Великите битки, променили историята – Виена (1529 г.)
Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и достойни бранители на отчаяни каузи. В тези легендарни епизоди от историята човешката трагедия, героизъм и саможертва се преплитат по уникален начин, който разкрива цялата пъстрота на нашата душевност. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.
Всяка битка е откровение. Всяка война е изпитание. Ала дори и сред пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден днешен грабват умовете на поколенията. Всяка битка е величава по свой начин, но сред куршумите, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които променят съдбата на народи, региони и континенти.
През 1520-та година, начело на двете най-могъщи държави в Европа застават двама мъже, чийто живот и съдба са орисани да пренапишат историята на човечеството. В Истанбул на престола на султаните застава амбициозният и безпрекословен Сюлейман I – потомък на завоеватели, решен на всяка цена да надмине предците си. По същото време, в Германия за император на Свещената римска империя е обявен Карл V – наследник на четири династии и обединил под скиптъра си половин Западна Европа.
Всеки от тези двама владетели гледа на себе си като защитник и разпространител на съответната вяра. Карл е Най-ревностният сред католическите крале, а Сюлейман наследява от баща си Селим I титлата халиф – повелител на мюсюлманите. Всеки от двамата се стреми да изведе своята вяра и империя на водещо място в света. Логично успехът на единия ще означава провал за другия. Не е чудно тогава, че още от началото на тяхното царуване, Сюлейман и Карл стават смъртни врагове.
В епоха, в която държавата е продължение на волята, силите и ресурсите на своя владетел, враждата между двамата императори означава война и между техните империи. Битките избухват още през 1521 г., когато Сюлейман атакува Унгария, управлявана от една от сестрите на Карл и нейният съпруг Лайош II.
Година по-късно Сюлейман напада рицарите-хоспиталиери, верните съюзници на Хабсбургите в Средиземно море. През 1526 г. Унгария е окончателно сразена след битката при Мохач, а през 1527 г. Сюлейман потегля срещу основните австрийски земи на Хабсбургите, преди да бъде неочаквано спрян от шепа смели хървати в битката при Гюнс. След като срокът на сключеното примирие изтича в края на 1529 г., османският султан се подготвя за реванш.
Османската империя официално обявява война на Хабсбургите на 1-ви януари, 1529 г. По това време, приготовленията за събиране на грамадната султанска армия вече текат с пълна сила. Вестоносци са изпратени до санджак бейовете в Румелия и Анадола, верните на портата местни първенци започват да мобилизират своите наемни опълчения от акънджии и азеби, а редовните войски на падишаха са свикани на сбор. Както при всяко голямо концентриране на сили, въпросът с общата численост на османската армия през 1529 г. няма еднозначен отговор.
По-рационалните оценки залагат на войска в размер между 80 000 и 100 000 души. По-широко възприета е идеята за армия от около 120 000 души, оглавена от падишаха. Съществуват разбира се и откровено неправдоподобни оценки, базирани на безкритично ползване на съвременните на събитията източници. Според тях, Сюлейман разполага с около 250 000 войници, с които се придвижва към Централна Европа през пролетта и лятото на 1529 г. Реалният размер на походната армия никога не може да бъде фиксиран със сигурност.
На база съществуващата информация е известно, че към 1529 г., Сюлейман разполага с ок. 10 000 еничари, от които ок. 8 000 участват в самия поход. Още около 2100 души са поддържащите части на капъкулу – т.е. общо ок. 10 100 души от редовния контингент, без да броим спахиите на портата. Към тях трябва да прибавим и контингента провинциални тимариоти и джебелю, които са свикани в похода. Както стана дума в предходната глава, при управлението на Сюлейман, техният брой не надхвърля 50 000 души и то при положение че бъде постигната пълна мобилизация. Към тях трябва да се прибави и неопределено количество нередовни наемници, свиквани от провинциалните първенци.
Практиката от конфликтите през XV век показва, че тези сили варират между 20 000 и 30 000 души. Така, в най-оптималният случай, става дума за до 90 000 души, към които се присъединяват и наемнически части, събрани от Янош Заполя в Полша, Трансилвания и Молдова. Тяхната численост едва ли надхвърля броя на капъкулу.
Разбира се, редом с тази армия се движи огромният поддържащ персонал, лагерни следовници, търговци, предприемачи, занаятчии и т.н. с което фактическата численост на човешкото множество, поело от Едирне към Унгария става значително по-голяма. Успоредно с тези сили, Сюлейман изпраща корпус от ок. 2 000 еничари в Алжир със задачата да подпомогнат Хайредин Барбароса. Султанът очаква господарят на пиратите да атакува иберийските позиции в Африка и така да отклони евентуален опит на Католическата монархия да действа срещу Портата по море.
