Може би няма човек, който да не търси смисълът на своя живот или на този въобще. За някои несъмнено е Бог, любовта, семейството. За други е успехът в кариерата, богатства, преживявания.
За трети нещата излизат леко извън контрол. Те се вглеждат в живота с тъжни очи и каквото и да им се поднесе, те са някак отчуждени от този свят. Както например е френският писател и философ Албер Камю.
А в своето произведение "Чужденецът" той успява да разкаже по удивителен начин своите мисли, за това колко всичко е безсмислено за него. И може би някъде там успява да открие своят смисъл.
Албер Камю е мислител на границата между философията и литературата - човек, който не просто разсъждава върху живота, а го изживява с цялата му противоречивост.
Неговата философия е свързана с абсурда на живота. Въпреки може би някои отрицателни възгледи за този свят, Камю е хуманист и дори бунтовник срещу това безсмислие, което вижда той. Участва в множество политически събития, актуални по време на неговия живот.
Камю вярва, че човек живее в абсурден свят. В него няма отговори на човешките въпроси, не предлага смисъл и често е безразличен към страданието.
Още в детството си Албер Камю страда тежко от туберкулоза, а постоянната заплаха от смърт бележи целия му живот и го тласка към философията.
Макар често да се определя като екзистенциалист, Камю нееднократно заявява, че не се смята за философ.
Въпреки това неговите произведения трайно навлизат във философската мисъл като учение за абсурда и ограничеността на човешкото съществуване. За него животът е крайно, земно преживяване, а най-големият въпрос, който го измъчва, е дали изобщо си струва да се живее.
Камю е френски писател, философ и журналист, автор на класики като "Чужденецът", "Митът за Сизиф" и "Чумата".
Албер Камю е роден на 7 ноември 1913 година в работнически квартал в Монтови във Френски Алжир. Майка му, Катрин Елен Камю (по рождение Сентес), е французойка с балеарско-испански произход. Тя е глуха и неграмотна, което силно бележи семейния им живот.
Камю не познава баща си, Люсиен Камю, беден френски земеделски работник, който загива през октомври 1914 г., по време на Първата световна война.
След смъртта му Албер, майка му и други роднини живеят в бедност и лишения в квартал Белкур в Алжир. Детството му минава в тясно жилище, споделяно с баба му и болен чичо - атмосфера, която по-късно оживява в първите му есета "Отвъд и отсам" (1937) и "Сватби" (1938), посветени на красотата и жестокостта на родната му земя.
Камю е второ поколение французин, роден в Алжир, който тогава е френска колония (от 1830 до 1962 г.). Дядо му по бащина линия, както и много други французи от това време, се преселва в Алжир, търсейки по-добър живот.
Заради това Камю е наричан "пие-нуар" (pied-noir) - разговорен термин за хора от френски или европейски произход, родени в Алжир. Тази смесена идентичност и бедното му детство оказват дълбоко влияние върху по-късния му живот и светоглед.
Въпреки трудностите, Камю е френски гражданин и като такъв се ползва с повече права от арабските и берберските алжирци, които са подчинени на системата на т.нар. indigénat (режим на местното население).
В детството си Албер открива две големи страсти - футбола и плуването, които остават символ на свободата и радостта от живота, толкова важни за философията му по-късно.
През 1918 г. Камю започва училище, където среща учителя си Луи Жермен - човекът, който разпознава таланта му и му помага да спечели стипендия за лицея в Алжир. По-късно, когато получава Нобеловата си награда, Камю посвещава речта си именно на него.
През 1930 г. се разболява от туберкулоза и поради това прекъсва както спортната си кариера, така и образованието си. След дълго лечение той се издържа с различни дребни работи и едновременно следва философия в Алжирския университет.
В университета Камю попада под влиянието на своя преподавател Жан Грение, който му помага да оформи литературните и философските си идеи.
През 1936 г. защитава дипломна работа върху връзката между античната и християнската мисъл у Плотин и Свети Августин.
Вторият му опит да се отдаде на академична кариера е прекъснат от нов пристъп на болестта. Пътува из Европа в търсене на изцеление и постепенно се оформя като мислител на свободния дух.
