В края на XIX век пътник от Япония, стъпил в Истанбул, няма към кого да се обърне. Англичаните, французите, руснаците и германците имат посолства, неговата страна – не. Няма и консул.
Императорът му изпраща дипломати във Виена и в Берлин, но не и тук, а двете държави, които иначе си разменят ордени и пратеници и военни кораби, не са подписали помежду си нито един договор.
Вместо дипломатическа мисия пътникът намира магазин за коприна, порцелан и чай в Пера, европейския квартал на османската столица.
Управлява го Ямада Тораджиро, наследник на стара школа за чайна церемония, дошъл в града за няколко месеца и останал, ако се вярва на собствените му мемоари, над двайсет години.
Препъни-камъкът между двете държави са капитулациите.
Така се наричат привилегиите, които султаните от векове дават на европейските сили: техните поданици търгуват в империята при ниски мита и не отговарят пред османски съд, а пред своите консули.
През XIX век османските държавници вече гледат на тези отстъпки като на окови и търсят начин да се отърват от тях.
Японските дипломати обаче искат за сънародниците си същите права, с които се ползват англичаните и французите.
Султан Абдул Хамид II отказва: нова държава с капитулации той не желае и държи на договор, в който японците в империята и османците в Япония имат еднакви права.
Тази настойчивост звучи странно, защото тъкмо в тези години самата Япония се освобождава от същия режим на своя територия: спогодбата с Великобритания, която слага край на консулските съдилища в японските пристанища, е подписана през 1894 година и влиза в сила през 1899 година.
Разговорите с османците се водят чрез пълномощните министри в Берлин, после във Виена, и всеки път пропадат заради въпроса за консулския съд.
Неуспехът на дипломатите не разваля добрите отношения между двамата владетели.
През лятото на 1889 година Абдул Хамид праща към Япония двайсет и шестгодишната дървена фрегата „Ертугрул“ с орден за император Мейджи, в отговор на гостуването на японски принц в Истанбул две години по-рано.
Плаването трае единайсет месеца. На връщане, през нощта на 16 септември 1890 година, тайфун разбива фрегатата в скалите край Ошима, до южния бряг на Хоншу, най-големия японски остров.
Загиват над петстотин души заедно с командващия мисията контраадмирал Осман паша.
Жителите на острова вадят от водата шейсет и девет оцелели, които императорът връща у дома с два свои военни кораба.
Вестниците в Токио и Осака започват да събират пари за семействата на удавените.
В кампанията се включва и двайсет и четиригодишният Ямада.
Роден е в самурайско семейство и като юноша е осиновен от рода, чието име носи, за да наследи чайната му школа, но работи в едно токийско издателство, пише статии и учи френски, немски и английски.
За две години, в които обикаля страната и изнася беседи, твърди той, набира пет хиляди йени.
Министърът на външните работи в Токио го съветва да ги занесе лично.
През април 1892 година младежът слиза на кея в Истанбул, предава парите на османското правителство, а на султана поднася семейните самурайски доспехи, шлем и меч, изложени днес в музея на двореца Топкапъ.
Абдул Хамид го кани да остане.
Ямада не е първият японец, заживял в Истанбул.
С корабите, върнали оцелелите, пристига журналистът Нода Шотаро, който по молба на султана преподава родния си език на курсанти във Военното училище и пръв сред сънародниците си приема исляма.
Ямада му помага известно време, връща се за кратко в Япония и през лятото на 1893 година е отново на Босфора, този път със съдружник, бивш морски офицер от семейство на търговци на платове, Накамура Кенджиро.
Двамата пристигат с японски стоки за продан.
Магазинът „Накамура“ отваря врати в една стая в Търговската камара, където двамата излагат мостри, и после се мести в един от пасажите на Пера, днешния район Бейоглу.
Сред клиентите на магазина са султанът и роднините му, а Ямада съветва Абдул Хамид и за далекоизточния порцелан.
Турската изследователка Селчук Есенбел нарича дюкяна нещо като неофициално консулство.
