Историята на българските въстания срещу османската власт е изпълнена с трагични, но и героични епизоди.
Сред тях особено място заемат Първото и Второто търновско въстание, които се превръщат в своеобразен мост между епохата на независимото българско царство и времето на дългото владичество.
Те са ярко свидетелство за устойчивостта на българския дух и за стремежа на народа да възстанови Търновското царство - символ на държавността и изгубената свобода.
След падането на България под османска власт в края на XIV век Търново остава в паметта на българите като естествен център на надеждата за възраждане.
Османската империя през XV и XVI век не е окончателно стабилизирана - воюва с унгарците, има трудности с Влашко и Молдова, страда от вътрешни династични кризи.
В тази среда българите виждат възможност да потърсят шанс за въстание. Важна роля играят и духовните среди, тъй като българската патриаршия е унищожена, но манастирите и свещениците остават пазители на историческата памет и вдъхновители на съпротивата.
Надеждата идва и отвън - различни европейски сили гледат на Балканите като на плацдарм за удари срещу Портата и това окуражава българите да вярват, че могат да получат подкрепа.
Османската империя през XV-XVII век се изправя пред редица вътрешни трудности, които отслабват нейната власт.
Финансовата система започва да се разклаща заради непрекъснатите войни и намаляващите приходи от данъци. В провинциите избухват т.нар. джелалийски бунтове - въоръжени селски и военни движения в Мала Азия, които подкопават стабилността на държавата.
Системата на ленните владения - тимарите - се разпада, което води до тежки злоупотреби и изостряне на социалните противоречия. Всичко това създава усещане, че империята не е непобедима, и дава смелост на балканските народи да търсят възможност за бунт.
Положението на българите в империята също е тежко и подхранва недоволството.
Земите им са обложени с данъци, значителна част от населението е подложена на насилствената практика девширме - събирането на "кръвен данък" за еничарския корпус.
В религиозно отношение българите губят своята патриаршия и попадат под властта на Цариградската вселенска патриаршия, което допълнително засилва чувството за подчинение.
Макар част от българите да успяват да се приспособят като занаятчии и търговци, мнозинството живее в бедност и несигурност. В тази обстановка паметта за Търновското царство и за старите владетели става още по-ценна - като символ на изгубена свобода и като вдъхновение за борба.
Първото търновско въстание от 1598 година избухва в условия на криза за Османската империя.
Вътрешни бунтове, финансови затруднения и войната с Хабсбургите създават благоприятен фон. В Търново се оформя заговор, начело на който застава митрополит Дионисий Рали, а за цар е провъзгласен Шишман III, потомък на последната династия.
За кратко въстаниците завземат града, а движението се разпространява до Никопол. Липсата на навременна помощ от император Рудолф II и от Влашко обаче обрича въстанието на поражение.
Османската армия реагира бързо, Търново е върнато под контрол, а репресиите са тежки. Хиляди българи бягат във Влашко и Трансилвания, създавайки там български колонии.
През есента на 1683 година край Виена се разиграва една от най-важните битки в европейската история.
Огромна османска армия, водена от великия везир Кара Мустафа, обсажда австрийската столица и изглежда, че пътят към Централна Европа е отворен. В критичния момент се сформира християнска коалиция, в която участват войските на Австрия, Полша и редица германски княжества.
На 12 септември полският крал Ян III Собиески повежда решителна атака, която разбива обсадата и принуждава османците да отстъпят. Тази победа не само спасява Виена, но и бележи първия голям стратегически обрат в сблъсъка между Европа и Османската империя.
Оттук нататък турците започват постепенно да губят позиции, а народите на Балканите виждат в събитията край Виена доказателство, че империята е уязвима и че свободата вече не е недостижим сън. Тъкмо тази вълна на надежда и увереност достига и до Търново, където три години по-късно избухва Второто търновско въстание.
Второто търновско въстание от 1686 година е продиктувано от тези нови надежди и от създаването на Свещената лига срещу Османската империя.
Българите вярват, че с подкрепата на Австрия, Полша и Венеция ще могат да възстановят своята държава. Център на заговора отново става Търново, а духовен двигател - Преображенският манастир.
За кратко градът пада в ръцете на въстаниците, но османците реагират с жестока сила. Австрийската армия не достига до Балканите и надеждите на въстаниците се оказват напразни.
И този път последиците са тежки - кръвопролития, разрушения и нова вълна от български бежанци, които се установяват в Русия и Влашко.
Двете търновски въстания са сходни по замисъл и развитие. Център и на двете е символичният град Търново. И двете разчитат на външна подкрепа, която или не пристига, или е недостатъчна.
В основата им стоят духовници и представители на някогашната аристокрация, което показва, че елитът все още играе роля в националната кауза. И двете завършват с поражение и нови емигрантски вълни, но същевременно запазват жива паметта за българската държавност.
По същото време, когато пламва Второто търновско въстание, други два огнища на бунт показват, че целият български народ е раздвижен от надеждата за свобода.
През 1688 г. избухва Чипровското въстание, подготвено от католическите първенци в Северозападна България, които разчитат на помощта на Австрия.
Макар и смазано, то остава пример за жертвоготовността на един цял регион.
Година по-късно, през 1689 г., избухва и Карпошовото въстание в Македония, водено от войводата Карпош. Бунтът обхваща районът около Кратово, Кочани и Крива паланка.
То също е жестоко потушено, но отеква в паметта на народа като символ на безстрашната борба срещу османската власт. Така в рамките на едно десетилетие няколко български области - Търново, Чипровци и Македония - се изправят едновременно срещу империята, вдъхновени от общата европейска борба и от надеждата, че времето за освобождение е дошло.
Макар и неуспешни, търновските въстания имат дълбоки последици. Те свидетелстват, че българите не приемат покорно робството, а вярата в свободата е непрекъсната.
Те допринасят за създаването на български колонии извън пределите на Османската империя, които векове по-късно ще изиграят роля за Възраждането и националноосвободителното движение.
Те изграждат и традиция на съпротива, която се предава на бъдещите поколения - от Чипровското въстание до Априлското въстание от 1876 година.
И все пак търновските въстания не са изолирани епизоди. Още в началото на XV век, скоро след падането на Търново, Константин и Фружин се опитват да освободят значителни територии от Северна България с помощта на Унгария.
Макар и неуспешно, тяхното въстание показва, че българската аристокрация не е забравила своето предназначение и че държавническата традиция продължава да живее.
По-късно, през 1444 година, походът на Владислав Варненчик обединява надеждите на различни християнски народи, а българите участват както в самата войска, така и като водачи и помощници на кръстоносците.
Поражението при Варна е трагично, но остава в паметта на поколенията като свидетелство, че свободата е възможна, когато каузата бъде споделена от цяла Европа.
Така Първото и Второто търновско въстание се вписват в по-широката традиция на българската съпротива срещу османската власт. Те са част от поредица усилия - от Константин и Фружин до Владислав Варненчик, от Чипровци до Априлското въстание - които поддържат жива надеждата за държавност и независимост.
Макар трагични по своя край, тези събития остават като вечен урок, че духът на свободата никога не може да бъде сломен.
