Създаването на А-10 – бойният глиган беше прероден от немските щуки и превръщаше вътрешности във вода

През 1972 г. Fairchild Republic A-10 е пуснат във въоръжение с голямо алуминиево грозно тяло. За разлика от своите събратя F-15 и F-16, е изключително отблъскващ самолет. Неговата странна форма не може дори да се доближи и до следващите модели F-22 и F-35. Кръщават го „Бойният глиган“ и дълго време мнозина се чудят какъв е смисълът от неговото съществуване. Необходими са цели 19 години, за да може да влезе в някаква битка и да докаже, че като оръжие, може да бъде съвършено, макар и да няма никакви шансове в конкурсите за красота. Оригинално А-10 е бил подготвен за пенсиониране, но се оказва, че винаги има поне още една война, в която може да се използват.

Първият път, когато идва време за действие и тестване, А-10 се оказва повече от перфектен, изправяйки се срещу съветските Т-55, Т-62 и Т-72 танкове. Влиза в действие в Кувейт и в Ирак, като Садам остава повече от неприятно изненадан. Операция „Пустинна буря“ дава шанс на А-10 не само да се докаже като един смъртоносен летателен апарат, но и като машина, която спокойно може да се справи с тежката техника. Атаките въздух-земя продължават да се смятат за едни от най-ефективните и желани от всяка една армия. Доказателството идва още от Испанската война, когато Германия и СССР разбират, че въздушното надмощие е всичко, което една армия може да желае. Тези съмнения започват да се появяват още през Първата Световна война, когато всички воюващи страни модифицират самолетите си, използват цепелини за бомбардировки  и още много други.

А-10 обаче не е бърз, впрочем никога няма да премине звуковата бариера или да влезе във въздушна битка. Може да го изпреварите с вашия личен автомобил, все пак неговата максимална скорост е едва 160 км/ч във въздуха. Прякорът на този самолет е „Летящата каравана“ и пилотите не се шегуват, когато го казват. За мнозина това е просто самолет, който сякаш е сглобен от няколко танка и вместо вериги, разполага с два двигателя. Напомня много на руския Поликарпов И-15 с отворена кабина, две крила и възможност да поразява цели. Руският самолет разполага с четири 7.62-милиметрови картечници, които могат да пробиват броня и да стрелят около 50 куршума в секунда. По това време е самолет, който спокойно може да неутрализира вражеските машини за времето си. Няколко И-15 успяват да създадат изключителен хаос срещу италианските танкове, които са се насочили към Мадрид.

Тази атака нанася тежки щети и бързо показва, че скоро въздушните атаки ще имат много по-сериозен ефект в една война, отколкото всички останали. След този самолет се ражда и Илюшин ИЛ-2 Щурмовак – известен с мощното си оръжие и възможност да удря вражески танкове с особен ефект. Ето защо и през войната се раждат повече от 36 000 произведени. Щурмовикът разполага със сериозни брони, включително и в кокпита, а всички тези данни ще се копират от американците и бързо ще се добавят в легендарния „Боен глиган“, но той се ражда във време, в което оръжията стават много по-прецизни и точни. А-10 разполага с тежки картечници, оръдия, бомби и ракети.

Немското Луфтвафе също не изостава. Техният Юнкер Щука е разработен изцяло за подсигуряване на наземните сили. По това време Щуките са използвани и смятани като въздушната артилерия, смазвайки всички възможни танкове на противника и доставяйки необходимата скорост в немския Блицкриг. Макар и Месершмит да се смята за един от най-добрите изтребители за времето си, Щуките остават едни от най-ценните и желани. Осъзнавайки, че тези самолети изостават изключително, немците създават малко известния Henschel Hs-129. Разработва се паралелно с А-10 и тяхната история е особено впечатляваща. И двата самолета разполагат с два двигателя, но немските не успяват да отговорят на качеството и нуждите. И двата самолета са като укрепени като бронирани вани, като това покритие продължава по външната структура.

