"Огнената буря е чудовище... Безумен страх ме обзема и оттогава нататък непрекъснато си повтарям едно просто изречение: "Не искам да изгоря до смърт!" Не знам върху колко хора паднах, но продължавам. Знам само едно - не искам да изгоря!"
За Маргарет Фрайер дори десетилетия по-късно бомбардировките над град Дрезден в края на Втората световна война остават като неизличим кошмар.
Това може да се каже за всички оцелели в нощта на 13 срещу 14 февруари 1945 г. - независимо дали служещи във Вермахта, обикновени граждани или дори пленени британски и американски войници - до последния си ден всички те помнят ужаса, който британските военновъздушни сили стоварват върху града, който мислеше, че е твърде красив, за да бъде нападнат.
Когато говорим за жестокостите на Втората световна война, най-често се сещаме за лагерите на смъртта и бруталността, с която нацистите третират окупираните от тях територии. Това не означава обаче, че самите германци и техните съюзници не понасят своя дял от смърт и безмилостно разрушение. За агресията на съюзниците също се говори, но най-често през призмата на атомните бомби над Хирошима и Нагасаки и - в по-малка степен - за опустошителния марш на Червената армия към Берлин.
Някак по-назад остават бомбардировките над Дрезден - града, наричан от някои "Флоренция на река Елба", средище на култура и иновации, гордост в сърцето на Германия.
Само за около едно денонощие около 50% от жилищните сгради в града и около 23% от индустриалните, заедно с още много административни сгради, центрове на културата, църкви, банки, магазини и други, са унищожени - погълнати в огромен пожар, който оцелелите описват като гигантско огнено торнадо.
Днешните оценки посочват, че при бомбардировките над Дрезден загиват между 22 хил. и 25 хил. души - изгорели до смърт или задушили се под затрупалите ги сгради.
Атаките над града се превръщат в символ на кампанията на британските военновъздушни сили (RAF) за "бомбардировки на ужаса" (terror bombing) - едно от най-противоречивите действия на съюзниците по време на войната.
Решението Дрезден да бъде бомбардиран е договорено окончателно на Ялтенската конференция. По това време RAF вече са приели тактиката да удрят и цивилни цели в немските градове, за да обезкуражат съпротивата на германците и да сломят съвсем духа им.
Към онзи момент Дрезден се намира само на около 250 км от фронтовата линия на Източния фронт. Руснаците искат съюзниците им да помогнат за възпирането на Германия да прехвърля сили от Италия и Западния фронт към Източния. Затова е изготвен и списък от цели, които да бъдат подложени на бомбардировка. Сред тях попадат транспортни възли, нефтопреработващи предприятия, танкови и авиационни заводи, както и градовете Берлин и Дрезден.
Дрезден представлява ключова транспортна връзка за логистиката на немските сили в района. Затова унищожаването на транспортната инфраструктура там е от водещо значение за съюзниците.
Нацисткото ръководство на Германия обаче до последно не вярва, че някой ще посегне на най-красивия им град. Противовъздушната отбрана на града е сведена до минимум, като оръдията са прехвърлени към Източния фронт и настъпващата Червена армия.
Управата на града дори не е заложила достатъчно на изграждане на система от бункери, вярвайки, че никой няма да посегне точно на Дрезден. Колкото до сирените за въздушно нападение - те често биват включвани дори и при фалшива тревога, което е направило местните претръпнали за натрапчивите звуци.
Така в топлата нощ на 13 срещу 14 февруари 1945 г. едва ли някой в Дрезден е очаквал какъв огнен ад ще премине през града. Защото RAF са подготвили истински ужас за жителите на "Флоренция на Елба".
Главнокомандващият на британските кралски ВВС Артър Харис е архитектът на цялата идея за бомбардиране на цели участъци, без да се следи за запазване на цивилните. Целта е по този начин да се предизвиква ужас у врага и да се съсипе морала му. За Харис цивилните жертви са приемливи, а разрушенията - нужно напомняне, че ако германците искат да продължат да воюват, ще платят най-тежката цена за това.
Британските военни са разработили подробен план не просто къде да бомбардират, но и как. За атаката над Дрезден са изпратени общо 796 бомбардировача Avro Lancaster и 9 De Havilland Mosquito.
Първите атаки започват малко след 22:00 часа вечерта и приключват за 23 минути, за което време над града са пуснати 3000 високоексплозивни, 250 осветителни и 400 000 запалителни бомби.
