Израелската война за независимост срещу целия Арабски свят
14 май 1948 г. е интересен в редица отношения. Петък е и времето изтича, докато Давид Бен-Гурион стои на нисък старт и чака онзи момент, когато британския мандат върху Палестина официално ще изтече. Именно това е ключовият момент за Израел, но е в петък, а събота и неделя няма как да се извърши такава операция, тъй като религиозният празник Шабат официално започва, а с него се забранява на всеки израелец да върши работа, да мисли за работа или да извършва действия, които ще подпомогнат работата му.
Часът е 4 следобед и Давид започва да подготвя своята декларация за независимост, която ще бъде прочетена в музея в Тел Авив на булевард Ротшилд. Там ще се роди първият еврейски парламент. Само няколко часа след това САЩ ще бъдат първите, които признават съществуването на новата държава. Щастието е краткотрайно и почти минимално. В ранните часове на следващото утро ще се предприемат военни действия от страна на Египет, Йордания, Ирак, Сирия и Либия.
Те не приемат независимостта и са готови да влязат във война. Израел трябва да се сражава с цената на всичко, ако иска да продължи своето съществуване, както и да измести рекорда за най-кратко съществувала страна. Подобна агресия не е за всеки и е очевидно, че малцина могат да оцелеят, но Израел има своята свещена мисия и точно след Втората Световна война ще има дълг да се докаже като достоен опонент.
Исторически погледнато е време да се появи подобна страна, след като проблемите на евреите започват още от средните векове. Анти-семетизма в Европа, политическия анти-зионизъм и други негативи, които датират още от Османската империя. Повече от половин милион европейски евреи ще напуснат пределите на Европа и ще заживеят в Палестина. Лобистите ще представят своя случай пред цяла Европа и великите сили.
Започват да говорят за правото на евреите да имат своя държава и с помощта на симпатиите от британското външно министерство, започват да преобразуват своя дом в Палестина. Декларацията Балфор посочва това право през 1917 г.
Британската намеса в южен Левант през Първата Световна война ще постави задължително присъствие на военни сили по спогодбата на Лигата на нациите през 1922 г. Създаването на Израел е все по-близо в действията на страната. За съжаление демографското разпределение на евреите идва с някои по-сериозни конфликти, които се посрещат агресивно от арабския свят. Лондон инвестира много ресурси за поддържането на мира и спогодбите, но всичко може да бъде заличено за дни, както се случва и в този период.
Великобритания ще предаде отговорността за Палестина на ОН през февруари 1947 г. През ноември същата година ще се предложи разделянето на Палестина на арабска и еврейска част. Зионистите приемат, докато арабите отричат грубо идеята. След това конфликтът се разраства и ескалира до война. Денят, в който британският мандат изтича, Давид вече прави новата държава Израел. Еврейските сили са успели да подсигурят около 1/3 от района, който преди това е бил предоставен от ОН и посочен за част от Израел.
През 1948 г. Близкия изток съдържа много млади страни със слаби икономики и малки площи. Военните сили на посочените страни ще трябва тепърва да се оформят и за един определен период ще срещнат затруднения в защитата си. Дълго време ще се смята, че тяхната мощ е почти нулева и живеят единствено и само от компромиса на останалите страни. Изненадата е друга, Израел бързо успява да открие достатъчно доброволци и през май 1948 г. 21 хиляди арабски войници ще се изправят срещу 36 хиляди израелски мъже и жени в униформи. Армията може да се радва на сериозно количество доброволци, но не може да предостави необходимото оръжие. Само 40% от армията на Израел е въоръжена.
Ситуацията става още по-лоша, когато се погледне и целият военен запас, който включва предимно малокалибрени оръжия, импровизирани бронирани автомобили – предимно коли с бронежилетки или друга техника, която е подсилена с помощта на местните железари и гранатомети. Тежка техника като танкове, БТР-и и артилерия още не са налични. Арабските войници разполагат с пълния набор от тежка техника. В началото на тази война е ясно, че арабският свят има всичко необходимо, за да победи.
Защитниците не се предават толкова лесно и имат един скрит коз в ръката си. Ще открием, че повечето са преминали военна подготовка в редиците на британската армия. Организират се изключително добре и могат да вземат предимство в стратегическо отношение, познавайки изкуството на войната и уменията за оцеляване от някои от най-добрите ветерани във Втората Световна война. Арабските войници нямат това предимство, те не са имали възможност да натрупат своя военен опит и тепърва трябва да се доказват.
През 30-те години на миналия век, когато Великобритания се намира в Египет, Йордания и Ирак, а Франция владее Сирия и Либия, двете сили разполагат военни сили, но никога не си правят труда да обучават подчинените колонии, точно обратното – предпочитат да имат военното предимство.
