Професия клакьор – забравената тънкост на сценичния занаят
Думата „клакьор“ идва от френската дума „claquer“ от 16 век, която в груб превод означава „да пляскаш“ и се използва главно за група от от хора, които са наети, за да реагират по предварително уточнен начин на някакво представление – позитивно, негативно или въобще както и да е. За кратък, но значим период през 19 век и началото на 20 век клакьорите на практика контролират как публиката реагира на определена пиеса като всичко започва в Париж и от там се разпространява.
Уговорките с членове на публиката за определена реакция съществуват откакто има публика. Един по-известен пример е император Нерон, който си осигурявал бурни аплодисменти като слагал войниците си в публиката и ги карал да му ръкопляскат. През 16 век поетът Жан Дюра се ползва „платена публика“ като дава билети на приятели за своя пиеса като се разбира с тях в замяна да пляскат.
Клакьор, худ. Оноре Викторен Домие, 1842
От тук клакьорите станали все по-популярни сред драматурзите, изгряващите актьори и театрите. Така мъж, който знаем само като М. Сатон, решава да направи пари от клакьорството и през 1820 година отворил клакьорски услуги – първото подобно нещо в света.
За разлика от сегашните клакьорски групи, които са съставени основно от семейство и приятели, хората на Сатон са изключителни професионалисти и могли много повече от това да се радват или да дюдюкат – на практика можеш да ги наемеш да изразяват каквато и да е емоция по зададен сигнал. Например, една група наречена „rieurs“ специализирала в естествения смях и била, разбира се, канена „да озвучава“ комедии. Групата „pleureuses“ са хора от точно обратния спектър емоции – те владеели всякакви форми на плач, от просто просълзяване до рев. „Bissuers“ просто аплодирали накрая на представлението и викали бис.
За да държи клакьорите си изкъсо и възможно по-ценни за изпълнителите, Сатон наема хора, които днес бихме нарекли мениджъри, които да наглеждат тълпата и да преговарят с театрите. Тези chefs de claque (лидери на аплаузите) имат и задачата да изучат подробно една пиеса, дори да се срещнат с актьорите, за да уточнят точните места за овации и тяхното количество, както и други емоции като изненада, умиление и така нататък, ако е необходимо. Като цяло тези лидери са диригенти на едно „второ представление“, което се случва извън сцената.
Разбира се, не отнема дълго преди клакьорите и техните водачи да осъзнаят. че могат значително да вдигнат дохода си като просто заплашват да освиркват пиесата, ако не им се плати – изнудване. Това довежда до откриването на една изцяло нова делта на бранша, заета от клакьори, които ходят да събират пари, за да не настройват публиката срещу представлението.
Професионален клакьор е професия до началото на 20 век, когато цялата им работа става съвсем актьорска и наистина са второ представление, този път без кавички. Дами, седнали на стратегически места на предните редици, припадат по команда, а конкретни мъже, с които работят, веднага им се притичат на помощ като всичко става в пиковите моменти на представлението. Много от тези клакьори сами са изгряващи актьори и актриси, които искат безплатни билети за представления и възможност и те да поиграят пред публика.
Сградата на Болшой Театър, а на снимката при заглавието можете да видите залата на театъра
Въпреки че цялата професия до голяма степен вече не съществува, има едно изключение – Русия. Както пише New York Times, световно известният Болшой Театър дава работа на клакьори и до ден днешен, които са контролирани от лудия по балет Роман Абрамов.
Като предците си в бранша, Абрамов също е известен със злоупотреби с положението си по посока на изпълнители, които не му харесват или са се изразили лошо за услугите му. Сам той признава, че заради него балетисти и балерини са падали по лице, защото е накарал хората си да пляскат извън ритъм или да кашлят силно, или по някакъв друг начин да ги разсейват в ключови моменти. В крайна сметка все пак се извинява сърдечно за тези случаи след като претърпява инфаркт и това го кара да преосмисли някои постъпки в живота си.
И докато в нашето модерно време такава професия може да оставя неприятен привкус, Абрамов има свое обяснение за клакьорските си услуги и то е доста благородно. Мъжът разказва как според него Болшой е станал достъпен само за горната класа на обществото, оставяйки обикновените руснаци, които са израснали с любов към изкуството в Съветския съюз, извън залата за сметка основно на туристи, защото те са единствените, които могат да си позволят билети. Затова започва бизнеса си – за да може чрез него и обикновените хора да изживеят красотата на балета без да похарчват невероятни суми.
