През есента на 1979 година почти целият тираж на една току-що отпечатана книга отива на боклука, а малкото бройки, стигнали до книжарниците, са изтеглени от продажба.
Авторът ѝ Кермит Рузвелт, внук на президента Теодор Рузвелт и бивш ръководител на отдела за Близкия изток в ЦРУ, описва как през август 1953 година е свалил правителството на Иран.
Цензорите на разузнаването преглеждат текста повече от две години и изискват над сто и петдесет поправки.
Тиражът е спрян заради британския петролен концерн Би Пи, чиито юристи заплашват издателя със съд: според мемоарите заговорът е замислен от Англо-иранската петролна компания, както до 1955 година се нарича самият концерн.
Във второто, поправено издание от 1980 година подбудител на заговора вече е британското разузнаване.
Формално юристите имат право: планът е съчинен от шпиони, а не от петролни чиновници. Само че и едните, и другите се борят за едно и също - контрол над иранския нефт.
Мемоарите излизат в годината, в която шах Мохамед Реза Пахлави бяга от Иран завинаги, а в предговора Рузвелт цитира тоста на монарха от края на август 1953 година: "Дължа трона си на Бога, на моя народ, на армията и на вас!"
Под "вас", пояснява авторът, трябва да се разбират той самият и двете държави, които представлява.
Англо-персийската петролна компания, бъдещата Англо-иранска, се появява през 1909 година, малко след като британски сондажен екип открива нефт в югозападните планини на Персия, както страната е наричана до 1935 година.
През 1914 година Уинстън Чърчил, по онова време първи лорд на Адмиралтейството, убеждава правителството да купи контролния пакет, защото флотът постепенно минава от въглища на течно гориво.
На остров в устието на Шат ал-Араб, реката, в която се сливат Тигър и Ефрат, израства рафинерията в Абадан, най-голямата в света.
Иранците събират концесионни такси, но нямат право даже да надникнат в счетоводството.
През 1947 година британската хазна получава от данъците на компанията близо двойно повече, отколкото Иран за собствения си нефт.
Работниците в Абадан се тъпчат в бараки без течаща вода. Британските им началници плуват в басейни.
Мохамед Мосадък не прилича на бунтар.
Майка му е от рода на Каджарите, династията, управлявала страната преди Пахлави, а самият той има докторат по право от Швейцария и наближава седемдесетте, когато през март 1951 година депутатите от Меджлиса, иранския парламент, гласуват национализацията на нефта.
В края на април той оглавява правителството.
Новият премиер приема министри и посланици в спалнята си, по пижама, плаче на трибуната и припада посред речи.
Западните дипломати се чудят дали гледат театър, или истински прояви на лудост.
През лятото на 1951 година управлението в Абадан минава в ирански ръце, а до есента последните британски специалисти напускат страната.
Отговорът на британците е блокада.
Кораби на Кралския флот патрулират в Персийския залив, а първият танкер, който опитва да пробие блокадата, италианският "Роуз Мери", е отклонен към Аден и товарът му е запориран.
Другите превозвачи не рискуват, износът секва, а бюджетът в Техеран започва да се топи.
Жалбите на британците в ООН и в Международния съд в Хага не дават резултат.
Хари Труман пък отказва да прати войски или да одобри преврат, а в писмо до бившия си посланик в Техеран Хенри Грейди се оплаква, че е опитвал да накара "дебелоглавите британци" да предложат на Иран честна сделка.
В началото на 1952 година Мосадък е обявен от списание "Тайм" за Човек на 1951 година - "човекът, който смаза колелата на хаоса".
Премиерът не отстъпва и пред двореца.
През юли 1952 година подава оставка, след като шахът отказва да му повери контрола над армията, и на мястото му е назначен ветеранът Ахмад Кавам, когото британците смятат за по-сговорчив.
Само пет дни по-късно новият премиер е принуден да се оттегли, защото хиляди техеранци излизат на протест с искане предшественикът му да се върне, войниците стрелят и десетки загиват.
