Италия каквато я познаваме днес се различава от тази, която търпи множество промени през вековете. Както политически, така и териториални.
Безспорен факт е, че античната история на Италия, а именно тази на Древен Рим, е основополагаща за развитието на европейската и до голяма степен и световната история.
Римската империя и република оставят огромно наследство, което и до днес има отражение в политиката, правото, изкуството и културата.
Но когато великата древна империя се разпада, с нея идва и краят на античния период и началото на нов.
След падането на Западната Римска империя през 476 г., Апенинският полуостров се превръща в арена на нашествия, борби и разделения.
В продължение на векове земите на Италия се разкъсват между остготи, византийци и лангобарди.
По-късно народи като франките, норманите и германските императори от Свещената римска империя също се стремят да наложат властта си. Постепенно се оформя пъстра мозайка от княжества, републики и малки държави, всяка от които има свои управници и интереси.
През Средновековието на север се издигат могъщи градове-държави като Венеция, Генуа, Милано и Флоренция - богати центрове на търговия и изкуство.
В централната част на полуострова папите владеят Папската държава, а на юг се оформя Кралството на Неапол и Сицилия. Италия няма обща власт и обща армия - тя е разпокъсана и често се превръща в арена на чужди войни, в които се намесват Франция, Испания и Австрия.
В началото на 19-и век картата на Италия продължава да бъде разделена.
На север господства Австрия, която владее Ломбардия и Венеция. В центъра папите управляват Папската държава. В Тоскана, Парма и Модена са на власт херцози, свързани с австрийската династия на Хабсбургите. На юг Неапол и Сицилия се обединяват в Кралството на двете Сицилии, управлявано от френската династия Бурбоните.
Единствено Сардинското кралство със столица Торино запазва по-голяма самостоятелност и се превръща в бъдещия лидер на обединение.
Именно в този контекст се ражда идеята за Рисорджименто - "възраждането" на Италия. Италианците усещат, че им липсва нещо основно: национална държава, която да обедини езика, културата и общата им история. Освен това разпокъсаността прави полуострова уязвим за чужда намеса и задушава развитието на икономиката.
Патриоти, интелектуалци и революционери започват да мечтаят за една свободна и обединена Италия, която няма да е просто географско понятие, а държава, която да заеме мястото си сред нациите на Европа.
Историците не могат единодушно да определят точния момент на възникване на Рисорджименто, но повечето го свързват с периода след Виенския конгрес през 1815 г. Краят на този процес най-вероятно е когато Папската държава става част от Италия, а Рим става столица на новата държава на 3 февруари 1871 г.
През този изключително бурен период на Апенинския полуостров културният живот не само се развива, той кипи.
На 10 октомври 1813 година в село Ронколе край градчето Бусето в херцогство Парма се ражда човек, който променя из основи оперното изкуство, но и става символ на италианската култура, която е една, а не разпокъсана на парчета. Той се казва Джузепе Верди.
Верди е син на съдържател на странноприемница. Малкият Джузепе е изключително надарено музикално дете. На девет години вече свири на орган в местната църква.
Необикновеният му талант привлича вниманието на търговеца Антонио Баредзи, който също живее в Ронколе. Баредзи е страстен почитател на музиката. Той е силно впечатлен от таланта на Джузепе и решава да го вземе под крилото си, като финансира музикалното му обучение.
Верди заминава да учи музика в Милано. Няколко години по-късно се връща в Ронколе и през 1836 г. се жени за Маргерита Баредзи - дъщерята на своя покровител. Три години по-късно той прави своя оперен дебют с "Оберто, граф ди сан Бонифачо" в театър Ла Скала в Милано.
През следващата година обаче младият Джузепе е настигнат от огромна трагедия. През 1938 година умира първото му дете, следващата година и второто, а малко по-късно и младата му съпруга. Композиторът изпада в тежка депресия, а кариерата му също претърпява удар, тъй като първата и втората му опера не са приети особено успешни.
Но всичко се променя през 1842 г. когато Верди пише третата си опера - "Набуко". Тя се превръща в изключителен успех и издига 28-годишния артист като водещо име в италианската музика.
Освен това операта има и важен политически смисъл. политическо събитие. "Набуко" разказва за вавилонския цар Навуходоносор, който поробва евреите и ги отвежда в изгнание.
В центъра на операта стои прочутият хор "Va, pensiero, sull"ali dorate" ("Лети, мисъл, върху златни криле"), в който пленените евреи тъгуват за изгубената си родина и копнеят да се върнат у дома.
Тези думи силно напомнят на положението на самите италианци през 19-и век - народ, разделен на множество малки държави, част от които се намират под чужда власт.
Затова хорът е възприет като своеобразен "национален химн" на Рисорджименто, движението за освобождение и обединение на Италия. Когато зрителите чуват оплакването на евреите, те разпознават собствената си съдба - дългия копнеж за свобода и единство.
Скоро "Набуко" надхвърля границите на театъра и се превръща в символ на националните стремежи.
Италианските патриоти виждат във Верди не просто композитор, а глас на тяхната борба. Дори самото му име започва да се чете като акроним на лозунг - "Viva VERDI" (Vittorio Emanuele Re D"Italia - "Да живее Виктор Емануил, крал на Италия").
