Код „Счупена стрела“ или как американците сами щяха да се взривят с атомна бомба
Ядреното оръжие е финалната крачка, която завинаги ще сложи край на човечеството и света, който познаваме. На този етап сме благодарни, че все още има разумни хора, които не са забравили Япония, а след това ще добавим и добре познатите ядрени катастрофи. Ще открием, че въпреки наличието на редица дружества, които се стремят по всякакъв начин да премахнат употребата и изобщо – съдържанието на този вид оръжие, най-големите притежатели, като в това лице визираме Русия и САЩ, нямат никакво намерение да се разделят с тази технология.
Дали я използват за страх или просто като гаранция за мир, не можем да знаем. Любопитен факт е, че Северна Корея продължава своите ядрени опити, за да докаже на света, че няма да позволи върху нея да се влияе чрез политика и утопията, която там е създадена, може да продължи да съществува по същия начин. Ако търсите пример за диктатура и владение, това е локацията.
Притежаването на ядрено оръжие е изключителна отговорност и както можем да се досетим, човешката грешка продължава да стои на дневен ред. В социологията този термин се разглежда като отклоняващ се елемент от основните и установени практики на работа. Не се разглеждат причините, а просто се приема, че по една или друга причина, операторът е допуснал грешка, използвайки други методи, които се различават от основните правила.
И така достигаме до онзи момент, в който бяхме много близо до потенциалната ядрена катастрофа. За целта трябва да се върнем малко назад в периода на Студената война. Спекулацията и опита за провокация между великите сили е една дълга разходка по острието на апокалипсиса и честно казано трябва да бъдем благодарни, че едната или другата страна проявява здрав разум, когато започнат опитите за действие.
В една красива и студена януарска вечер през далечната 1961 г. ще открием, че майор Уолтър Скот Тулоч излита от авио базата в Сиймор и се насочва към Голдсборо, Северна Каролина. Пилотът е сигурен, че това ще бъде поредният рутинен полет около Източното крайбрежие. Опитът на авиатора не е изобщо малък, а и трябва да се досетим, че когато човек има на борда точно две атомни бомби, вниманието му трябва да е изключително високо. След като говорим за катастрофи, нека посочим и къде точно е проблемът в цялата история.
Същата вечер се случва един много сериозен и зловещ инцидент, който за малко не унищожава или по-скоро не активира ядрените бомби. Къде е човешката грешка? Първо командването решава да проведе полета, въпреки проблемите с времето и второ – пилотът решава да игнорира някои от основните проблеми, които така или иначе започват да се случват някъде към полунощ. Вместо да върне самолета, след като същият няма правилното поведение във въздуха, решава да продължи полета си.
Малко след това, докато презарежда своите резервоари, въздушният танкер установява, че бомбардировачът има теч на гориво от дясното крило. Дори и при зареждането става ясно, че изтичането на толкова ценния керосин се случва с висока скорост. И това, както може да се досетите, е най-малкият проблем на авиатора в това отношение. По пътя цялата птица започва да се разпада, при това изключително бързо. Дупката в резервоара е започнала да вади от строя самолета и той бавно и сигурно започва да пада. От контролната кула съобщават на пилота да напусне самолета и на височина от около 3000 метра нарежда на всички останали членове на екипажа да скочат.
Петима успяват да скочат и да бъдат в безопасност, докато трима нямат този успех и умират по време на катастрофата. Преди да стигнем до твърдата земя, нека обясним какво се случва във въздуха. По време на спускането самият самолет се разделя на две части и бомбеният отсек се разхлабва, докато ядреното оръжие полита към Северна Каролина. Всяка една бомба е с мощност от близо четири мегатона или около 4 милиона тона динамит. Можем да добием още по-сериозна представа за мощността, като посочим, че товарът е около 300 пъти по-мощен от бомбите в Хирошима и Нагасаки. Единственият проблем е, че това щеше да е краят на света, не само за САЩ, както можем да подозираме.
Ако бомбите се бяха детонирали, най-вероятно ядрената зима щеше да засегне в началото щати като Вашингтон, Балтимор, Филаделфия и северните части на Ню Йорк. Жертвите най-вероятно щяха да достигнат милиони, но нека не пропускаме и факта, че никога не се знае в каква посока ще задуха вятъра и какви ще са щетите върху климата, както и околната среда. Ударната вълна спокойно може да промени движението на теченията в целия свят и да доведе до още по-сериозни проблеми.
