Антиох III е наричан Велики, преди прозвището да се свърже завинаги с името на Александър Македонски, твърди нидерландският историк Ролф Стротман.
Най-ранното запазено "Александър Велики" е в реплика на роба Транион от комедия на римлянина Плавт, поставена около 200 година пр.Хр., а самите гърци почти не наричат така сина на Филип в хрониките си, отбелязва полският изследовател Камил Копий.
В края на III век пр.Хр. Антиох вече носи титлата Велик цар, както някога Дарий и Ксеркс, а елините, които го сравняват с Александър, му дават и прозвището Мегас, тоест Велики.
По-малко от двайсет години след тези почести той загива, докато търси в чужд храм сребро, с което да уреди военния си дълг към Рим.
Антиох е шестият цар от рода на Селевк, един от пълководците, поделили помежду си империята на Александър след смъртта му през 323 година пр.Хр.
В най-добрите си години държавата на Селевкидите стига от Мала Азия до днешен Афганистан.
Когато през 223 година пр.Хр. Антиох, тогава на около осемнайсет години, наследява убития си брат, царството губи провинция след провинция: Партия и Бактрия вече са се отделили, управителите на Мидия и Персида отказват да му се подчиняват, а в Мала Азия братовчед му Ахей се провъзгласява за цар.
Антиох първо смазва бунтовниците, после се заема да подчини отново изгубения изток, а похода, който ще го отведе чак до Индия, плаща със среброто на един персийски храм.
Армията му потегля от Екбатана, днешния Хамадан в Иран. Гръцкият историк Полибий, главният източник за царуването на Антиох, описва тамошния дворец, облицован някога с благородни метали и опразнен още от Александър и неговите наследници.
Само колоните около храма на богинята Айне, вероятно персийската Анахита, са запазили позлатата си, а вътре са натрупани сребърни керемиди и тухли.
Антиох сече от тях монети с образа си на стойност близо четири хиляди таланта.
Седем години царят върви по стъпките на Александър.
При река Арий, в днешен Северозападен Афганистан, Антиох лично повежда конницата и конят му пада убит, а самият той, с рана в устата, губи няколко зъба, разказва историкът.
Две години обсажда главния град на Бактрия, докато царят Евтидем не го убеди, че ако продължат да воюват, номадите от степите ще превърнат страната му в земя на варварите.
Антиох признава царската му титла, обещава да даде ръката на дъщеря си на сина му, взема бойните му слонове и минава Хиндукуш.
В Индия, по думите на Полибий, той само "подновява приятелството си" с владетеля на страната и се връща с още слонове, така че вече разполага със сто и петдесет, като оставя пратеник да получи обещаното му съкровище.
В края на похода търговците от арабския град Гера на брега на Персийския залив получават от него потвърждение на свободата си и го даряват с петстотин таланта сребро, хиляда таланта тамян и двеста таланта смирна.
След завръщането му, според същия автор, и азиатците, и европейците виждат в него истински цар.
Германският изследовател на античността Ханс Фолкман нарича устройството, което Антиох дава на източните си владения, блестяща система от васални държави, защото в Армения, Партия и Бактрия той не сваля царете, а ги оставя на троновете им срещу клетва за вярност, данък и слонове.
След като укрепва властта си на изток, царят насочва армията си към Средиземноморието.
През 200 година пр.Хр. при Панион, край изворите на Йордан, разбива войските на Птолемеите, египетската династия, основана от друг сподвижник на Александър, и им отнема земите на днешни Ливан, Израел и Палестина.
През 196 година пр.Хр. прехвърля Хелеспонта, днешните Дарданели, възстановява град Лизимахия на полуостров Галиполи и, по думите на гръцкия историк Апиан, подчинява Тракия.
В Лизимахия го чакат римски пратеници, които настояват да върне владенията, взети от Птолемеите и от македонския цар Филип V.
Антиох им отговаря, че не разбира с какво право спорят с него за градовете в Азия, щом той не се меси в делата на Италия.
Тракия смята за свое наследство: Лизимах, също военачалник на Александър, я владее, докато не пада в бой срещу Селевк I, прапрадядото на Антиох, а победителят завладява цялото царство.
