Куманите — тюркоезичен номадски народ, доминирал източноевропейските степи между XI и XIII век — играят значима и често противоречива роля в историята на Първото и особено на Второто българско царство. Те са били както врагове, така и съюзници на българите, а техният принос към военната, политическата и дори аристократична структура на България оставя трайни следи.
Първоначално куманите влизат в контакт с България чрез нападения. В края на XI и началото на XII век, те често пресичат Дунав и извършват набези в българските земи, тогава под византийска власт. Тези нападения са типични за номадски племена — целят плячка и влияние. Въпреки това, през XII век, с промените в политическата обстановка на Балканите и разпадането на византийската мощ, куманите започват да се ангажират и в по-сложни политически съюзи.
Едно от най-забележителните събития е участието на куманите в възстановяването на българската държавност. Асен и Петър, братята основатели на Второто българско царство (1185), успяват да спечелят куманска подкрепа, което им осигурява сериозно военно предимство срещу Византия. Куманите участват в много от военните кампании на Асеневци, а техните воини са използвани като лека кавалерия — изключително ефективна в степния и балканския терен.
Византийският хронист Никита Хониат изрично споменава за участието на кумани в армията на българите през 1185 година. Археологически и епиграфски данни от периода също потвърждават присъствието на кумански елементи в българските земи, включително находки от оръжие и погребения с характерни за куманската култура черти.
Впоследствие, част от куманската аристокрация се установява трайно в българските земи. Някои от техните представители дори влизат в болярската класа. Пример за това е т.нар. "Кумански боляри" — знатни личности от кумански произход, които се интегрират в българската аристокрация чрез военни заслуги и династически бракове. Най-яркият пример е цар Константин Тих Асен (царуващ 1257-1277), чиято съпруга Ирина е дъщеря на кумански хаган и по този начин засилва куманското влияние в царския двор.
Интерес представлява и произходът на майката на цар Иван Асен II — Елена. Според редица историци тя е с кумански произход, което потвърждава дълбокото проникване на куманите в царския елит. Някои от куманските боляри участват активно в религиозния и културен живот на средновековна България. Възприемайки християнството, те стават част от християнската аристокрация, изграждат църкви и манастири и подкрепят делото на Българската църква. Съществуват хипотези, че някои от тях са имали връзки с книжовни центрове и са подпомагали разпространението на религиозната книжнина на старобългарски език.
Някои съвременни изследователи изказват хипотезата, че всички династии, управлявали Второто българско царство — Асеневци, Тертеровци и Шишмановци — са с кумански произход. За Асен, например, се твърди, че преди покръстването си се е наричал Белгун (от тюрк. bilge - "мъдър"). Името на династията Тертеровци се свързва с тюркската дума terter ("орел"), а фамилното име Шишман се тълкува като произлизащо от тюркската дума şişman ("дебел"). Макар тези твърдения да са интересни и често срещани в историографията, те остават в сферата на теориите и не са универсално приети от научната общност.
Куманите са били и важен фактор в съпротивата срещу Монголската инвазия през XIII век. След разгрома им от татарите, много кумани се преселват на юг от Дунав и търсят убежище в България, Унгария и Влашко. В България те са били приемани както като военни съюзници, така и като поданици. В този период някои кумански родове напълно се асимилират, а други запазват етническата си самобитност в рамките на по-широката българска културна среда.
Съюзите между българи и кумани обаче не са били лишени от напрежение. В различни периоди някои кумански военачалници предават българските царе или дори се намесват в династичните борби. Такива случаи свидетелстват за сложната природа на взаимоотношенията — от военни съюзи и кръвни връзки до предателства и борби за власт. Например, в края на XIII век куманският болярин Смилец се възползва от политическата нестабилност и заема българския престол без легитимна династическа основа.
Днес куманското наследство в България е трудно да се проследи пряко, но приносът им към военната и политическата история на страната е неоспорим. Споменът за тях се пази в историческите извори, хрониките на византийски и западни летописци, както и в българската народна памет. Куманските боляри са пример за това как етнически различна група може да се интегрира в една държавна структура и дори да допринесе за нейното укрепване.
Включването на куманите в българската история е не само свидетелство за сложната етнополитическа картина на Средновековието, но и напомняне, че идентичността и лоялността в онези времена често са били въпрос на съюзи, вярност и прагматизъм, а не на чисто етническа принадлежност.
