Тежестта на короната: Александър I – царят-реформатор
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
Понякога съдбите на държави се решават на бойното поле, а друг път под звуците на валса и в уюта на балните зали. В началото на XIX в. столицата на Австрийската империя става домакин на един от най-важните конгреси в европейската история. От 18 септември 1814 г. до 9 юни 1815 г. във Виена се прекроява политическата карта на Европа. Повод за свикването на конгреса е поражението на Франция по време на Наполеоновите войни, а само няколко дни след краят му – Бонапарт е разгромен при Ватерло.
Решенията се вземат главно от четирите Велики сили – Русия, Великобритания, Прусия и Австрия, но не и без дейното участие на Франция, представлявана от външния министър Талейран. Съгласно договореното по време на Виенския конгрес, Русия и Прусия разширяват своите граници, докато Франция губи всички територии, завладени от Наполеон. Полша се разделя със своята самостоятелност, а Норвегия става част от Шведското кралство.
За да се запази този нов международен ред, е необходимо да се създаде нова коалиция, която да бди над него. Тя е наречена Свещен съюз и в нея влизат Руската империя, Австрийската империя и Прусия. Монарсите имат за задачата да потискат всякакъв революционен плам и да се погрижат границите, определени във Виена, да пребъдат. Идеята за този съюз се заражда в съзнанието на един изключително интересен и пресметлив владетел.
В един известен анекдот, създаден по повод Виенския конгрес, се казва следното: „Руският монарх обича всички, пруският – мисли за всички, датският – говори от името на всички, баварският – пие от името на всички…, а австрийският – плаща за всичко.“ Именно владетелят на Руската империя е тази харизматична личност, която успява да дирижира решенията на конгреса в своя полза, под маската на своите любящи и либерални възгледи.
Цар Александър I е харизматична личност. Той е висок, строен и по тогавашните идеали за красота – изключително привлекателен светлокос мъж. Получава високо за времето си образование и владее свободно три европейски езика. Радва се на внимание от дамите и макар да оставя девет нелегитимни деца, така и не дарява страната си с наследник. Съвременниците му го наричат „Загадъчният сфинкс“, тъй като никога не заявява открито своите мисли и намерения.
Човек на визията, той понякога се отдава на грандиозни реформаторски проекти, които обаче не успява да осъществи докрай. В своята политика той често се люшка между либералните европейски реформи, инициирани от баба му и консервативните възгледи, плод на руската реалност, които могат да се видят по време на управлението на баща му. По негово време руската външна политика се радва на успех, както на бойното поле, така и на дипломатическата маса. Границите на държавата се разширяват и вече включват в себе си териториите на Финландия и Полша.
Александър I идва на бял свят в един студен декемврийски ден през 1777 г. Той е първородният син и първото от общо 10 деца в семейството на руския велик княз Павел I и неговата съпруга Мария Фьодоровна. Той има трима братя и шест сестри. Визията за щастливо и голямо семейство обаче е илюзорна. Едва тримесечен той е откъснат от родителите си по настояване на неговата властолюбива баба – императрица Екатерина Велика. Малкият Александър е нейна слабост. Тя е очарована от неговата красота и благ характер и решава да вземе възпитанието и отглеждането му в собствените си ръце. Целта й е била да го подготви за свой наследник, лишавайки баща му от това право.
Екатерина Велика сама избира името му, кръщавайки го на известния руски владетел Александър Невски, князът на Новгород. Малкият Александър заживява в императорския двор в Царско село. Баба му иска той да получи възможно най-космополитното за времето си образование. За негов възпитател е избран швейцарецът-якобинец – Фредерик Сезар Лагарп. Със своите просвещенски идеи той оказва силно влияние върху бъдещият владетел. Военно му обучение е поверено в ръцете на фелдмаршал Николай Салтиков.
Когато Александър е на 15 години обаче баба му преценява, че е време да се ожени и по този начин да се гарантира продължението на Романовата династия. През 1793 г. той сключва брак с дъщерята на Баденския маркграф, която приема името Елизавета Алексеевна. Първоначално бракът им изобщо не е успешен. Александър дори започва често да посещава баща си и да се сближава с него, само и само да избегне общуването със съпругата си.
По време на техния съюз тя забременява два пъти, но децата умират в ранна детска възраст. И в двата случая се смята, че Александър I не им е баща, а че те са плод на аферите на Елизавета с полския принц Адам Чарторийски и с щаб-капитана Алексей Охотников. От своя страна, когато Александър става император той започва дългогодишна афера с полската благородна дама Мария Наришкина, която го дарява с дъщеря – София. Момиченцето е любимото му дете и той понася тежко загубата й през 1824 г. Любопитното в съпружеските отношения между Елизавета и Александър е, че те се сближават и преоткриват в зряла възраст. След младежките авантюри, те стават изключително близки приятели и са почти неразделни до смъртта си.
През 1796 г. Екатерина Велика умира преди да успее да посочи Александър за свой наследник. Властта в Русия се поема от баща му, консервативния Павел I. Новият владетел отменя много от либералните мерки на майка си, управлението му се характеризира с тирания и той е изключително непопулярен сред поданиците си. За отношенията между Александър и Павел не се знае много.
Бащата е дистанциран и двамата така и не успяват да изградят стабилна връзка помежду си. Някои изследователи дори предполагат, че в последвалия заговор срещу руския император, пръст има и сина му. Каквато и да е истината, факт е, че през 1801 г. Павел I става жертва на заговор, но вместо да го накарат да абдикира, неговите противници го убиват. На следващия ден – 24 март, Александър I става император на Русия.
