Името на двайсет и осмия президент на Съединените щати Удроу Уилсън заема особено място в българската историческа памет.
Повече от век след края на Първата световна война той остава американският държавник от тази епоха, който най-често се свързва с България.
Около ролята му постепенно възниква и легенда - че именно Уилсън е "спасил България от разпокъсване" след поражението през 1918 г.
Според историческите документи картината е по-сложна. Американският президент не успява да предотврати тежките условия на Ньойския договор и България губи територии.
Но архивите на самата американска дипломация показват нещо безспорно: САЩ и лично Уилсън многократно се противопоставят на искания за още по-тежко териториално "наказание" за България и настояват при определянето на границите да бъдат отчитани етническият принцип, икономическата жизнеспособност и опасността от нова война.
Основите на тази политика са положени още преди края на войната.
На 8 януари 1918 г. Уилсън представя пред Конгреса знаменитите си Четиринайсет точки - програма за следвоенно устройство на света, която впоследствие се превръща в един от ориентирите на мирните преговори.
Единайсетата точка е посветена на Балканите. Уилсън настоява Сърбия да получи сигурен достъп до море, а отношенията между балканските държави да бъдат определени по "исторически установени линии на принадлежност и националност".
Предвиждат се и международни гаранции за политическата и икономическата независимост и териториалната цялост на тези държави.
Това не е програма, написана специално в защита на България. Но принципът на националностите дава надежда, че мирът няма да бъде определен единствено от съотношението на силите между победители и победени.
Още през декември 1918 г. американският представител в София докладва на Вашингтон какво очакват българите от предстоящата мирна конференция.
Според него най-болезненият въпрос за България е Добруджа, следван от Македония.
Той изрично отбелязва, че София разчита особено на влиянието на Съединените щати, за да бъде приложен последователно принципът на националностите.
След края на войната обаче България се намира в изключително неблагоприятна позиция.
Тя е сред победените държави, а съседите ѝ Сърбия, Гърция и Румъния са на страната на победителите и поставят собствени териториални искания.
Именно тук американската позиция започва да се различава осезаемо от тази на част от останалите сили победителки.
Особено остър става спорът за Западна Тракия и българския излаз на Егейско море.
Американските протоколи от Парижката мирна конференция показват, че делегацията на САЩ се противопоставя на предаването на цяла Западна Тракия на Гърция.
Вашингтон настоява България да запази излаза на Егейско море, който е получила преди войната.
В един от разговорите британският външен министър Артър Балфур обобщава тази позиция още по-категорично: за да има траен мир на Балканите, Дедеагач - днешният Александруполис - трябва да остане на България.
Американците не разглеждат въпроса само като спор за пристанище.
Те предупреждават, че ако България бъде откъсната от морето, а значително българско население попадне под чужда власт, това може да създаде условия за бъдеща война.
Представителят на САЩ Франк Полк заявява пред останалите велики сили, че инструкциите му от президента Уилсън са съвсем ясни: голямо българско население не трябва да бъде предавано на Гърция.
Делегациите обмислят няколко варианта - международен режим за Дедеагач, коридор за България до Егейско море, международна държава около Константинопол и различни линии за разделяне на Тракия.
Самият Уилсън участва активно в търсенето на решение.
В американските дипломатически архиви е запазен негов проект, според който България трябва да получи сухопътен коридор към Егейско море през Западна Тракия, която да остане под международен контрол, както и право свободно да използва пристанището Дедеагач.
Президентът смята, че подобен компромис би се оказал по-траен от останалите обсъждани варианти.
Американската делегация предлага и Северозападна Тракия да остане на България, а международната зона около Константинопол да бъде разширена до районите източно от Марица и да включи Одрин.
Нито един от тези планове не се осъществява изцяло.
Но американската съпротива срещу по-нататъшното изместване на българската граница е съвсем реална.
На едно от заседанията Полк заявява, че преди да напусне Париж, президентът Уилсън лично е предложил демаркационна линия.
Американците вече са приели значително изменение на първоначалната си позиция и Полк отказва да направи нова отстъпка в ущърб на България.
Той напомня, че се е съгласил да бъдат отнети от България територии около Одрин, в които живее значително българско население.
Така новото гръцко предложение за промяна на българската граница в Западна Тракия е отхвърлено.
Спор има и за Добруджа.
Комисията, която разглежда българо-румънската граница, обсъжда американско предложение тя да бъде коригирана.
Французите възразяват с аргумента, че след победоносна война трудно може да се поиска от съюзник да върне на победена България територия, която е притежавал още преди войната.
Самата формулировка е показателна за сблъсъка между две разбирания за мира: от едната страна е традиционната логика на победителя, а от другата - опитът на американците поне частично да наложат етнически и икономически критерии за определяне на следвоенните граници на Балканите.
В крайна сметка Уилсън до голяма степен губи тази битка.
Ньойският договор е подписан на 27 ноември 1919 г. България губи Западните покрайнини и Струмишко, а Южна Добруджа остава в Румъния.
Страната е лишена и от териториалния си излаз на Егейско море. Предвиден е само икономически достъп до него.
Следователно твърдението, че Удроу Уилсън просто "спасява България" и налага собствената си воля на останалите победители, не издържа на историческа проверка.
Ако беше успял да прокара първоначалните американски виждания, българските граници щяха да са други.
Но също толкова невярно би било да се твърди, че българската памет за Уилсън няма историческа основа.
Американските протоколи показват последователна съпротива срещу някои от по-тежките искания към България.
Показват лични инструкции на Уилсън да не бъде предавано голямо българско население на Гърция.
Показват американски предложения за запазване на български територии в Тракия, за достъп до Егейско море и за промяна на границата с Румъния.
Американците разглеждат българския въпрос не само през призмата на това какво заслужава победената държава, но и на това какъв мир би бил траен.
Когато в Париж се обсъжда дали Тракия да бъде предадена на Гърция, Полк посочва оценката на военните експерти, че подобно решение би означавало бъдеща война на Балканите.
Затова според него трябва да бъде намерен компромис.
Това е същността на Уилсъновата идея за следвоенния ред - мирът не трябва просто да наказва победения, а да премахне причините за следващата война.
Историята впоследствие показва колко трудно е било това намерение да бъде осъществено.
Отношенията между САЩ и следвоенна България имат и дипломатически епилог.
Франк Полк, Хенри Уайт и генерал Таскър Блис подписват Ньойския договор от името на САЩ заедно с представителите на останалите съюзнически и асоциирани сили.
Съединените щати обаче никога не ратифицират договора.
Архивите са пределно ясни по този въпрос - Ньойският договор е подписан от САЩ на 27 ноември 1919 г., но не е внесен от президента за ратификация и Сенатът не го разглежда.
През 1922 г. държавният секретар Чарлз Евънс Хюз изрично отбелязва, че тъй като договорът не е ратифициран от Съединените щати, Вашингтон смята за необходимо отношенията с България да бъдат уредени чрез отделен договор.
Така историята на Удроу Уилсън и България остава далеч по-интересна от легендата за американски президент, който с един жест "спасил" страната.
Той не успява да предотврати Ньой. Не успява да запази българския териториален излаз на Бяло море. Не успява да наложи последователно принципа на националностите, който сам е провъзгласил.
Но когато победена България почти няма застъпници на масата на победителите, американският президент и неговата делегация действително се противопоставят на част от исканията за още български земи.
Затова повече от век по-късно името Удроу Уилсън има място и в българската история.
Не като човек, който еднолично е спасил България, а като държавникът сред победителите, който настоява, че дори границите на победените не трябва да бъдат чертани единствено според правото на победителя.