На шаха не му остава друго, освен да върне Мосадък на поста, като му даде и длъжността на военен министър.
През октомври 1952 година премиерът научава, че британците кроят план за свалянето му, и затваря посолството им.
Разузнавачите губят базата си в Техеран и им остава само да вадят кестените от огъня с американски ръце.
Агентът, когото пращат да убеждава колегите си отвъд океана, Кристофър Монтегю Удхаус, отива във Вашингтон през ноември 1952 година, за да предложи обща операция срещу Мосадък.
Знае, че темата за нефта няма да трогне американците, затова им рисува Иран на крачка от комунизма, както сам описва в мемоарите си.
Думите му попадат в благодатна почва след януари 1953 година, когато в Белия дом се нанася Дуайт Айзенхауер, държавен секретар става Джон Фостър Дълес, а ЦРУ поема брат му Алън.
Зелена светлина дава и Чърчил, по това време отново премиер - човекът, който близо четири десетилетия по-рано е превърнал короната в акционер в нефтената компания.
Американците кръщават операцията "Аякс", британците ѝ казват "Ботуш".
Междувременно съюзниците на Мосадък един след друг го изоставят.
Блокадата изсмуква хазната, влиятелният аятолах Кашани и други бивши поддръжници минават в лагера на опозицията, а агенти на ЦРУ плащат на вестници да пишат срещу премиера и на проповедници да го хулят в петъчните молитви.
В началото на август 1953 година Мосадък пита избирателите да разпусне ли парламента, в който вече няма мнозинство.
Гласуването не е тайно - бюлетините "за" и "против" се пускат в различни шатри.
Резултатът, над деветдесет и девет на сто "за", звучи познато на всеки, който помни изборите у нас по времето на Живков.
Премиер без парламент обаче може лесно да мине за узурпатор и точно това ще използват заговорниците.
Кермит Рузвелт минава границата откъм Ирак през юли, под чуждо име.
Планът, съставен от американски и британски разузнавачи, предвижда монархът да уволни премиера, верни на трона офицери да го арестуват, а платени вестници и тълпи да внушат, че Мосадък е загубил подкрепата на народа.
Най-трудно му е с шаха, който се страхува и от провал, и от собствения си премиер.
Подписите под ферманите, двата указа, които трябва да сменят правителството, идват едва в средата на август, в лятната му резиденция край Каспийско море.
С единия Мосадък е уволнен, с другия на мястото му е назначен генерал Фазлола Захеди.
В нощта срещу 16 август полковник от шахската гвардия тръгва с войници към дома на премиера, за да му връчи заповедта за уволнение.
Мосадък е предупреден навреме. Охраната на премиера очаква полковника и вместо да изпълни поръчението, той прекарва нощта в ареста.
На разсъмване по радиото тържествено обявяват, че правителството е удържало, Захеди се укрива при хората на Рузвелт, а шахът и съпругата му отлитат за Багдад и оттам за Рим.
На 18 август от централата на ЦРУ във Вашингтон телеграфират, че операцията е "проведена и се е провалила" и че Съединените щати не бива да участват в нищо, което може да бъде проследено до тях.
Рузвелт не изпълнява заповедта и престава да докладва на централата какво прави.
Дните от 16 до 19 август са най-слабо проученият етап от цялата операция, но е известно, че хората на Рузвелт размножават ферманите и ги пъхат в ръцете на чуждестранни кореспонденти, за да научи светът, че бунтовник е премиерът, а не Пахлави.
По улиците на Техеран демонстранти, които след бягството на шаха настояват монархията да бъде премахната, събарят паметниците на управляващата династия.
Според изследователя Марк Гасиоровски, разговарял с участници, част от демонстрантите са наети от агенти на ЦРУ да се представят за комунисти и да всеят страх от червен преврат, а към тях се присъединяват и истински членове на просъветската партия Туде.
Вечерта на 18 август американският посланик Лой Хендерсън прекарва час при Мосадък и се оплаква от нападения срещу свои сънародници.