От гледна точка на Католическата монархия, възможност за такива контра действия почти не съществуват. Още през 1526 г., Франция инициира нова война, насочена срещу империята на Карл V. тя остава в историята като Войната на Лигата от Коняк (1526-1530 г.) В Нея, Франсоа I привлича на своя страна Папството, Венеция, част от швейцарските кантони, както и херцогство Милано и Флоренция, Генуа и Навара.
През 1527 г., имперската армия опожарява Рим с което на практика предизвиква гнева на целия католически свят и въпреки постигнатите победи, ликвидира шанса за бързо постигане на мир с оглед надигащата се османска заплаха. Именно в контекста на отчаяната нужда от военна подкрепа, Франсоа търси съдействие и със Сюлейман и с Янош Заполя през 1528 г. Отварянето на втори фронт срещу Хабсбургите сериозно ще намали напрежението върху Франция и нейните италиански съюзници. За целта, лукавият френски монарх не хаби сили и средства. На практика, ангажиментите на Карл V на запад означават, че през 1529 г., императорът няма да може да изпрати никаква военна сила, която да подкрепи Фердинанд в борбата му със Сюлейман.
В тази ситуация, новоизбраният крал на Унгария може да се надява на твърде ограничена подкрепа. Размерът на силите, които Хабсбургите концентрират за отбрана на Виена през 1529 г. също е предмет на сериозен дебат. Оценките варират между 16 000 и 25 000 души. Основният проблем се корени във факта, че освен наемническите отряди, в отбраната на града се включва и контингент на градското опълчение, чиято численост не може да бъде определена със сигурност. През 1529 г., населението на Виена наброява около 50 000 души.
Това означава, че боеспособното население (мъже на възраст от 18 до 50 години) не надвишава 20% или около 10 000 души. Разбира се, невъзможно е да се сметне, че всички тези хора могат да участват пряко в отбраната на града. Много по-вероятно е да става дума за не повече от половината от тях – т.е. около 5000 доброволци. Вече беше споменато, че през 1527 и 1528 г., Хабсбургите могат да си позволят да мобилизират до 18 000 души, при това със значителни заеми от страна банковия род Фугер, предоставящ основните заеми на династията през този период.
Ако бройката 16 000 бъде приета като оптимална за наемническия контингент на база изследванията на Сътън и Търнбул, то общия брой на бранителите на Виена не може да надхвърля 21 000 души, в това число и мобилизираното опълчение. Съсредоточаването на всички налични сили на Фердинанд във Виена означава, че унгарските му владения са оставени на милостта на османската армия. Хабсбургите могат да разчитат на евентуалната подкрепа на войските на Свещената римска империя, но тяхното набиране става бавно, а петното от опожаряването на Рим две години по-рано, тегне над репутацията на династията.
Положението на Карл V също е незавидно – средствата на Католическата монархия са заложени за финансиране на войната с Франция и съюзниците й, а тромавата система на мобилизиране на местните ресурси в Нидерландите, Бургундия и Неаполитания не позволява свободното харчене на средства за сметка на местните парламенти. По всичко изглежда, че Фердинанд ще трябва сам да се справя със страховитата заплаха, надвиснала над земите му.
Османската армия се концентрира в Тракия в края на април и след сверяване на всички списъци и уреждане на финалните логистични щрихи, Сюлейман и войските му поемат по Диагоналния път през българските земи на 10-ти май, 1529 г. Това, което османците няма как да предвидят, е че годината ще се окаже изключително дъждовна. На практика, третото десетилетие на XVI век (1520-1530г.) е вероятно най-влажният период за цялото столетие.
Изследване на швейцарски учени посочва, че спрямо възприетите за норма години през XX век, през 20-те години на XVI век, нивото на валежите е с около 10 пункта по-високо, а средната годишна температура е по-ниска с около половин градус. Всичко това предизвиква поредица от наводнения, опустошения, придошли реки, сринати мостове и блокиране на основни пътища. Цялата Дунавска равнина се превръща в грамадно блато, в чиято кал постоянно затъват османските части. Войските на Сюлейман достигат Мохач едва на 19 август – три месеца след напускането на Едирне и там се срещат с Янош Заполя и неговият контингент.