Войната за независимост на Израел ще започне през 1948 г. и ще продължи до началото на 1949 г. ОН предлага два пъти прекратяването на огъня – между 11 юни до 8 юли и на 18 юли до 15 октомври. Военният конфликт се разделя на три фази.
Първата е от 15 май до 11 юни 1948 г. Израел има главна задача да запази своята териториална цялост и да се защити от арабските атаки, при това на няколко фронта. Либийските сили остават пасивни през по-голямата част от времето, докато сирйиците водят битки дълбоко в територията на Израел на североизток. Йордания и Ирак окупират западната линия и успяват да се докопат до части от Йерусалим.
Египетските сили вървят смело напред към Тел Авив и успяват да напреднат още повече на юг до Хеброн. Поставена е нова защитна линия на юг между Ашдод и Бет Гурвин, където Египет е спрян само на около 40 километра от Тел Авив. През юни първата фаза приключва с покана за прекратяването на огъня. Израел ближе рани, но далеч няма никакво намерение да се предаде. Това е и най-критичната част от инвазията.
Докато трае примирието, защитниците започват да търсят всякакви методи, за да попълнят своите сили и да се опитат да открият повече оръжие. Доброволци има, но броят на жертвите също се повишава значително. Арабските нации нямат достъп до традиционните си военни доставчици, а всеки следващ ден ги отслабва още повече и още повече.
На 9 юли войната започва своя втори рунд. Израел вече има необходимите инструменти и поема инициативата в свои ръце. По време на 10-дневната атака, израелските войници посрещат Египет с отворени обятия и започват люта битка. Доброволците използват всеки патрон по предназначение и успяват да обърнат хода на войната, печелейки достатъчно километри. Положението не е по-розово за силите на Сирия и Либия, които са изтласкани назад, отстъпвайки някои важни позиции в Йерусалим, включително и стария град.
Разликата във воденето на войната се обръща значително и скоро арабските нападатели трябва да отстъпват по всички фронтове. На 15 октомври Израел ще наруши примирието още един път и ще започне своя трети рунд. Египетските войници са ударени в Негев – северният военен театър показва, че арабските сили напускат грануцата, принудени да бягат.
На 13 януари 1949 г. всички арабски нападатели ще поискат да започнат мирни преговори. Между февруари и юли, Израел подписва договори с Египет, Либия, Йордания и Сирия. Ирак отказва да подпише мирни преговори и до днес с Израел. Египет остава притежател на стръмна скалиста област около Газа, която по-късно ще бъде известна като линията Газа. Йордания запазва територия на изток от Йерусалим, която е анексирана през 1950 г. Израел увеличава своята порция от плана на ОН и вече няма никой, който да отрече тяхното присъствие като еврейска страна на картата. Разполагат с точно 6500 квадратни километра.
И тук идва най-интересният въпрос: как една малка държава може да се справи с толкова много противници и то на толкова фронтове? Освен огромната мотивация, евреите не се изправят точно срещу професионална армия. Основната разлика е, че опонентите нямат много мотивация за война и не се доверяват на арабския алианс за военни действия. Дори и по време на обединението им срещу общия враг, повечето войници нямат доверие и не могат да подсигурят една позиция на своите партньори, очаквайки жестът да бъде върнат.
Арабският блок се разделя на две части – Йордания и Ирак са с една идеология, докато Египет, Сирия и Либия имат друг поглед. Исторически също имат връзка между своите владетели, които поне между Ирак и Йордания са известни и познати. Освен тези разногласия, откриваме, че съюзниците никога не са имали някаква идея какво ще правят, след като спечелят войната. Мнозина са тръгнали с идеята, че ще спечелят територията и ще имат пълната свобода да заграбят площта за себе си.
След като няма никакви планове за военните действия, Израел може да се справи по отделно с тях. Това е единственият конфликт, който директно заплашва съществуването на Израел и ги поставя на колене, поне в началото на войната. Смята се и за една от най-скъпите – един процент от еврейската популация загива по време на битките.
Военното представяне е причината да ги виждаме и до днес на картата. Териториалните им победи също се оценяват като огромен военен скок. Веднага след приключването на военните действия, армията започва да се подсилва и да доставя повече и по-качествено оръжие. След приключването на военния конфликт се наблюдава и засилена миграция на евреите в страната, доказала, че има право да съществува и е изковала своята независимост с кръв. Повече от 600 хиляди араби напускат Израел и в началото на следващата година ще останат едва 150 хиляди от тях.
Дори и днес се говори за правото им за завръщане обратно в Палестина, което най-вероятно никога няма да приключи. Израелската война за независимост ще бъде само първата от много такива срещи на бойното поле. Арабският тероризъм, партизанските организации и други военни формирования ще се активират и ще правят обстановката още по-напрегната. Египет и Йордания никога няма да се примирят със съществуването на Израел. Те винаги ще имат студени отношения и почти никаква дипломация.
