Спасението на Турция през Втората Световна война

На 23 февруари 1945 г. Турската Национална асамблея гласува анонимно да обяви война на Германия и Япония. Всичко това се случва само 6 седмици, преди да бъдат прекратени всякакви дипломатически отношения с Япония и 6 месеца, откакто са прекратени дипломатическите отношения с Германия.

Турция има близо 3 месеца, преди да изчака предаването на Германия. Всичко това се прави само с една причина – страната да бъде приета в ОН. Изненадата е огромна, особено след като Турция успява по всякакъв начин просто да избегне всякакви конфликти и да не се опитва да блести в театъра на войната. Тогавашният министър-председател на Турция ще заяви, че докато неутралните рядко се уважават от враждуващите страни, Турция е успяла да се закопае и да избяга от подобни действия.

Не трябва да забравяме, че този период не е особено лесен за Турция. От едната страна имат немското Луфтвафе на островите в окупирана Гърция, които спокойно могат да изравнят турските градове без никакъв натиск. От другата страна е СССР, който също не е цвете за мирисане. Не е трудно за всеки жител на тази страна да се досети, че големите войни на СССР и преди това на Руската империя, винаги са били с поглед към териториите около Черно море и различните притоци.

Италианският посланик в Турция, по време на войната ще заяви:

„Турската идея е, че ще чака последният немски войник да падне пред последния руски труп.“

Още през 1939 г. Турция не е в най-равностойната си позиция. В хода на войната ще стане ясно, че Германия е успяла да вземе Балканите и да построи своите необходими бази и да укрепи позициите си. Британските и френските колонии като Сирия, Ирак и Ливан, бързо се превеждат в бойна готовност, а по-късно започват и войната си. Накрая и СССР решава да развее своите знамена и да дръгне на бой, което ще постави тази страна в една от най-неприятните ѝ позиции.

Трудно е за тази страна да се опита да избяга от полезрението, след като всичките ѝ територии са от особено значение за морското плаване. Тя свързва богатия на петрол Кавказ, който винаги ще е обект на разглеждане, но понякога, най-разумното решение е просто да се запази неутралитет.

Всичко това може да се разглежда като една страхлива позиция, но от друга страна ще открием, че между чука и наковалнята, единствената работеща стратегия е да има надежда за изоставяне на същата стратегия. Мисията им е обвързана с идеята, че от една страна трябва да се запази икономиката, а от друга да се избегнат всякакви провокации и от двете страни. На хартия изглежда като едно добро решение, но на практика ще открием, че е съвсем различна история.

Неутралитетът не е най-новото оръжие в арсенала на Турция, същият практически се структурира около 1923 г. с помощта на Мустафа Кемал Ататюрк – войникът, който се превръща в национален герой. Ататюрк изгражда държавата от руините на Османската империя и след 600 години на имперски режим, превръща страната в една от най-успешните в Близкия Изток. Проблемът е, че в зората на XX век, Турция се възприема като една от марионетките на по-големите и силни европейски нации. След пораженията през Първата Световна война, Ататюрк се бие с французи и британци, както и с врагове от Гърция и Армения.

За да утоли жаждата за война, решава просто да насочи вниманието във вътрешно развитие, следвайки своята любима фраза „Мирът вкъщи, мирът в целия свят.“ и по този начин изолира някои политики така, както са изгодни на самия него. С движенията на фашистите в цяла Европа, много скоро същите ще се появят и по турските граници.

Лидерът умира на 10 ноевмри 1938 г. и то само няколко часа, след като нацистите унищожават синагоги и магазини в Германия и Австрия. Двете истории, смъртта на Камел и агресията в Германия, се озовават на предните страници. Логично е, че турците скърбят за своя лидер и пропускат много леко очакваните и появените проблеми.

Малко след това е издигнат Исмет Иньоню, който по време на Първата Световна война е бил полковник и се е сражавал в Кавказ и Палестина. Като близък до Ататюрк, той е логично да поеме поста, а летвата за него е огромна.

Добрата новина е, че Исмет е решен да продължи тази политика и по никакъв начин да изпраща турците във война. Точно като Борис III, той също трябва да запази добрите отношения и да се постарае никой да не вземе или заграби територии от младата държава. Добрата новина е, че едно цяло море го предпазва от подобни апетити, а лошата е, че Германия и СССР нямат много намерение да търпят или да мислят различни вариации.

Има и нещо друго, наличният турски елит идва от поколение, което е успяло да вади краха на империята и да осъзнае, че силата, с която Балканите са се изплъзнали през пръститие, както и наказанията след Първата Световна война, практически могат да доведат до още една катастрофа.

През 1939 г. Турция подписва договор с Франция и Великобритания, в който гарантират своята национална сигурност, но на 26 юни 1940 г. ще се отрече от този договор и Чърчил ще побърза да съди, обвинявайки турците в опит да избягат от отговорност. Британците имат достъп до важни възлови пристанища, но много се надявали, че германците няма да разполагат с подобна привилегия.

Построяването на британска база в Средиземноморието също не е възможно. През 1939 г. немския посланик в Турция ще заяви ни правителството, че в Средиземно море няма да се водят никакви битки. През 1941 г. Хитлер ще изпрати официално писмо до Исмет Иньоню, че Германия ще продължи да уважава турския неутралитет и няма никакво намерение да обявява война. На българските войници е било наредено да стоят далече от турската граница.