Комбинацията успява да създаде ефекта на огнена буря. Експлозиите задействат запалителните вещества, които създават силен и изключително горещ пожар, който гори с такава сила, че създава своя собствена вятърна система.
Три часа по-късно идва вторият рейд, при който огнената буря придобива колосални размери.
Пожарът поглъща и пищните барокови сгради, с които Дрезден е толкова известен. Огънят е толкова силен и горещ, че зданията се сриват със земята под неговия напор, блокирайки улиците в центъра с нажежени отломки.
В пиковите моменти температурата на огъня достига умопомрачителните 1500 градуса по Целзий. Онези, които са имали нещастието да бъдат застигнати на улицата от пламъците, буквално са разтопени от жегата.
Оцелели от бомбардировките разказват, че чувствали сякаш самият въздух гори. Хора падат по улиците, погълнати от горещината. Някои се опитват да се спасят във водите на Елба, но други така и не стигат до нея - погълнати от пламъците.
Дори по-ужасяваща е съдбата на онези, които решават да се крият по бомбоубежища и мазета. Много от тези скривалища са закопани под сриналите се сгради отгоре им, превръщайки се в своеобразни фурни, в които жегата е толкова голяма, че изгаря и задушава криещите се.
Може би най-запомнящ се е разказът на писателя Кърт Вонегът, който по това време е военнопленник в Дрезден. Години по-късно той предава спомените си в една от най-известните си книги - "Кланица 5".
"Навън бушуваше огнена буря. Дрезден бе един голям пламък. Пламъкът поглъщаше всичко органично, всичко, което може да гори. Беше опасно да се излиза от скривалището чак до обяд на следващия ден. Когато американците и тяхната охрана излязоха, небето бе почерняло от пушек. Слънцето изглеждаше като разгневена главичка на карфица. Дрезден сега приличаше на Луната - нищо, освен минерали. Камъните бяха нажежени. Всички наоколо бяха мъртви", пише той.
Едва ли ще е преувеличение да се каже, че огнената стихия е придобила библейски размери. Някои британски пилоти докладват, че виждат пламъците от Дрезден от над 300 км разстояние и на височина над 6700 метра - брутална клада в името на войната.
На следващата сутрин идва и още един, съкрушителен удар. След британската атака през нощта, американските военновъздушни сили извършват своето предварително насрочено нападение, без да знаят, че в Дрезден ги очакват пушещи руини.
В крайна сметка над града са изсипани близо 4000 тона бомби общо за нападенията. Пожарите горят седмици наред, а разчистването продължава още години.
За тези мисии са впрегнати и военнопленниците, много от които по-късно споделят как са изпитали истинско състрадание към местните.
Много от тези британски и американски войници до края на живота си ще определят бомбардировките над Дрезден като варварство и жестокост.
И мнозина други ще подкрепят мнението им. Пропагандата на Хитлер използва случая и започва да тръби за стотици хиляди цивилни жертви, използвайки трагедията като средство за събиране на симпатии и последна мотивация за съпротивата на германците.
Сред съюзниците атаките също предизвикват вълни на възмущение, които преследват пилотите от RAF и сър Артър Харис години наред.
Харис не е включен в голямата следвоенна победна церемония на RAF и не получава титла "лорд", както други големи генерали от войната (вместо това е издигнат в по-ниска титла). Летците, извършвали бомбардировки, също остават в сянка, като дълго време се отказва те да бъдат наградени за участието си в бойните действия, въпреки високия брой жертви, които RAF дават.
Самият Харис така и не проявява съжаление за действията си.
"Аз лично смятам, че всички градове на Германия не струват колкото костите и на един британски войник. Затова ми се струва, че ако има един валиден аргумент за прекратяването на стратегическите бомбардировки, то това е, че те вече са изпълнили задачата си и сега на армиите не им остава нищо друго, освен да окупират Германия, срещайки единствено неорганизирана съпротива", споделя той в свое писмо в самия край на войната.
Той категорично посочва, че Дрезден е ключов логистичен център и място за производство на боеприпаси. А след бомбардировките му - вече не е нито едното.
Междувременно на града му отнема десетилетия, за да се възстанови.
Самото разчистване на отломките трае близо пет години. За да се върне красивият му облик и да бъдат възстановени историческите забележителности, трябва да минат още десетки години под съветска власт.
Днес обаче Дрезден е символ на цената на войната - както на жертвите, които градът е дал, така и на жестокостите на нацисткия режим.