Премиерът вдига телефона и нарежда на полицията да изчисти улиците. Ръководството на Туде праща членовете си по домовете.
Така сутринта на 19 август няма кой да защити Мосадък.
Тълпата тръгва от бедняшките квартали в южната част на столицата, с ножове, тояги и портрети на шаха.
Част от хората са платени чрез местни посредници на британците и американците, но колко точно е похарчено, не се знае, защото ЦРУ е унищожило повечето си документи за операцията.
Към шествието се присъединяват войници и полицаи, после и цели военни части. Следобед офицери превземат радиото, а Захеди излиза от скривалището си и с танк отива да прочете обръщение към нацията.
Часове наред верните на премиера войници отвръщат на обстрела на метежниците, обсадили дома му.
По различни оценки загиват между двеста и триста души. Премиерът прескача оградата на градината и се спасява у съседи.
На следващия ден се предава на Захеди, облечен, според "Тайм", в копринена пижама.
Шахът по това време е в Рим, в хотел "Екселсиор" на Виа Венето.
Ден по-рано, когато той и съпругата му се регистрират на рецепцията, в същата минута там застава и Алън Дълес, директорът на ЦРУ, уж на почивка в Европа.
Франк Уизнър, заместникът му по тайните операции, по-късно разказва с едва прикрита насмешка, че било чисто съвпадение и че американецът е трябвало да направи път на монарха с думите: "След вас, Ваше Величество."
На 19 август кореспонденти нахлуват в ресторанта на хотела с телеграми от Техеран. Шахът скача от мястото си: "Знаех си! Обичат ме!"
Три дни по-късно самолетът му каца в Техеран. Малко след това, на тайна среща посред нощ, монархът вдига споменатия тост в чест на Рузвелт и му благодари за трона си.
Мосадък е изправен пред военен съд и превръща процеса в трибуна.
Външният му министър Хосейн Фатеми е разстрелян, а след разкриването на тайната офицерска мрежа на Туде през 1954 година пред наказателния взвод застават десетки офицери.
Самият той получава три години затвор, след които е заточен под домашен арест в имението си в село Ахмадабад, западно от Техеран.
Издъхва през март 1967 година, без да е излязъл на свобода.
Пожелал е да лежи до загиналите през юли 1952 година, но шахът не позволява и го заравят под пода на трапезарията в собствената му къща.
Нефтът също сменя стопаните си, макар и не на хартия. По закон той остава национализиран и собственост на иранската държава.
На практика през 1954 година добивът и продажбите минават в ръцете на международен консорциум.
Англо-иранската компания, скоро преименувана на Би Пи, задържа четирийсет на сто, пет американски концерна, които дотогава нямат и капка ирански нефт, получават общо още толкова, а остатъкът отива при "Шел" и при френската "Тотал".
Въпросът чие дело е свалянето на Мосадък на 19 август разделя историците на два лагера.
Рей Такей, американски изследовател, роден в Иран, пише, че вторият опит е "до голяма степен иранска инициатива" на духовници, офицери и монархисти със собствени причини да мразят премиера.
Ерванд Абрахамян, арменец от Техеран, вижда нещата другояче: двигателят на всичко е контролът над нефта, а комунистическата заплаха е само опаковката.
През 2013 година е разсекретен вътрешен документ на ЦРУ, в който черно на бяло пише, че военният преврат е извършен под ръководството на агенцията и е замислен и одобрен на най-високо държавно равнище.
Както разказва американският журналист Стивън Кинзер, след като през ноември 1979 година студенти превземат американското посолство в Техеран, един от похитителите казва на временно управляващия посолството: "Нямате право да се оплаквате, защото през 1953 година вие взехте за заложник цялата ни страна."
Нефтеното споразумение, подписано след преврата, трае четвърт век, а за унижението от онзи август давност няма.
Новата власт обаче не превръща Мосадък в герой - през 1981 година Хомейни го обявява за неверник.