През 30-те години Камю активно участва в интелектуалния живот на Алжир, чете съвременни френски автори и за кратко е член на Комунистическата партия.
Работи в Работническия театър, където пише, режисира и играе, вярвайки, че изкуството трябва да достига до обикновените хора. Театърът остава негова страст до края на живота му, макар пиесите му - "Калигула" и "Недоразумението" - да намират признание едва по-късно като част от Театъра на абсурда.
Малко преди Втората световна война, Камю започва работа като журналист във вестник "Алжир Репюбликан", където пише социални и политически статии, разобличаващи бедността и неравенството в Алжир.
По-късно участва във Френската съпротива срещу нацистката окупация и пише есеистични текстове срещу безсмислието на войната.
Към началото на 40-те години Албер Камю вече се утвърждава като водеща фигура в съвременната литература. Първият му роман - "Чужденецът" (1942), е блестящо изследване на отчуждението на човека през 20-и век.
Главният герой, Мьорсо, е осъден на смърт не толкова за това, че убива арабин, колкото заради своята честност и неспособност да се преструва, защото отказва да се съобразява с лицемерните изисквания на обществото.
Същата година Камю публикува и философското есе "Митът за Сизиф", в което с дълбоко съчувствие анализира нихилизма и усещането за абсурд в съвременния свят. Писателят вече търси път за преодоляване на безсмислието и го намира в борбата и моралния бунт на човека срещу съдбата.
Тази идея развива по-нататък в романа "Чумата" (1947), символичен разказ за борбата на хората срещу злото, което ги заобикаля. Герои като доктор Бернар Рийо не побеждават напълно епидемията, но утвърждават достойнството и братството като най-висши човешки ценности.
От първоначалната си концепция за абсурда Камю постепенно преминава към идеята за моралния и метафизичен "бунт". В есето "Разбунтуваният човек" (1951) той противопоставя личния морален протест на политическата революция, което предизвиква остри спорове с марксистките среди и дори открит конфликт с Жан-Пол Сартр.
Сред другите му големи произведения са романът "Падането" (1956) и сборникът с разкази "Изгнанието и царството" (1957). "Падането" се отличава с ироничен и дълбоко философски поглед към вината, съвестта и лицемерието на съвременния човек.
През 40-те години той активно участва във Френската съпротива срещу нацистката окупация и пише пиеси и есета, които осъждат абсурдността на войната. След края на войната Камю се завръща в Алжир и продължава да изследва човешкото състояние и търсенето на смисъл в свят, изпълнен с противоречия.
През 1957 г. получава Нобеловата награда за литература, а през 1960 г. загива трагично при автомобилна катастрофа. Въпреки краткия си живот, неговите книги продължават да се четат и изследват по цял свят.
Философията на Камю преминава през различни етапи и често съдържа вътрешни противоречия, но винаги се основава на индивидуализма и анализа на безсмислието на човешкото съществуване. Той представя идеите си както чрез философски есета, така и чрез романи, разкази и пиеси, в които стилът му е поетичен и метафоричен.
В философски смисъл Албер Камю е свързван с екзистенциализма. Основната отправна точка на тази философия е, че човешкото съществуване е единствената реалност, която трябва и може да бъде изследвана.
Екзистенциализмът на Камю обаче има свой собствен облик - той се гради върху отчаянието, породено не от отвращение към живота и човека (както при Жан-Пол Сартр), а от осъзнаването на величието на човешката личност и невъзможността ѝ да намери връзка с един безразличен, но красив свят.
В цялото му творчество като повтарящ се мотив се открояват темите за самотата, изоставеността, абсурда, смъртта и отчаянието.
Централният въпрос в философията на Камю е смисълът на човешкото съществуване. Той се стреми да проучи съвременния човек, да вникне в детайлите на неговия живот и да разбере какво го подтиква в мъчителното търсене на смисъл.
В крайна сметка Камю стига до извода, че самото човешко съществуване е абсурдно и именно това става основата на неговата философия, в която човекът не се отказва от живота, а го приема такъв, какъвто е - без смисъл, но със стойност.
