижуто на този филм и за пореден път доказва, че е извървяла дълъг път от времето, когато играеше глуповата секретарка в „Дяволът носи Прада“. Блънт влиза в основата роля във филма – тази на Рейчъл, момичето от влака, което вижда онова, което не трябва и бива наказано, за което. Британската актриса придава тежест и истинност на иначе досадната и картонена Рейчъл. На страниците на Хоукинс тя е глупава жена с по-скоро ментални, отколкото емоционални проблеми, избили на повърхността под формата на тежка и грозна форма на алкохолизъм. Безумните и на моменти нелогични действия на Рейчъл, са избистрени до строго, макар и на моменти хаотично поведение, на което брилянтната Емили Блънт придава истинска човечност, която докарва у зрителя чувство на симпатия, към този иначе подтискан и подритван като мръсно куче, персонаж.
Рейчъл е алкохоличка. Тя е позорно изоставена от мъжа си, жалка жена, която няма цел и смисъл в живота. Нейното същестуване се заключва в двата часа, които прекарва на отиване и връщане във влака, седнала винаги на едно и също място, в един и същ вагон, наблюдаваща къщите и хората, чийто живот иска да има. Рейчъл фантазира за тях с наивността на дете, което си мечтае да е Барби и един ден да срещне Кен, за да имат двамата една красива къща, някъде в прерията и да живеят щастливо и честито до края на дните си.
В своите дълги, тъжни и самотни пътувания Рейчъл наблюдава двойката на Мегън и Скот, които изглеждат перфектни. Тя си фантазира за тях, докато един ден не вижда нещо, което я шокира. Озверена от разкритието си Рейчъл попада в ситуация, в която не е желана и която задвижва колело на трилъра на Хоукинс.
Мегън
Полу-перфектната Мегън – руса, цицореста и очевадно отегчена от ежедневието си, живее в перфектния дом с перфектния мъж. Тук на помощ на Хейли Бенет, на чийто крехки рамене е поверена ролята, се притичва Люк Евънс. Двамата са горещата двойка в този трилър. Привидно щастливото, но вътрешно нещастно семейство от двама, което отдавна е трябвало да се раздели, но е останало заедно някак междудругото. Мегън е тъжна, затворена, социопатична жена, която търси утеха все на грешните места и съответно намира своя логичен финал.
Хейли Бенет е спрягана за новата звезда в Холивуд и дори е сравнявана с Дженифър Лорънс, поради очевидните външни прилики, но те спират до там. Бенет е по-скоро плоска, но хубавка актриса, която така и не успява да предизвика симпатия нито към себе си, нито към своя кукленски и досаден персонаж.
Социопатията и тъгата на Мегън са прекалено голяма лъжица за устата на Хейли, която докарва външно перфектната отегчена съпруга, но не успява да достигне дълбочините на истинската омраза и злост, която Розамунд Пайк или Емили Блънт успяват да покажат на екран.
Анна
Третата жена в схемата на Хоукинс е перфектната степфордска съпруга. От идеалната любовница, тя умело се е преляла в образа на домакинята от Запада, която има чиста кухня, красиво бебе и прави секс за чудо и приказ. При това без да си намачка ризата или да си развали ноктите.
Разкошната шведка Ребека Фъргюсън поема ролята и си партнира великолепно с Джъстин Теру. Двамата са студени, идеални, сладко-захаросани и дразнещи хора, за които вътрешно усещаш, че нещо не им е наред, но не можеш да кажеш какво.
Анна презира Рейчъл, както и Рейчъл презира Анна, което води до поредица от събития, които прерастват във финален сблъсък между двете и стават кулминацията на „Момичето от влака“.
Кървав, манипулативен, женски сблъсък.
Филмът, който се заключва в това да е един приятен трилър за един дълъг следобед, е разказан от трите женски гледни точки, като прави непрекъснати скоци във времето, следвайки логиката на книгата на Хоукинс. Той няма онези кървави, болезнени и направо плашещи нива на човешка злоба, с които борави „Не казвай сбогом“ на Джилиан Флин и не предлага всички шамаросващи клифенгъри, които очаквате. Но пък е изключително приятен представител на жанра си. И е в пъти по-добър от хартиения си носител.
„Момичето от влака“ не дава нищо ново на иначе прекрасното трилър кино. Нито го обогатява по някакъв начин. Той няма да остане в историята като задължителен за гледане, независимо кой го беше режисирал. В случая честта се пада на режисьора на „Южнячки“ Тейт Тейлър. Сам по себе си романът на Хоукинс не разполага с дълбочината, с която боравят най-ярките, модерни или класически, бисери на този необятен жанр и в случая Тейт Тейлър произвежда най-доброто от това, с което разполага. Което не е никак малко.
„Момичето от влака“ е приятен феминистки трилър. Освен това е ярък показател на дребната истина, че когато една жена е ядосана, тя не плаче и не се тръшка. А бавно и методично планира убийството ти.
