Докато кръстоносците се сражават с мюсюлманските владетели за Светите земи, в Североизточна Европа се води друга война, обявена също в името на християнството.
Около два века германските рицарски ордени се опитват да покорят последните големи езически общности на континента.
Срещу тях стоят пруси, литовци, земгали, курши, естонци и други народи, които отстояват земите и независимостта си с упорство, което им спечелва години свобода.
Последните езичници на Европа
В края на XII век християнството вече господства в по-голямата част от Европа. Скандинавските кралства, Полша, Чехия и Киевска Рус са приели новата вяра.
По източното крайбрежие на Балтийско море обаче живеят народи, които са запазили древните си традиции. Земите им са населени от балтийските племена пруси, литовци, латгали, земгали и курши, а също и от финскоезичните ливи и естонци.
Почитат множество божества и природни сили, като свещените горички и огньовете заемат важно място в обредите им.
Обществата им не са устроени еднакво. Някои имат влиятелни князе и укрепени селища, докато други се управляват от местни старейшини и племенни съюзи.
Отделните общности често воюват помежду си и така улесняват напредването на кръстоносците.
Интересът към балтийските земи обаче не е само религиозен. Крайбрежието е богато на дървен материал, кожи, восък и кехлибар, а германските търговци и владетели виждат възможност да разширят влиянието си.
Папството от своя страна се надява да приобщи нови народи към Католическата църква.
Мечоносците, рицарите на Ливония
Първите големи завоевания започват в земите на днешните Латвия и Естония. През 1201 година епископ Алберт основава Рига, която бързо се превръща в главен център на германското проникване по Балтийското крайбрежие.
Година по-късно е създаден Орденът на мечоносците, военно-религиозно братство, чиито рицари носят бели плащове с червен меч и кръст.
Задачата му е да защитава християнските мисии и да участва в подчиняването на местното население.
Завоеванието обаче не е непрекъсната война между германци и езичници. Част от местните владетели приемат християнството и се съюзяват с кръстоносците, защото се надяват така да укрепят позициите си срещу съседите.
Така постъпва латгалският владетел Таливалдис, чиито земи се намират в днешна северна Латвия.
Други общности се съпротивляват ожесточено. Сред най-известните противници на ордена е земгалският княз Виестардс, който първоначално сътрудничи на германците, но после се обръща срещу тях.
Съпротивата на земгалите продължава почти до края на XIII век.
В Естония въстанието от 1223 г. временно отхвърля германската власт в редица крепости. Кръстоносците възстановяват контрола си след тежки сражения, а в покоряването на естонските земи се включва и Дания.
Тевтонският орден, от Светите земи до Балтика
За разлика от мечоносците, Тевтонският орден възниква далеч от северните земи.
Историята му започва през 1190 г., по време на Третия кръстоносен поход, когато търговци от Любек и Бремен създават болнично братство при обсадата на Акра.
Първоначално братството се грижи за болните и ранените, но през 1198 г. се превръща във военно-религиозен орден по образеца на тамплиерите и хоспиталиерите.
Тевтонските рицари участват в защитата на кръстоносните владения и строят собствени крепости, сред които Монфор, който става важен център на ордена.
С времето интересите на ордена се насочват към Европа. След неуспешен опит да създаде свое владение в Трансилвания, през 1226 г. орденът получава покана от мазовския княз Конрад да се включи във войната срещу езическите пруси.
Великият магистър Херман фон Залца осигурява подкрепата на император Фридрих II и папството и с това полага основите на бъдещата държава на ордена.
Тевтонците не се отказват веднага от Светите земи. След падането на Акра през 1291 г. седалището им се премества във Венеция, а през 1309 година - в Мариенбург, днешния Малборк в Полша.
Прусите, народът без земя и език
През XIII век прусите населяват земите между долното течение на Висла и река Неман. Принадлежат към балтийската езикова група, но не създават своя държава.
Тевтонските рицари започват да налагат властта си над тях през трийсетте години на същия век. Завладените територии се укрепват с каменни замъци, около които израстват градове и германски селища.
Прусите въстават многократно. Най-мащабно е Голямото пруско въстание от 1260 до 1274 година, избухнало след поражението при Дурбе.
