Представете си общество, в което неомъжена жена не може да остане насаме с мъж, писмо от кавалер до девойка минава през родителска цензура, а откритото обяснение в любов преди официален годеж граничи със скандал.
Точно такова е доброто общество в Лондон и Париж през XIX век - и именно то, по необходимост, създава цели системи от условни знаци за изразяване на непозволените чувства.
Където откровеността е забранена, проговарят предметите: букетът става писмо, ветрилото - телеграф, а наръчниците за тълкуването им - най-търсеното четиво.
Селям: подаръкът, който Западна Европа разбра погрешно
Историята на езика на цветята започва с недоразумение.
В началото на XVIII век лейди Мери Уортли Монтагю, съпруга на британския посланик в Османската империя, описва в остроумните си писма от Константинопол обичая "селям" - поднасяне на дарове и цветя.
Името на всеки предмет се римува с кратък стих, а в стихa се крие тайно съобщение.
Писмата ѝ, издадени през 1763 година, малко след смъртта ѝ, разпалват европейското въображение: Ориентът, пише тя с възторг, разполага с език, на който може да се води любовна кореспонденция без нито една написана дума.
Френските и английските писатели подхващат идеята и я преправят по свой вкус: вместо турските рими всяко цвете получава собствено символично значение.
Фурор прави "Езикът на цветята", която излиза през 1819 г. в Париж под псевдонима Шарлот дьо Латур, и се превръща в най-влиятелния речник на флориографията, т.е. на езика на цветята.
Книгата става европейска сензация, преиздавана и превеждана десетилетия наред, а в Англия и Америка се появяват едно след друго заглавия, вдъхновени от нея.
Викторианската епоха, задушена от собствения си етикет, получава легален канал за нелегални чувства.
Граматиката на букета
Системата е разработена с прецизност, достойна за дипломатически шифър.
Червената роза е признание в любов, но бялата отвръща "твърде млада съм", а жълтата съска "ревнувам".
Лалето означава слава, теменужката - скромност, розмаринът - спомен, невенът - скръб.
Жълтият карамфил е откровена обида: "разочарова ме".
Отхвърленият кандидат може да получи дори маруля, която в популярния наръчник на Кейт Грийнауей от 1884 година е символ на коравосърдечие.
Значение има и начинът на поднасяне. Букет, подаден с дясната ръка, казва "да"; с лявата - "не".
Наклонените наляво цветя говорят за намеренията на подателя, надясно - за тези на получателя.
Панделка, вързана на стъблата, издава, че ухажорът говори за собствените си чувства; китка, връчена с цветовете надолу, означава обратното.
Кореспонденцията може да продължи със седмици: той праща букет-въпрос, тя отговаря с цвете, забодено на корсажа - и целият салон, който владее същия език, следи диалога като публиката в театъра.
Има, естествено, и комични спънки: речниците често си противоречат и според един игликата означава "не мога без теб", а според друг - "непостоянство".
Американската изследователка Бевърли Сийтън с основание отбелязва, че флориографията е колкото таен език, толкова и салонна игра - но щом правилата ѝ се знаят от цялото общество, тя вече е и неписан закон.
Телеграфът от дантела и слонова кост
Ако цветята заместват любовните писма, то ветрилото е разговор на живо.
Аксесоарът, без който никоя дама не излиза, се оказва идеален инструмент за изпращане на сигнали: винаги в ръката, винаги в движение, винаги с оправдание - в задушните бални зали ветрилото е просто необходимост.
Кодът, който наръчниците от края на XVIII и от XIX век описват, представлява цяла азбука от жестове.
Ветрило, опряно до дясната буза - "да"; до лявата - "не". Бавното веене издава омъжена жена, бързото - сгодена.
Ветрило, прокарано по челото, упреква: "променил си се". Полуотворено, притиснато към устните - покана за целувка; рязко затворено - "ревнувам"; отворено широко - "чакай ме".
Завъртане в лявата ръка: "наблюдават ни". Бавно свиване на докрай разгънатото ветрило - може би най-смелият сигнал в целия репертоар: "обещавам да се омъжа за теб".
Все пак е задължителна една уговорка, която само подсилва интригата: голяма част от "древния език на ветрилото" е кодифицирана и разпространена от самите производители на ветрила.
Парижката къща "Дювелрой", която има клон и в Лондон, печата картички с жестовете и значенията им, което си е жив маркетинг в XIX век.
Но рекламата стъпва върху реална практика: мемоарите и романите от онова време са пълни със салонни сигнали, а във Франция на Молиер и в Испания ветрилото служи за флирт още през XVII век.
"Дювелрой" не измисля езика - той просто издава учебник.
Защо мълчаливите езици умряха, но не съвсем
Краят на безмълвното ухажване идва с еманципацията на хората и думите.
Колкото по-свободни стават нравите, толкова по-ненужен е шифърът: телефонът, танците без придружителки и накрая киното превръщат ветрилото-телеграф в музеен експонат.
Значенията на някои цветя все още са известни и на хора, които не са отваряли викториански наръчник: червената роза не се нуждае от превод, а букет за погребение се подбира по различни правила от сватбения.
Влюбените, на които е забранено да кажат "обичам те", си създават цяла ботаническа граматика и азбука от дантела.
Днес същото признание стига до адресата за секунда с емоджи и на този фон викторианският букет изглежда едновременно наивен и трогателен: зад него стоят седмица обмисляне, точното цвете и правилната ръка.