Новият владетел идва като лъч светлина на фона на мрака от предходните години, когато властта е в ръцете на Павел I. Началото на управлението му е особено успешно и се характеризира с широката му реформаторска политика. В този първоначален етап, руският монарх се доверява на свои връстници и единомишленици, които формират т.нар. Неофициален комитет. В него влизат принц Адам Чарторийски, граф Павел Строганов, граф Виктор Кочубей и Николай Новосилцев. Целта на членовете на комитета е да създадат рамка от „добри закони“, които да подобрят качеството на живот в държавата.
Едно от големите им постижения е мащабна реформа в образованието. По това време се учредяват много и различни училища, създават се школи за учители и се откриват три университета. Образованието става безплатно в началните години. Създават се дори общи учебни програми. През 1802 г. е създаден Сенат, който действа в помощ на императора, а няколко години по-късно е формиран Държавен съвет, който отговаря за законодателната политика, а за негов секретар е назначен реформаторът Михаил Михайлович Сперански.
С друга реформа Александър I създава осем министерства: на външните работи, на вътрешните работи, на военните сухопътни сили, на морските сили, на финансите, търговията, правосъдието и не на последно място – на народната просвета. Тези нови институции заменят Петровите колегии. Светия синод, също не остава встрани от широката реформаторска политика. Макар и да се състои от членове на духовенството, делата на църквата са поставени под надзора на цивилен чиновник, заемащ длъжността – главен прокурор. В продължение на близо 20 години този пост се заема от княз А. Н. Голицин.
Снимка: By Alexander Molinari – http://cyfrowe.mnw.art.pl/dmuseion/docmetadata?id=16812&show_nav=true, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=35317554
На хартия тази мащабна реформаторска политика изглежда революционна за времето си. За съжаление, дали поради спецификите на руското общество или поради личната нерешителност на Александър I голяма част от либералните политики остава неосъществена. Един от големите му провали е крепостничеството. Той е поредният владетел, който не успява да избави селяните от тази им съдба, вероятно, за да не настрои дворянството срещу себе си. По негово време се създават три проекта за освобождаване на крепостните селяни, но те не виждат бял свят.
Неговата предпазливост скоро прониква във всяка една от реформите му. Александър I дава автономия на университетите, но същевременно създава цензурни устави и комитети, които да контролират свободата им. Той се опитва да спре инфлацията на руските хартиени банкноти, но реално увеличава двойно данъците. За да тушира недоволството покрай създаването на т.нар. военни селища, които целят създаването на военно-земеделско съсловие, руският владетел е принуден да създаде тайна полиция, която да следи за настроенията въввойската.
Във външнополитическо отношение, Александър I лавира между Франция и Великобритания. По време на управлението му Русия участва в няколко войни: срещу Османската империя (1806-1812), срещу Персия (1804-1813) и срещу Швеция (1808-1809). Територията на империята се увеличава с поетапното присъединяване на Източна Грузия, Финландия, Бесарабия и Полша. Най-известният му военен конфликт обаче си остава срещу армиите на Наполеон (1805-1807). В него командир на руската армия е генерал-фелдмаршал Михаил Кутузов, но главната роля за взимането на решенията остава в ръцете на Александър I. Една от най-големите му грешки се заплаща с кръвта на руските войници в битката при Аустерлиц (1805).
През 1812 г. Русия е изправена пред сериозна заплаха, когато Наполеоновите войски навлизат на нейна територия. Това е т.нар Отечествена война от 1812 г. Когато издава манифеста си за нея, руският император завършва с думите: „Аз няма да положа оръжие докато и последният неприятелски войн не напусне царството ми.“ Александър I забранява да се водят мирни преговори, докато френските войски са на руска земя. Главнокомандващ на руските войски отново е Кутузов, а краят на този конфликт на практика решава съдбата на Наполеонова Франция. Войната приключва с пълно поражение за французите, а Бонапарт абдикира и е изпратен на о. Елба.
Снимка: By Дар Ветер – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10008293
В последните години от своето управление Александър I се отдава на пламенно християнство и мистицизъм. Съвременниците му все по-често споменават, че той е уморен от отговорностите, произтичащи от тежката имперска корона. Когато здравето на съпругата му Елизавета се влошава, той решава двамата да заминат за Таганрог, на брега на Азовско море. Там двамата се радват на относително безгрижие, до момента, когато Александър внезапно тежко се разболява .
Според някои изследователи той става жертва на пневмония, а според други е покосен от коремен тиф. Каквато и да е точната диагноза, Александър I напуска този свят на 47 години, на 19 ноември 1825 г. Той не оставя наследници и правото на власт се пада на брат му – Константин, който обаче не иска да се нагърбва с тази отговорност и се отказва в полза на третия брат – Николай I. Съпругата му, Елизавета, е покрусена и издъхва няколко месеца след него. Тленните му останки са положени в църквата „Св. Петър и Павел“ в Санкт Петербург.
Дали поради внезапната му смърт, или заради циркулиращата информация, че Александър I е уморен да управлява, но след смъртта му се появяват спекулации относно достоверността на фактите. Възниква въпросът дали наистина той е умрял. Според слуховете е погребан негов двойник, а истинският Александър I става отшелник в Сибир под името Фьодор Кузмич. Любопитен факт е, че когато правителството на СССР отваря ковчега на императора през 20-те години на XX в., той е празен.
Мъж с много лица, реформатор и красноречив политик, Александър I остава в историята на Русия като „Благословеният“. Може и да не е искал да управлява, но в тези трудни времена, той успява да промени държавата си към по-добро, макар и да не осъществява докрай своите замисли.