През 193 година пр.Хр. сенатът му предлага избор: ако не стъпва в Европа, римляните няма да му пречат в Азия; ако остане в Тракия, те ще защитават свободата и на азиатските гърци.
В двора му по това време е Ханибал, избягал от Картаген през 195 година пр.Хр.
Римският писател Авл Гелий, живял през II век сл.Хр., предава как Антиох показва на госта армията си с позлатени и посребрени доспехи, колесници със сърпове и слонове с кули и пита дали това стига срещу римляните.
"Мисля, че всичко това ще им стигне, и то напълно, колкото и алчни да са", отговаря подигравателно Ханибал.
Сблъсъкът с Рим започва през 192 година пр.Хр., когато етолийците от Средна Гърция, недоволни, че след разгрома на Македония не получават земите, които смятат за свои, канят Антиох под благовиден предлог: да освободи Елада, от която легионите вече са се изтеглили.
Той акостира в Деметриада с десет хиляди пехотинци, петстотин конници и шест слона и намира малко съюзници.
Отсяда в Халкида, където петдесетгодишният цар, голям любител на виното по думите на Полибий, се влюбва в дъщерята на местен първенец, жени се за нея, кръщава я Евбея на името на острова и прекарва зимата в пиршества, забравил за предстоящата война.
През пролетта на 191 година пр.Хр. римляните го заварват при Термопилите.
Докато легионите напират в прохода, отряд под командата на Катон Стари минава по планинска пътека и напада защитниците в гръб, точно както постъпват персийците срещу Леонид през 480 година пр.Хр.
Антиох успява да избяга с петстотин конници и се оттегля в Ефес.
За пръв път римски легиони прекосяват морето към Азия.
В битката при Магнезия, днешна Маниса в Западна Турция, в края на 190 година пр.Хр. или в началото на следващата, ги води консулът Луций Корнелий Сципион, чийто брат е победил Ханибал.
Срещу около трийсетте хиляди души на противника Антиох извежда, ако се вярва на Ливий и Апиан, повече от два пъти по-многобройни войски.
Стрелците и прашкарите на пергамския цар, съюзник на Рим, подплашват колесниците със сърповете, а Антиох повтаря грешката си от Рафия, където през 217 година пр.Хр. губи от египтяните: начело на конницата разбива крилото пред себе си, втурва се напред и не вижда как центърът му рухва.
Ливий пише за петдесет и три хиляди убити от страната на Антиох и малко над триста римляни, числа, които повечето съвременни изследователи смятат за силно преувеличени.
Мирът е сключен през 188 година пр.Хр. в Апамея във Фригия.
Антиох се отказва от европейските си владения и от земите на запад от планината Тавър, ограничава флота си до десет кораба, дава двайсет заложници, сред тях един от синовете си, и обещава да предаде на римляните Ханибал, който навреме изчезва.
Царят, докарал бойни слонове чак от Индия, трябва да се раздели с тях и няма право да държи нови.
Наложеното обезщетение е петнайсет хиляди таланта сребро, всеки от поне осемдесет римски фунта, общо близо четиристотин тона, като по-голямата част от сумата е предвидено да се изплати на вноски в продължение на дванайсет години.
За да събере нужните богатства, Антиох отново посяга на храм. В началото на юли 187 година пр.Хр. той е в Елимаида, в планините на Югозападен Иран, при светилището на Бел, пълно с дарове от злато и сребро.
Според римския автор Юстин той влиза в храма нощем, с армията си, "притиснат от липсата на пари или подтикнат от алчността си", и стеклите се местни жители избиват него и войниците му.
Вавилонските писари отбелязват на глинена плочка: "На двайсет и петия ден Антиох, царят, беше убит в Елам".
Полибий пише, че отначало той изглежда човек, който замисля големи начинания и има смелостта да ги осъществи, но с годините я губи заедно с размаха на младостта си.
Сто двайсет и четири години след Апамейския мир пълководецът Гней Помпей, който командва войските на Рим в Азия, превръща Сирия, последното владение на потомците на Антиох, в провинция.
Той също подражава на Александър, а римският държавник Сула още в началото на кариерата му го е нарекъл Велики.
Накрая и прозвището, и царството на Селевкидите, за които воюва Антиох, остават за римляните.
