Чипровското въстание от 1688 г. е един от най-драматичните и значими епизоди в българската история по време на османското владичество. То се случва в контекста на Голямата турска война (1683-1699) - мащабен военен конфликт между Османската империя и Свещената лига, обединяваща Австрия, Полша, Венеция и Русия. Въстанието е вдъхновено от надеждата за подкрепа от Запада и стремежа за освобождение на българските земи, но завършва с жестоко потушаване и дълбоки демографски и културни последици.
Предистория и предпоставки
Още от началото на османското завладяване на България, някои стратегически райони като Чипровци са оставени с относителна автономия, благодарение на икономическото си значение, особено в рударството. В Чипровци и околните села се запазва наследството на християнската аристокрация. През 14-15 век в района се заселват саксонски рудари (миньори), а търговските връзки с Дубровник и Западна Европа улесняват проникването на католицизма.
През 17 век в Чипровци се формира мощна прослойка от католически духовници и аристократи, които виждат в католицизма възможност за възраждане на българската държавност чрез уния със Запада. Лидери като епископите Петър Парчевич и Петър Богдан развиват активна дипломатическа дейност в Полша, Австрия, Венеция и Ватикана. Тяхната идея е създаване на българска автономна държава с католическа легитимация в рамките на една бъдеща европейска антиосманска коалиция.
Подготовка на въстанието
След неуспешни опити през 1640-те години и дипломатически разочарования, надеждите се възраждат след разгрома на османците край Виена през 1683 г. През следващите години Хабсбургите постигат нови победи и започват да търсят местни съюзници на Балканите. Така през 1688 г. чипровските водачи започват реални военни действия, надявайки се на навременна австрийска помощ.
Въстанието е организирано главно от български католици, но се включват и православни. Според различни извори обаче, част от православното население остава пасивно или дори съдейства на османците, водено от страх, несигурност или лоялност към Патриаршията в Цариград.
През пролетта на 1688 г. две чети, водени от Георги Пеячевич и Богдан Маринов, се включват в действия на австрийска територия, а в Чипровци започва подготовка за въстание. Организирани са 8 чети с около 800 бойци от население от едва 6500 души - свидетелство за силната мотивация и жертвоготовност на въстаниците.
Военни действия и поражение
През август и септември към Чипровци се насочват османски сили. Въстаниците успяват да превземат село Кутловица (днешния град Монтана), където извършват кърваво отмъщение над местния турски гарнизон. Първоначалните успехи обаче не са последвани от обещаната помощ на Хабсбургите. Под заплаха, значителна част от въстаниците остава на лагер в местността Жеравица, докато другата част се насочва към Видин - но и там няма подкрепа.
На 18 октомври 1688 г. османска армия от 3000 души напада лагера при Жеравица. След тежки сражения, въстаниците са разбити. В последвалите дни турските сили и унгарски протестанти, водени от граф Имре Тьокьоли, се насочват към Чипровци, където избухват ожесточени боеве. Градът пада, голяма част от жителите са избити или отвлечени, а останалите бягат в планината. Селищата Копиловци, Железна и Клисура също са опожарени и унищожени.
Бежанска вълна и изгнание
Около 2000 души са отвлечени в робство, а други 3000 успяват да избягат. След въстанието започва масова миграция на оцелелите - едни минават Дунав и се установяват във Влашко, други се заселват в Славония, Банат и Южна Унгария. Те създават трайни общности, известни днес като банатски българи - съхранили език, култура и спомена за Чипровци.
Някои се установяват в Пловдивско (напр. днешен Раковски), други в Сентендре (Унгария), Крайова и Римник (Румъния), а трети в района на Арад и Нови Сад. Част от бежанците се превръщат в хайдути и продължават съпротивата срещу османците. Въпреки това, хабсбургската армия превзема Видин едва през 1689 г. - година след трагедията в Чипровци.
Историческо значение и наследство
Чипровското въстание е трагичен, но величав опит за освобождение. То показва силната воля на част от българския народ да извоюва самостоятелност, дори с цената на пълно унищожение. Въпреки провала, въстанието не остава напразно. То поставя основите на по-късното Възраждане, легитимира католическата роля в борбата за национална идентичност и оставя дълбок отпечатък в историческата памет.
С разрушаването на Чипровци завършва епохата на католическо влияние в Северозападна България. Софийската католическа епархия е преместена в Пловдивско. Десетилетия по-късно, в селата и градчетата, приютили бежанците, продължават да се предават легенди за героизма на Пеячевич, Маринов и техните чети. Макар и забравено от някои съвременници, Чипровското въстание остава един от най-високите исторически върхове в българската борба за свобода.