Немският Hs-129 е първият самолет, който разполага с 30 мм оръдие, но в последствие развитието продължава до 75 мм оръдие. Междувременно американският А-10 Thunderbolt II остава не толкова популярен. Едно от основните оръдия е 30 мм гатлинг картечница, известна с безпогрешния си звук при стрела. След като ВВС на САЩ са разпуснати и не са на подчинение към армията през 1947 г. ще открием, че авиацията започва да работи изцяло индивидуално и има задачата да изпълнява различните изисквания на военните. През следващата година министъра на отбраната Джеймс Форестал и Кий Уейст се съгласяват, че флотата трябва да използва самолети, които винаги да използват самолети на близки разстояния, които да гарантират наземна помощ. И след като флотата ще може да използва тези самолети, ВВС ще може да използва „истинските“ самолети.

Армията може да използва самолети за разузнавателни цели, логистика и евакуация. Не се позволява монтирането на оръжия. По време на Корейската война става ясно, че старият F-51D не може да се използва за поразяването на военни цели, неговите двигатели са твърде бързи, същото се случва с Lockheed F-80C и Republic F-84. Изненадващо единствените самолети, които успяват да свършат работа са старите P-47, които играят ролята на бойните коне за доставянето на наземна помощ. Уроците се пренасят във Виетнам и там са доставени американските F-100 Super Saber, които летят с изключително висока скорост, използват изключително много гориво и обикновено мантрата им е „Един заход и газ!“. Там обаче се оказва, че умерената скорост на Douglas A-1 Skyraider е много по-добра. Армията започва да работи с хеликоптери, но пък те са изключително уязвими, при това от всякакво оръжие.

Създават се бойни хеликоптери като Lockheed AH-56 и Cheyenne. Единственият проблем е, че по това време цената за производството на боен хеликоптер понякога може да мине цената на F-4 Phantom. По това време ВВС на САЩ вече не са съгласни за такива инвестиции и започват да мислят за самолет, който ще им докара финансиране. Започват да работят върху самолет, който да играе ролята на въздушно подкрепление. Макар и армията да вземе този самолет, основната идея остава – да се редуцират средствата и да се произведе машина, която е в пъти по-евтина. Ето защо през 1966 г. започва разработката на А-Х програмата. Предоставени са 6 въздушни рамки и само две успяват да получат право за разработка. Едната е на Fairchild Republic, а другата е на Northrop. Втората компания позволява да видим YA-9 – конвенционален и много напреднал за времето си.

Дългите му крила обаче се оказват проблем, а ниско поставените двигатели се оказват уязвими на стрелба от земята. Дългата опашка не може да защити двигателите. Fairchild Republic успява да се възползва от някои грешки и също така успява да наеми Пиер Спрей – един много добър анализатор и вече цивилен пилот. Според ВВС на САЩ, той е един от отговорниците за създаването на един от най-грозните самолети в историята. Също така неговото присъствие помага за разработката на F-16. Спрей разбира какво се изисква за А-10 и започва да представя някои безумни идеи. Изследва немските Щуки и успява да се запознае с историята на Ханс-Улрич Рудел – един от най-добрите немски пилоти с около 2000 поразени вражески танкове, влакове, самолети, артилерия, мостове, самолети и други. При началото на проекта, този конструктор пристига с автобиографията на Рудел – Пилотът на Щука и задължава всички да я прочетат.

Преди изобщо да започне да работа, Спиър се среща с всеки ветеран от Виетнам, който може да открие. Задава един и същи въпрос: какво иска пилотът? Отговорът на всички е добър разход на гориво, отлична видимост, бавни и леки маневри, защита и смъртоносни оръжия. Един пилот е толкова детайлен, че иска оръжия, които да превърнат вътрешностите на врага във вода. Извън амбициите на пилотите, конструкторът разбира много добре и каква е мисията на ВВС – да постави дървен кол в сърцето на шайените. Има само две неща, които не се харесват, двигателите с огромни размери – той иска да бъдат по-малки и леки, като доставят по-добра маневреност и също така крилата да бъдат малко по-къси от тези на B-25. Решенията в конструкциите винаги са изключително семпли и дават най-висок резултат. Неговите подобрения започват през 1989 г. и интересното е, че този самолет няма автопилот, няма дори радар и колесниците не се прибират изцяло в тялото.