Един от най-известните водачи на въстаниците е Херкус Мантас, пруски благородник, отведен като заложник и получил образование в Магдебург. Познава военните методи на рицарите и организира успешни нападения срещу тях.
Въпреки първоначалните победи въстанието е потушено.
Орденът получава подкрепления от германските земи, а пруските племена не успяват да създадат траен съюз помежду си.
Последиците са тежки. Част от населението загива или напуска родните си места, други постепенно приемат християнството и се вписват в новия ред.
През следващите столетия старопруският език отстъпва пред немския и около началото на XVIII век окончателно изчезва като жив език.
Сауле и Дурбе, големите победи на балтийските народи
Германските рицари не печелят всички сражения. На 22 септември 1236 година Орденът на мечоносците търпи катастрофално поражение при Сауле, за чието точно местоположение все още се спори.
Обединените сили, предвождани от жамойтите (литовците от Жамойтия, низинната западна част на литовските земи), разгромяват кръстоносците.
Загива магистърът Фолквин заедно с голяма част от рицарите му. Загубите са толкова големи, че през 1237 г. оцелелите мечоносци са включени в Тевтонския орден.
Така възниква Ливонският орден, който продължава настъплението в днешните Латвия и Естония.
Още по-значими са последиците от битката при Дурбе в днешна западна Латвия на 13 юли 1260 година. Жамойтските сили разгромяват войските на Тевтонския орден, а по време на сражението част от подчинените на рицарите курши напускат бойното поле.
Победата предизвиква нова вълна от въстания в пруските и ливонските земи и показва, че въпреки военното превъзходство и подкрепата от Западна Европа ордените не са непобедими.
Литва, държавата, която устоява
Докато пруските племена постепенно губят независимостта си, литовците успяват да създадат силна държава.
През XIII век княз Миндовг обединява значителна част от литовските земи. През 1251 г. той приема католическото християнство, а две години по-късно е коронясан за крал.
Покръстването му обаче не води до трайна християнизация на страната.
При наследниците му Литва се превръща във важна военна сила. Гедимин, Олгерд и Кейстут водят дълги войни с Тевтонския орден и едновременно разширяват влиянието на Литва на изток.
Особено интересна е политиката на Гедимин, който поддържа дипломатически връзки с папството и западноевропейските владетели, но не приема лично християнството.
През 1386 г. великият княз Йогайла приема католицизма и става крал на Полша под името Владислав II Ягело. На следващата година започва официалното покръстване на Литва, макар Жамойтия да приема християнството значително по-късно.
Така постепенно отпада и религиозното оправдание за кръстоносните походи срещу литовската държава. Политическото и военното противопоставяне с ордена обаче продължава.
Грюнвалд, краят на непобедимостта
На 15 юли 1410 година обединените полско-литовски войски на Владислав II Ягело и великия княз Витовт се изправят срещу Тевтонския орден край Грюнвалд, в днешна североизточна Полша.
В сражението участват и отряди от руските земи на Великото литовско княжество, както и татарски конници. Тевтонците понасят пълен разгром, а великият магистър Улрих фон Юнгинген загива.
Победителите не успяват да превземат Мариенбург и рицарската държава продължава да съществува, но битката подкопава военното и политическото ѝ могъщество.
През следващите десетилетия орденът постепенно губи позиции.
През 1466 година, след нова война с Полша, е принуден да отстъпи значителни територии и да признае върховенството на полския крал над останалите си пруски владения.
Историята на Северните кръстоносни походи оставя противоречиво наследство. Те разпространяват християнството, но същевременно насилствено променят политическата и етническата карта на Балтика.
Някои народи, като старите пруси, постепенно губят езика и отделната си идентичност.
Други, като литовците, естонците и наследниците на латгалите, съхраняват езиците и културните си традиции въпреки столетията на чуждо господство.
Крепостите и градовете, издигнати от рицарските ордени, стоят и днес и напомнят за време, когато под знака на кръста по бреговете на Балтийско море се водят войни не само за вярата, но и за земя, власт и независимост.
Очаквайте трета част - Рицарите от Иберийския полуостров.