Разстоянието от около 850 километра е покрито за ок. 90 дни, т.е. средната скорост на придвижване е ок. 9 километра на ден – значително по-ниска от стандартната за онази епоха 20-25 км на ден. Същевременно, климатът се отразява пагубно на османския обоз и на здравето на войниците. Животните, най-вече камилите, умират с десетки, ако не и стотици на ден. Това принуждава командването да изостави голяма част от тежката артилерия – решение, което ще има значителни последици до края на кампанията.
Болестите и нищетата по време на похода засягат сериозно и морала на османската армия. Около 1/3 от нея се състои от нередовни части, сред които нивата на дезертьорство остават високи, макар и да не може да се даде ясна оценка за реалния размер. Едно е сигурно, армията, която навлиза в Унгария в началото на септември, 1529 г., съвсем не е толкова голяма или боеспособна, колкото силите, напуснали Едирне през май.
Забавянето на османците е добре дошло за хабсбургските войски. Командващите на армиите на Фердинанд – седемдесетгодишният ветеран граф Николас Салм и Вилхелм Фрайер фон Рогендорф правилно преценяват, че да се дава открито сражение на османската армия е самоубийство. Вместо това, те се надяват гарнизоните на унгарските крепости да забавят максимално настъплението на Сюлейман, давайки време Виена да бъде укрепена адекватно. За разлика от ключови гранични крепости, главният град на Австрия не е бил модернизиран от гледна точка на своята отбрана. Крепостните стени датират от възходящото Средновековие и не са пригодени да издържат на съвременните достижения на обсадното дело.
Възползвайки се от солидния по размер гарнизон, двамата командири започват трескава работа по ремонт на укрепленията. Освен поправката на каменните стени, около града е изкопан ров, а чрез земни насипи са оформени бастиони и вътрешни площадки за разполагане на крепостната артилерия – всичко на всичко около 70 оръдия. За да се пресекат евентуални пробиви, четирите порти на крепостта са блокирани, а снабдяването става по р. Дунав. От Бохемия започва внос на провизии и към края на август във Виена са струпани големи количества питейна вода, зърнени храни и месо.
Очакванията за забавяне на османците в Унгария се сбъдват, но не по очакваните причини. Крепостите, които доскоро са приветствали Фердинанд, бързо отварят вратите си пред напредващата армия на падишаха, посрещайки този път Янош Заполя като законен владетел на Унгария. Въпреки това, дъждът, влагата и калта успяват да постигнат онова, което слабите крепостни сили не съумяват.
Османците достигат до Виена едва в края на септември. Обсадата е открита на 27-ми, когато есенните дъждове допълнително влошават и без това тежката ситуация на напредващите османски войски. Разкаляният терен и влагата правят прокопаването на подземни галерии за подкопаване на стените трудно начинание, дори за опитните сапьори от еничарският корпус. Усилията им са контрирани от първокласните германски миньори, използвани от бранителите.
На повърхността, четири османски щурма биват отбити от решителната съпротива на бранителите. Всеки следващ щурм изцежда все повече от жизнените сили на армията. Същевременно, поредица от дръзки излази на защитниците нанася сериозни щети върху османския лагер, а на няколко пъти са сринати и изкопните работи на сапьорите. Сред османските сили назрява бунт, а от нередовните части започват да се дезинтегрират цели отряди, разяждани от дезертьорство.
На 12 октомври, османците опитват един финален щурм със всички сили, но и той е решително отразен от бранителите. В хода на боевете, камък ранява тежко възрастният граф Салм, който до тогава се сражава в челните редици на бранителите. Ветеранът доживява края на кампанията, но умира от получените рани няколко месеца по-късно. Обезверени и съсипани от времето, липсата на продоволствия и болестите, на 14 октомври, 1529 г., Сюлейман и командирите му решават да изтеглят войските обратно. Отстъплението бързо се превръща в позорно бягство. Части от обоза и артилерията са изоставени, затънали в калта на Унгария. Въпреки това, земите, завзети от Сюлейман остават под върховенството на Янош Заполя. Виена е спасена, но Унгария е изгубена.
Първата обсада на Виена завършва с неуспех за османците, но подпечатва гибелта на Унгарското кралство. Ще минат 150 години преди османските войски да успеят да застрашат австрийската столица отново. Битките между Карл и Сюлейман ще погълнат огромна част от ресурсите на техните империи, което ще окаже значително влияние върху външната политика на Хабсбурги и османлии в Европа. В сянката на колосалната битка на титаните, останалите кризи и конфликти в Европа ще бледнеят и ще отстъпват на заден план чак до края на XVI век.