През 40-те години - период, който композиторът нарича anni di galera ("каторжнически години") - Верди създава повече от 20 нови опери.
Той определя този период като такъв, защото върху него се струпват непрестанни ангажименти и очаквания. Италианските театри се надпреварват да му поръчват нови опери, а публиката жадува за все по-вълнуващи произведения.
В рамките на едно десетилетие Верди създава повече от двайсет опери - колосален труд, който изисква непрекъсната работа, пътувания и лишения.
Самият той описва този период като живот без почивка, в който е "привързан към пера и ноти" така, както каторжник е прикован към веригите си.
Въпреки умората и напрежението, именно тези години оформят неговия стил и го превръщат в най-значимия италиански композитор на епохата.
Сред творбите от този "каторжнически" период се открояват "Ернани", "Макбет", "Атила" и "Ломбардци". Те носят силни политически и морални послания и се превръщат в част от културния пейзаж на Рисорджименто.
В края на десетилетието славата му расте и в Италия, и в чужбина, носейки му поръчки от Франция и Англия.
През 1859 г. Верди се жени за своята дългогодишна любима - оперната певица Джузепина Стрепони. Двамата живеят заедно в Бусето още от 1849 г., което провокира скандал сред местната общност. През 50-те години Стрепони пее в някои от най-важните му опери, включително "Травиата".
Тази творба, вдъхновена от романа "Дамата с камелиите" на Александър Дюма-син, заедно с "Риголето" (1851) и "Трубадур" (1853), затвърждава световната слава на Верди.
В продължение на своя плодовит живот Верди оспорва правилата на оперната композиция от своето време, създавайки вълнуващи и емоционално наситени истории и персонажи.
Способността му да изобразява сложността на човешката природа и да размишлява върху теми като власт, любов и предателство го превръща в един от най-обичаните композитори на 19-и век.
През 1893 г. Ла Скала представя последната опера на Верди - "Фалстаф". Вдъхновена от Шекспировите Веселите уиндзорки и Хенри IV, тази комична творба представлява хумористичен и самоироничен автопортрет, както и размисъл за живота му.
Когато Верди създава първата си опера, музикалната сцена в Европа е доминирана от германеца Рихард Вагнер, който развива идеята за Gesamtkunstwerk ("тотално произведение на изкуството").
В Италия пък традицията на bel canto ("красиво пеене"), усъвършенствана от Гаетано Доницети и Джоакино Росини, вече е в своята последна фаза.
В своите произведения Верди започва да оспорва строгите правила на bel canto, изпълвайки оперите си с енергични теми и драматични сцени.
В началото на 19-и век Апенинският полуостров, където още през 16-и век флорентински интелектуалци създават операта, е разделен на множество държавици и княжества под властта на различни европейски сили. През 1814 г. австрийският политик Клеменс фон Метерних презрително заявява, че Италия е "само географско понятие".
В земя без национална идентичност и дори без общ език, операта, поставяна в театри из целия полуостров, дава възможност да се обединят публика, иначе разделена от различни обичаи и закони.
В този смисъл "преди Италия да бъде политически обединена, тя вече е била музикално обединена чрез операта".
Философът и юрист Джузепе Мацини пише през 1836 година в есето си "La filosofia della musica" ("Философията на музиката") колко важна е гражданската и социална роля на музиката.
Особено внимание обръща на операта - уникален музикален жанр, който определя като италиански. Така философът на Рисорджименто призовава за появата на италиански оперен композитор, който да развие национална култура.
След създаването на Кралство Италия през 1861 г., под ръководството на граф Камило Бенсо ди Кавур, Джузепе Верди приема да участва активно в политиката.
Но скоро се чувства некомфортно в тази среда и се оттегля от поста си на депутат, за да се отдаде отново на музиката. През 1874 г. крал Виктор Емануил II го назначава за сенатор - признание за ролята му в патриотичната борба.
По това време Джузепе Верди вече е не просто известен, той е същиснка легенда. Популярността му съперничи дори на тази на Джузепе Гарибалди - военния герой на Рисорджименто.
През следващите десетилетия оперите му се превръщат в международен символ на italianità. През 1946 г., след края на Втората световна война, театър Ла Скала отваря отново с концерт, в който прозвучава и "Хорът на поробените евреи", дирижиран от прочутия антифашист Артуро Тосканини.
През 2011 г., по случай 150-годишнината от обединението на Италия, Рикардо Мути също дирижира изпълнение на този хор, а публиката се изправя и запява заедно с него.
Джузепе Верди умира в Милано на 27 януари 1901 г. При новината за кончината му, италианският парламент оплаква загубата на "едно от най-висшите проявления на националния гений".
На 30 януари 1901 г., когато катафалка превозва ковчега на Джузепе Верди към гробището в Милано, огромно множество се събира, за да почете най-великия италиански композитор на 19-и век.
Докато малката погребална процесия напредва през града, хората започват да пеят "Va, pensiero" от операта "Набуко". Известен още като "Хорът на поробените евреи", този откъс вече е неофициалният химн на Рисорджименто.
Според историците образът на Верди като "баща на отечеството" се оформя след смъртта му, когато новата държава изгражда своите основополагащи митове.
Но независимо кога точно възниква връзката между Верди и Рисорджименто, не може да се отрече културното му влияние и приносът на музиката му за националното обединение и изграждането на италианската идентичност.
