Берлинският конгрес от 1878 г. определя Македония да остане в пределите на Османската империя. След като България отново се появява на политическата карта, националният идеал става обединението на всички земи, населени с българи.
През 1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание, най-голямото в българската история. То е организирана от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Въстанието не успява да освободи Македония. То е потушено, а българското население е подложено на репресии. Тежък удар е нанесен и на ВМОРО.
Това обаче не сломява организацията да се бори за автономия за Македония и обединение с Княжество България. Революционерите стигат до извода, че поради липса на достатъчно оръжие и пари за внушителна съпротива, тактиката на съпротива трябва да бъде променена.
Дейците на революционната организация смятат, че няколко бомбени атентата биха имали по-голям отзвук в чужбина, отколкото дългогодишното четническо движение. Така се стига до идеята за т.нар. "магарешки атентати". Името идва от там, че за тяхното осъществяване са използвани магарета. Атентатите са проведени в периода 1911-1912 г. на различни места в Османската империя. Главните организатори са Тодор Александров, велешкият войвода Владимир Сланков, кумановският войвода Кръстю Лазаров и Христо Симеонов. Те обучават малки групи, които извършват деянията.
Първият атентат е извършен на 21 ноември 1911 г. в град Щип. Целта на организаторите е конакът. Взривът обаче е извършен на пазара. Експлозията отнема живота на един човек. Други 26 са ранени. Атентатът довежда до репресия срещу българското население. При последвалото Щипско клане са убити 20 българи, а повече от 300 са ранени. Действията на ВМОРО не успяват да предизвикат война между България и Османската империя.
Вторият атентат е извършен в Кочани на 19 юли 1912 година. Кочани е малък град, с население около 6 хиляди души. На търговската улица в града избухват две бомби. Единствено първата убива 24 души. От тях четирима са турци, а останалите българи. Десетки са ранените, от които само четирима са турци, двама евреи, а останалите са българи. При втория взрив няма загинали и пострадали. Атентатът отново отприщва вълна от насилие. В Кочани влиза башибозук. Пристига и редовната армия. Убитите и ранените са десетки. Репресиите се разпространяват и в други населени места. Дипломацията се раздвижва и властта в Цариград е принудена да назначи анкетна комисия, която да установи колко са жертвите и пострадалите.
Последният от магарешките атентати е извършен в Дойран. Осъществен е на 28 август 1912 г. от Борис Демирджиев. Той оставя магарето си, натоварено с чувал, в който има бомба със закъснител. Тя избухва точно в 09:00 часа сутринта. Взривът отнема живота на 13 души. Други 46 са ранени. Загиналите са турци, а сред пострадалите има четирима българи.
"Магарешките атентати" не постигат така желаната автономия за България. Международната общност също не е привлечена на страната на българската кауза. След атентатите македонските братства в България организират протест в София, на който се отзовават над 20 хил. души. Подобни протести са организирани и в други градове.
