Светът ни е объркан. Пълен е с хаос и разруха. И в миналото, и сега и в бъдещето винаги има истории на хора, които могат да ужасят и да ни накарат да се запитаме "Има ли човечност на този свят?".
Понякога се раждат хора, които са велики в определено нещо - било то в престъпност, политика или бизнес. Някои са гении в областта на науката, изкуството или литературата.
Но има и такива, чиито истории трогват, разтърсват душевно и са искрата в хаоса. Те са надеждата, че тук по земята живеят хора, които не целят да са богати, да имат безкрайна власт или вечна младост.
Тяхната цел е да спасяват едни от най-невинните същества на нашата планета - животните. Тези, които с нищо не са навредили, но с течение на времето, човекът ги избива до такава степен, че масово животинските видове са застрашени от изчезване. Хората, които им помагат, спасяват и се борят за техните права, са може би едни от най-важните. Една от тях беше Джейн Гудол.
Джейн Гудол, приматоложката, чиито доживотни изследвания променят разбирането на света за поведението и емоциите на животните, почина на 91 години на 1 октомври.
През юли 1960 г., едва 26-годишна, Джейн Гудол стъпва на каменистия бряг на онова, което днес е Национален парк "Гомбе Стрим" в Танзания.
Без никакво формално научно образование тя започва шестмесечно теренно проучване, за да наблюдава в естествената им среда недостъпните шимпанзета от тропическата гора.
Въпреки че вече е известно, че хората и шимпанзетата са тясно свързани, тогава науката почти нищо не знае за тяхното поведение на свобода.
Месеци наред Джейн се лута из гъстата гора, избягва хищници и преодолява труден терен, без да успее да направи значими наблюдения. Гъстата листна маса закрива животните, а при опит да се приближи, те панически бягат.
Но Гудол проявява търпение. Постепенно тя печели доверието на един възрастен мъжки със сребристи косми по лицето, когото нарича Дейвид Грейбърд. През ноември същата година той ѝ позволява да го следи достатъчно близо и Джейн става свидетел на сензационно откритие: Дейвид къса клонка, обелва листата и я използва като инструмент, за да "лови" термити от мравуняк.
Дотогава учените смятат, че само хората умеят да изработват и използват инструменти.
Малко след това, докато наблюдава Дейвид, Джейн му подава орех. Той го взема, изпуска го, а после нежно притиска пръстите ѝ - жест, с който шимпанзетата взаимно се успокояват. "В този миг ние общувахме по начин, който със сигурност предхожда човешкия език", спомня си тя.
Живеейки сред шимпанзетата в "Гомбе", Гудол доказва, че те не само използват, но и създават инструменти. Тя наблюдава и друг шокиращ факт. Шимпанзетата ядат месо. "Гледах като омагьосана, докато те се насочват към мравуняка, избират тънка клонка, оголват я и я пъхат в гнездото на термитите", разказва Гудол години по-късно в документалния филм "Джейн" (2017).
Светът за първи път научава за Джейн през 1963 г., когато National Geographic публикува статията ѝ "Моят живот с шимпанзета". С подкрепата на Луис Лики, който е е кенийски археолог и биолог, списанието финансира работата ѝ и изпраща режисьора Хюго ван Лауйк да заснеме филм за нея в "Гомбе". Двамата се влюбват, женят се през 1964 г. и три години по-късно имат син.
Джейн е родена на 3 април 1934 година в Лондон. Тя е по-голямата дъщеря на писателката Маргарет Мифани Джоузеф и бизнесмена Мортимър Хърбърт Морис-Гудол.
Баща ѝ Морис е наследник на семейство, забогатяло от производство на карти за игра, и между двете световни войни се състезава като пилот на Aston Martin. Майка ѝ е дъщеря на пастор от Борнмът и работи като секретарка в Лондон.
По време на Втората световна война, когато Морис е изпратен на фронта, Маргарет се връща с двете си дъщери в родния Борнмът. След войната той остава в армията, издига се до подполковник, но през 1950 г. пише писмо до съпругата си, с което иска развод.
Така Джейн и сестра ѝ Джуди порастват в скромно, но топло и сплотено женско домакинство - с майка си, баба си и две неомъжени лели.
Майката на Джейн вярва в възпитание чрез разум, а не чрез строги правила. Тя постоянно насърчава дъщеря си, че може да постигне всичко, стига да се труди.
Детето мечтае да бъде Тарзан - героят от книгите, които чете, докато се катери по любимото си дърво. Тя иска да живее сред маймуните в Африка. И макар това да звучи като детска фантазия, за Джейн то е истинска цел.
Още като момиче тя започва да наблюдава животните. Опитомява птици, които кацат на прозореца ѝ, учи се да язди, броди сама из скалите и изучава дребни бозайници. От най-ранните си години тя показва необикновена концентрация и упоритост.
Съдбата скоро ѝ поднася шанс. Една приятелка от училище ѝ пише писмо. Баща ѝ е купил ферма близо до Найроби, в колониална Кения, и я кани да отиде.
По това време Джейн вече е завършила училище, работила е като секретарка в Оксфорд и Лондон, а после сервитьорка в Борнмът, за да събере пари за билет.
На 3 април 1957 г., навръх 23-ия си рожден ден, тя пристига в Найроби.
След кратък престой във фермата, Джейн започва работа като секретарка в града. Но тя не търси бюро, а диви животни.
Затова се обръща директно към директора на Музея по естествена история в Найроби - Луис Лики. Той е убеден, че Африка е люлката на човечеството и че разбирането на нашите предци минава през изучаване на най-близките ни родственици - големите маймуни.
Впечатлен от страстта на Джейн, Лики я наема за своя секретарка и скоро решава да я изпрати на експедиция в Гомбе.
Британските власти забраняват на жена да навлиза сама в гората, затова майка ѝ се съгласява да я придружи. През юли 1960 г. Джейн, майка ѝ и един нает готвач пристигат в Гомбе. Така започва една от най-необичайните и смели научни експедиции на 20-и век.
С времето работата ѝ е призната по цял свят. Гудол получава над 50 почетни докторски степени, през 2002 г. е назначена за посланик на мира на ООН, а година по-късно е удостоена с титлата дама от британската корона.
Сред наградите ѝ са наградата "Скот" на Кеймбридж, престижната Киото награда в Япония и медала "Килиманджаро" от Танзания.
През 1977 г. основава Института "Джейн Гудол", който и до днес работи за опазване на шимпанзетата и подкрепя младежки програми в защита на природата. Неуморна в своята кауза, тя пътува по света и говори за правата на животните и за бъдещето на планетата.
Днес центърът в Гомбе е най-дълго функциониращата научна станция за теренни изследвания в света - символ на живот, посветен на изследването, състраданието и надеждата.
Светът винаги се нуждае от супергерои - не онези от комиксите, а истинските, които чрез своите дела ни показват силата на добротата, чистосърдечието и желанието не да бъдем по-богати, а по-добри.
Джейн Гудол е една от тези, които не ламтят за материално, а има една простичка мечта - всички ние да живеем в хармония с природата и животните.