Ако някога сте гледали филма от 90-те години „Код: Счупена стрела“, може да си спомните колко процедури се задействат при подобен сценарий. Новините за падналия самолет автоматично вдигат под бойна тревога авиацията, армията и разбира се – добрите стари бомбени експерти и сапьори. Едва ли някой е подозирал, че ще му се наложи да обезврежда атомни бомби, хвърлени от собствен самолет на родна почва, но САЩ е известна с редица такива проблеми. Призован е веднага и лейтенант Джак РеВил – експерт на ВВС, който трябва да стигне по най-бързия възможен начин до въпросната локация. Извикани са и някои от най-добрите математици, които да изчислят периметъра, където да се търсят.
И докато всички се опитват да спасят света от ядрена катастрофа, ЦРУ и ФБР започват работа по прикриването на инцидента. Години наред ще се пази тайна, но едва в наши дни ще открием, че е написан документ, който доказва случилото се. Обикновено тайните се пазят по 50 години, но понякога ВВС може и никога да не декласифицира подобна информация. В САЩ съществува закон за свобода на информацията и след като премине определен период от време, свободно може да се поиска от всеки един гражданин на страната.
По това време, както вече споменахме, агентите бързат да приберат останките от бомбардировача B-52, като всички свидетели трябва да подпишат документ за поверителност и при евентуално разкриване на тайната, могат да бъдат съдени за държавна измяна. Ето какво трябва да знаем за инцидента. След като един самолет разполага с такъв товар, самата бомба разполага с шест защитни системи, които трябва да се изключат една след друга, в случай на нападение. Те трябва да бъдат премахнати от самия персонал, като се следва и конкретна процедура. Една от бомбите пада с парашут извън малка ферма в град Фаро.
Парашутът е захванат за дърво, а самата бомба стои във вертикална позиция. Експертите пишат следното, когато я локализират. При наличието на 6 защитни механизма, 5 са били извън строя и съдбата на САЩ е била изцяло в ръцете на последната стъпка, която о един или друг начин е можела да унищожи района. Според същият анализ, военните са на мнение, че бомбите от този вид трябва да разполагат с много по-впечатляващи защитни механизми, които да гарантират сигурността на населението. Това обаче е само едната бомба, какво се случва с втората? Тя е доста по-трудна за откриване и след като първата е паднала с парашут, втората никога не го е отворила и е летяла с около 1400 км/ч към земята.
Още тогава математиците са на мнение, че най-вероятно се е разпаднала във въздуха. Издирването продължава няколко дни и колкото повече време минава, сапьорът започва да се убеждава, че най-вероятно няма да има експлозия и катастрофата е преминала. Единственото, което остава е да се открие самото ядро, от което може да се изпуска радиация. След още известно време екипът открива останките от бомбата, включително и самото ядро, да са заровени в пътя. РеВил напомня, че през живота си никога не е чувал нищо по-страшно от:
„Лейтенант, намерихме превключвателя за зареждане на бомбата. Лоша работа, активиран е.“
Ако се чудите кога последно човечеството е имало огромен късмет, може би това е основният момент. Причината е, че докато бомбата се е активирала във въздуха, високата скорост е повредила останалата част от електрониката, като не е позволила да има втора детонация. Истината обаче е, че и до днес никой не може да бъде сигурен до каква степен сме били близо до екологична катастрофа, евентуален глобален конфликт – можем да бъдем сигурни, че някой щеше да се възползва от този обрат – и разбира се, нямаше да има никаква гаранция, че след като това оръжие вече е използвано, няма да се използва още едно.
Тук е редно да посочим и още една подробност. Към този момент знаем само за един инцидент и то след толкова години. Помислете колко дълго продължава студената война, замислете се за онези случаи, в които Роналд Рейгън кара бомбардировачи да летят точно с такъв товар, за да се опитват да провокират противника. Истината е, че за подобни случаи се знае твърде малко и това не би трябвало да изненадва никого.
Снимки: Wikipedia