Турските притоци са посочени да останат такива от конференцията в Монро от 1936 г. И въпреки това, корабите на съюзниците и на Тристранния пакт винаги ще бъдат забелязвани, но нито един снаряд няма да бъде насочен към турска територия.

Има и още една причина, поради която Германия изобщо няма намерение да напада Турция. Немското консулство и немските дипломати в Турция са на мнение, че Истанбул може да бъде превзет за точно 48 часа. Единственият проблем е, че по това време над Германия все още властва духа на Галопили, където Османската империя, британци, австралийци, новозеландци и други сили, практически инвестират повече от 8 месеца, за да наказват всеки един човек, който се е осмелил да се изправи срещу тях. Логично е, че Германия винаги ще се пази от подобни опити.

Турция ще се окаже препъни камък за Германия, ако има опит за наземни настъпления, тъй като и самият терен е изпитание за всички видов машини, а дори и най-модерната бойна техника може да се изпоти.

Няма и причина за нападение, тъй като Турция е един от най-големите клиенти на Германия. Немските банки нямат никакви проблеми да продават злато на Турция. А след края на войната се оказва, че повече от 2 тона са били конфискувани от немските евреи и по-късно са продадени на Турция.

Иньоню осъзнава, че няма никой, който да смени Германия като основен търговски партньор. Великобритания, Франция и САЩ имат други интереси и пътища за придобиването на памук и тютюн. И след като всички са доволни, Германия става един от най-големите радетели за турски неутралитет. Има и още една причина, Германия има нужда от хром, който идва от Турция.

От него се прави абсолютно всичко за оръжието и най-важното е, че въпросният краен продукт просто не може да ръждяса. Турция произвежда близо 200 хиляди тона от въпросната суровина на година, следователно няма нито един човек, който да побърза да застреля златната си гъска.

Британците знаят за този проблем на Германия и очакват в следващите месеци да се изчерпи рудата им, а с това да приключат и силите за водене на боеве. Междувременно немския министър на войната ще посочи, че до 1943 г. трябва да се увеличат доставката, поради простата причина, че снаряди остават за около 5-6 месеца и след това цялата артилерия ще замлъкне.

Турция се оказва един от най-големите снабдители на този етап и спокойно може да диктува правилата. Няма причина за нападение, защото нищо не пречи на домакините просто да детонират мините си, същото вече е направено от гърците.

Съюзниците виждат това, но не могат да направят нищо, от друга страна и турците не искат да бъдат причина за нападение, следователно дипломатите се разбират, че доставките на Германия, след като не могат да бъдат напълно спрени, поне да могат да бъдат забавени за по-дълго време.

Не се налага подобен натиск, оказва се, че когато Германия започва да засилва присъствието си в Средиземно море, Иньоню вече вижда отчаяни ходове. През 18 юни 1941 г. се подписва пакт за 10 години мир. Това не пречи на Исмет да продължи да лавира за съюзниците, тъй като Германия не е проблем, но Мусолини продължава да плаче за своето море, което по неговата изкривена памет, трябвало да бъде само на Италия.

Поради тази причина няма никакви напъни за присъединяване към едната или другата страна. Италия прави бойни бази близо до Додекинезите, намиращи се само на няколко километра от турска територия. Исмет остава завинаги благодарен на британците, че техните бойни кораби се намират в региона. В третата година на конфликта ще стане ясно, че Исмет просто вече няма никакъв смисъл да избира страна или да води сражения.

Очевидно е, че вълците ще се издавят сами. Чърчил ще се опитва да вкара Турция във войната, но винаги ще удря на камък. При 90-минутна записана среща, Чърчил най-накрая попитал Исмет Иньоню дали не може да чуе артилерията на германците от другия край на брега, а турският министър-председател спокойно отговорил, че като артилерист в миналото, отдавна има проблеми със слуха.

На втората голяма конференция в Кайро, всички турски дипломати носят специални устройтва за превод, които в момента, в който се спомене тяхната страна, просто се повреждали, а самите дипломати напускали залата. Иньоню винаги ще повтаря своята най-голяма сентенция „Има сериозна безопасност в търпението.“.

През 1943 г. немците вече са изнервени, защото очакват от Турция да се включи на страната на съюзниците. Немския консул посочва, че една атака над Истанбул, където има само дървени къщи, може да го сравни със земята. А е достатъчно да се използват базите на Луфтвафе в България, за да свършат тази работа.

Стресът е голям, защото Исмет осъзнава и още един проблем – отказът му да се включи, означава, че няма да бъде поканен на масата за преговори и разпределение на територия, които вече се чертаят между съюзниците.

Сталин също изразява много сериозни страсти за Турция и Чърчил не веднъж предупреждава Иньоню за тези апетити, като подчертава, че няма да ги спре. А това е едно от особените главоболия. След Сталинград, турците вече започват да следят по-сериозно театъра на военните действия. Великобритания и САЩ вече заплашват с налагането на ембарго, ако не започне да се спира търговията на стратегически материали.

Турция спира всички доставки на 21 април. Обявяването на война ще стане през февруари 1945 г. Единственото, което се случва на бойното поле на Турция е, че страната се разправя с различни десиденти, както и ще се установи още по-сериозен контрол върху националната медия. Всички немски медии изчезват, както и колонките на немски автори във вестниците.

И най-голямата слабост на турците – не са заели страна в конфликта, реално се превръща и в най-голямата им сила. Бившите съюзници, сега са на път да станат врагове. Турция се оказва перфектният вариант за спиране на руското влияние, при това не само в Европа, но и в Близкия Изток.