Още от древни времена хората строят защитни съоръжения, за да се пазят от нашественици. В края на 20-те години на ХХ век Франция започва строежа на система от укрепления по границата с Германия.
Това съоръжение остава в историята като линията "Мажино". Това е една мегаструктура, в която са вложени огромни ресурси, но тя така и не оправдава очакванията.
През 20-те години на миналия век Франция все още се възстановява от последиците на Първата световна война. Макар и победител, страната е разрушена и дава много жертви.
Париж смята Германия за основен потенциален враг. В периода между Първата световна война и Втората световна война се водят разгорещени дебати за най-добрия начин за защита срещу нова германска агресия.
Така се приема решението да се изгради линия от гигантски крепости и укрепления на френско-германската граница, които да бъдат толкова мощни, че да могат да издържат на всяка атака.
Маршал Жозеф Жак Сезар Жофр е първият, който предлага да бъде изградена тази отбранителна линия. Противници на идеята са някои модернисти като Пол Рейнод и Шарл де Гол, които смятат, че трябва да бъде заложено на авиацията.
Жофр има подкрепата на Анри Филип Петен и на по-голямата част от френското правителство. За изграждането на вала важна става позицията на ветерана от Първата световна война генерал Андре Мажино, който убеждава правителството да инвестира в този проект.
Тази линия от укрепления, кръстена на военния министър Андре Мажино, изглежда като от научнофантастичен филм. Цели хълмове били издълбани, за да се създадат гигантски отбранителни структури, вътре в които на войниците било осигурено жилищно пространство и дори удобства като кина.
Някои от крепостите били толкова големи, че вътре били построени железопътни линии, за да се придвижват войските от една част на крепостта в друга.
Линията "Мажино" се изгражда поетапно. Главните ѝ съоръжения са изградени до 1935 година (бункери, противотанкови бариери, укрепления и др.).
Това струва на френското правителство около 3 милиарда франка. Капацитетът на защитните съоръжения е около 300 000 души.
В подземията на фортовете има оборудвани жилищни помещения за личния състав, електростанции, мощни вентилационни системи, железопътни връзки, телефонни станции, болници, стаи за отдих, абсолютно недосегаеми от снаряди и бомби.
В горните наземни етажи са разположени снабдени с лебедки оръдейни установки. Изградени са 108 основни фортификационни съоръжения (ouvrages), намиращи се на всеки 15 километра. Прокопани са и около 100 км тунели.
Бункерите и други съоръжения не са разположени през Ардените, които според френските военни са "непробиваеми и непроходими". Допълнителна сигурност за Франция е и договорът с Белгия от 1920 година, според който Франция ще защитава Белгия при нападение от Германия.
Когато през 1936 година Белгия обявява неутралитет, французите трескаво започват да удължават линията "Мажино" по френско-белгийската граница, но недостигът на време не дава възможност на строителите да изработят така качествено отбранителните съоръжения, както в другата част на вала.
Общо петдесет големи укрепления са построени на германската граница.
Всички са оборудвани с тежка артилерия в хидравлично задвижвани прибиращи се кули, които могли да покриват следващата крепост във веригата и цялата земя между тях.
Повърхността на всяко укрепление е покрита с над три метра стоманобетон и е щедро осеяна с куполообразни наблюдателни и картечници, изработени от стомана.
Линията "Мажино" е дълга около 400 километра. Тя се простира от околностите на Мец на север до Мюлуз на юг и продължавала на югозапад по френско-италианската граница.
Отбранителното съоръжение е изградено в периода 1929-1934 година. Линията обаче има един фатален недостатък. Тя обхваща само границата между Франция и Германия и завършва преди белгийската граница на север.
Политически за Франция би било трудно да оправдае изграждането на отбранителна линия на границата с един от съюзниците си.
Линията Мажино е неуязвима за въздушни бомбардировки и танков огън. Тя е построена с няколко основни цели. Главната е спиране на германско настъпление.
Тя пази областите Елзас и Лотарингия, откъснати от Германия след Първата световна война, и техния индустриален басейн. Защитното съоръжение пести и човешка сила.
Линията "Мажино" може да забави настъпление от изток и даде на Франция време да мобилизира нови сили. Освен това тя може да се използва като основа за контранастъпление.
На хартия линията "Мажино" представлява изумително техническо постижение, което изглежда непревземаемо. В действителност това се оказва пълен провал. Когато германската армия напада Франция през 1940 г., тя просто заобикаля защитното съоръжение, атакувайки на север, през Люксембург и Белгия.
Нито едно от масивните укрепления не е атакувано от германците. Те са окупирани от германски войски, когато Франция капитулира през юни 1940 г.
След капитулацията на Франция, гарнизонът разположен по линията "Мажино" се предава.
По ирония на съдбата, единственият път, когато укрепленията на линията "Мажино" участват в битка, е през 1944 г., когато те са използвани от германски войски, противопоставящи се на настъплението на съюзниците.
Германската армия използва укрепленията като опорни пунктове по време на тежки боеве около град Мец и в Елзас в края на 1944 г.
След края на Втората световна война линията от крепости е поддържана в експлоатация от френската армия, а някои от укрепленията са превърнати в ядрени бункери.
С появата на френските ядрени оръжия в началото на 60-те години на миналия век, линията се превръща в скъп анахронизъм. Когато Франция се оттегля от военния компонент на НАТО през 1966 г., голяма част от линията е изоставена.
Линията "Мажино" е изоставена окончателно през 1969 г. Някои от крепостите са продадени на частни компании и станали дискотеки, подземни ферми за гъби и музеи.
Повечето от укрепленията са просто оставени да се рушат в хълмистите хълмове и горите на Елзас. Те все още са там и някои от тях са се превърнали в централна точка за посетителите на този регион.
Не всички от бункерите и укрепленията са в недостъпни или забранени райони. Някои от тях се намират до второстепенни пътища, което улеснява разходката и разглеждането на екстериора на тези зловещи и доста меланхолични структури.
Влизането в тези изоставени съоръжения е забранено. Във всяко от тях има лабиринт от тунели и галерии, простиращи се на няколко километра, в които много лесно човек може да се изгуби. Шепа от основните укрепления са запазени и отворени за посетители.