Една от причините е, че самолетът няма да натоварва крилата си по време на полет. Що се отнася до бронята, тя наистина е впечатляваща и покрива цялото тяло на самолета. Някои от основните планки са титаниеви. За още по-голяма изненада, макар и да има някаква скорост, стрелбата се случва в много по-бавен ход. Повечето шеги на пилотите са, че този самолет няма инструменти за скорост, а календари. Ако една птица се удари в двигателите, тогава ще има още много проблеми за пилота. Пилотите споделят, че този самолет има три скорости – изключен, такси и максимална скорост. Не е бърз, никога няма да счупи рекордите за скорост или тавана на полет, но пък има други козове в ръкава си. Едно от тях е General Electric GAU-8/A оръдие с 8 дула, което разполага с 1174 куршума, заредени в барабан и монтирани директно до пилота.

Размерите на това оръдие е точно колкото кола. Стреля с 30 мм куршуми и макар да се смята, че може да направи 3900 изстрела в минута, това няма никакво значение. Пилотите са инструктирани да стрелят на откоси от по 1-2 секунди, като за това време се пускат между 60-65 изстрела. Достатъчни, за да превърнат вътрешностите на врага във вода. Оръдието е монтирано точно в центъра в носа на самолета. Твърди се, че ако пилотът даде воля на това оръдие, то самолетът може да падне. Разбира се, американците поставят бронебойни муниции и с допълнителни тренировки успяват да неутрализират дори танкове.

За да е още по-интересно, въпросните удрят със сила от 1.67 пъти повече спрямо чистите оловни муниции. Тайната е използването на обеднен уран в ядрото. Интересното е, че при изстрелване се наблюдава ефектът на острене във въздуха, което означава, че изстреляните муниции не се сплескват, а пробиват и създават още повече щети. Високата скорост им позволява спонтанно да се запалят във въздуха, докато летят към целта. Веднъж след пробиването на бронята, куршумът носи след себе си останките от нея и ги вкарва в интериора на танк и друга тежка техника. Ефектът върху танкистите изобщо не е красив.

Към края на 90-те години става ясно, че дните на глигана са преброени. Около 715 такива самолета са произведени, но скоро авиацията ги ограничава до 390. През 1984 г. производството автоматично приключва и много от самолетите ще се озоват в познатото гробище. И точно, когато всички смятат, че времето на глигана вече е към своя край, Саддам решава да предприеме нови военни действия. Именно там са изпратени активните А-10, които позволяват една особена съпротива. Ако двигателите на самолета са лесни за разпознаване, завъртането на картечницата е единственото, което врагът може да чуе. През 2008 г. започват някои модификации и остават само А-10 от клас С. Те разполагат със стъклен люк, подобрени сензори и видео прихващане.

Премахната е онази симплистика, която повечето пилоти наистина са разочаровани. Някои не са доволни от видео екранът, който често може да спечели вниманието си пред гледката навън. Освен това описват тази техника като гледането на фронта през сламка. През 2015 г. бюджетът официално спира за този самолет, но ВВС продължават да отделят средства и да тренират пилоти, да ги поддържат и да произвеждат резервни части. Разбира се, идеята е просто да се спестят пари, които в този случай се изчисляват на сумата от 3.7 милиарда долара. С помощта на още малко вратички, ВВС на САЩ решават, че ще намерят финансиране и просто няма да се отказват от тази машина. Освен това основен опонент на евтиния самолет е F-35, чиято стойност обаче се движи към трилионите. Използването им в Афганистан показва също така, че е необходимо подобряване на системата за наблюдение, особено след като повечето пилоти признават, че при далечно наблюдение не виждат оръжията на противника и отказват да стрелят по хора. Въпреки това, повечето пилоти признават, че това е един от най-добрите самолети, на които са летели.

Освен това е евтин за производство и поддръжка. Това е единственият самолет на ВВС, който може да стреля с опасна близост до приятелските части. В някои екстремни случаи говорим за около 10-20 метра от тях, но въпреки това поразяват врага без никакви проблеми. Повечето самолети в момента получават нови крила от Боинг, както и подобрена централна секция. Дори двигателите се обновяват, за да има по-сериозна ефективност и скорост. А-10 влиза в мисии в Ирак, Афганистан, Босна, Косово и Либия. Не е участвал в битки срещу Русия, Китай и Северна Корея. Докато противникът е по-лошо снабден, този самолет винаги ще бъде предпочитан, особено след като предоставя изключително ниска стойност за поддръжка.