Там японските пътешественици, офицери и аристократи, минаващи през града, намират преводач, водач и човек, който може да ги заведе на петъчната церемония, когато владетелят излиза за молитва пред строените си полкове.
Юридически съдружниците нямат никакъв статут. Въпреки това османските власти се отнасят към тях като към хора, защитени от договор.
В токийските списания пък излизат дописките на Ямада за турския театър, за жените, за живота в империята, едни от първите, писани от очевидец.
Най-странната молба, която Ямада получава от японските дипломати, идва през 1904 година, когато Япония започва война с Русия.
В Токио се боят, че Черноморският флот на царя ще излезе през Проливите и ще поеме към Далечния изток.
Японският пълномощен министър във Виена възлага на търговеца да следи Босфора.
Според спомените му Ямада наема къща на хълм над протока, слага там далекоглед и плаща на двайсет души да дежурят денонощно на кулата на Галата.
Вижда как три руски парахода се снабдяват с въглища и вода и веднага уведомява японската мисия във Виена.
В началото на юли 1904 година два от тях, „Петербург“ и „Смоленск“, минават Дарданелите под търговски флаг, а после в Червено море вдигат военния флаг, задържат британския параход „Малака“ и предизвикват дипломатически скандал с Лондон.
Големите бойни кораби на царя обаче така и не се появяват, защото международните конвенции държат Проливите затворени за военни флотове.
Според същите спомени след края на войната японският външен министър изпраща на наблюдателя благодарствено писмо и две сребърни вази.
Чешкият учен Роман Кодет, проучил престоя на Ямада, определя това наблюдение като досадна работа без съществен резултат.
В Османската империя, векове воювала с руснаците, японският успех предизвиква възторг.
Писателката Халиде Едиб дава на втория си син името Того, в чест на адмирала победител. Ямада разказва, че Абдул Хамид три пъти го вика в двореца, за да му обяснява хода на сраженията.
При цялото въодушевление договорът, за който се преговаря от години, остава неподписан.
Доколко може да се вярва на тези подробности, е отделен въпрос, защото главният свидетел е самият Ямада.
Мемоарите си той издава чак през 1957 година, на деветдесет години, повече от половин век след събитията.
Според тях той напуска Истанбул в навечерието на Първата световна война. Мисава Нобуо от токийския университет „Тойо“, проверил османските архиви и печата от онези години, оспорва някои дати и факти от мемоарите.
Още около 1906 година Ямада се установява в Осака и участва в основаването на хартиената компания „Тойо Сейши“, която произвежда цигарена хартия, а дюкянът в Пера остава на грижите на семейство Накамура.
Пак в мемоарите е описана среща през 1931 година: вече възрастният търговец гостува в Турция и Мустафа Кемал, по-късно Ататюрк, основателят на републиката, му казва, че като млад офицер самият той е учил японски при Ямада.
Според документите, издирени от Мисава и други изследователи, уроците се провеждат от февруари 1891 до декември 1892 година и ги води Нода, а бъдещият президент става курсант едва през 1899 година.
Когато Ямада за първи път вижда Истанбул, Мустафа е десетинагодишно момче в Солун.
Приятелите му в Истанбул го наричат Абдул Халил и според турски изследователи той наистина приема исляма, но Мисава не открива документ за това.
Старият търговец може да е украсил спомените си, но в главното е прав.
Десетилетия наред две държави се възхищават една на друга и не могат да се споразумеят, а вместо дипломати между тях посредничат частни лица: островитяните от Ошима, вестникарите от Токио и Осака, един журналист и един търговец.
Накрая Ямада изпълнява волята на рода, който го е осиновил. През 1923 година оглавява чайната школа под името Сою, ръководи хартиени фабрики и не спира да пише за Турция.
Дипломатически отношения двете държави установяват едва през 1924 година, когато капитулациите вече са премахнати с мира в Лозана, подписан и от самата Япония.
През март 1985 година, по време на Ирано-иракската война, турски самолети извеждат от Техеран двеста и петнайсет японци, които не могат да напуснат страната, а за турските дипломати помощта е проява на благодарност за грижата, с която жителите на Ошима са посрещнали оцелелите от „Ертугрул“.
