В Панмунджом дори окастрянето на едно дърво става само с позволението на неприятеля.
Поне така твърдят севернокорейските часови през лятото на 1976 година, когато прогонват работниците, пратени да подрежат една топола край граничния мост (Мостът, от който няма връщане).
Щом се разлисти, тя скрива съседния охранителен пункт от наблюдателния пост на ООН, затова всяко лято част от клоните ѝ са отсичани.
Този път подрязването завършва с нападение с брадви, при което са убити двама американски офицери, а самата топола пада три дни по-късно, докато в готовност чакат бомбардировачи B-52 и самолетоносач.
Панмунджом, където през юли 1953 година е подписано примирието, с което спират боевете в Корейската война, е несъществуващото вече село на границата между двете Кореи, на около петдесет километра от Сеул.
Мирен договор между двете държави така и не е сключен. В широката четири километра демилитаризирана ивица, която ги разделя, при Панмунджом е оставен кръг с диаметър около осемстотин метра, наречен Обща зона за сигурност.
В него патрулите на двете страни се движат свободно навсякъде, а за спазването на примирието следят неутрални наблюдатели: швейцарци и шведи, посочени от Командването на ООН, и поляци и чехословаци, предложени от Севера.
Мостът, от който няма връщане, се намира над река Сачхон и получава името си през 1953 година, когато по него минават пленниците, решили в коя страна да останат.
За онзи, който го прекоси, път назад няма.
Сутринта на 18 август при тополата отиват петима южнокорейски работници с брадви под охраната на четиринайсет войници от двете съюзни армии.
Начело е капитан Артър Бонифас, чиято служба зад граница приключва след три дни, а с него е старши лейтенант Марк Барет, който е в Корея едва от няколко седмици.
Скоро с около петнайсет войници идва севернокорейският офицер Пак Чол, когото американците наричат Булдога, и заповядва работата да спре.
Бонифас нарежда подрязването да продължи и му обръща гръб. Според американските очевидци Булдога сваля часовника си, увива го в носна кърпичка, прибира го в джоба си и изкрещява на хората си да убият капитана и войниците му.
По моста вече пристигат още войници от Севера. Работниците хвърлят инструментите и бягат, севернокорейците ги вдигат от земята, поне петима се нахвърлят върху Бонифас и го пребиват до смърт.
Барет, прескочил ниска стена към една падина, е намерен там посечен и умира, преди да стигне до болница.
Радио Пхенян съобщава, че "американските империалистически агресори" са пратили в зоната "четиринайсет хулигани с брадви".
Броят е точен, ако се смята и охраната, само че на снимките от наблюдателния пост оръжието е в ръцете на войниците на Булдога.
Във Вашингтон държавният секретар Хенри Кисинджър формулира целта на ответните мерки без заобикалки: "Добре ще е да раздвижим достатъчно войски, за да започнат севернокорейците да се чудят какво са намислили тези луди американски копелета и на какво са способни в изборна година".
Той казва още, че ако беше на мястото на двамата офицери, би стрелял, а адмирал Джеймс Холоуей, началник на военноморските операции, му обяснява, че в Общата зона войниците са обучени "по-скоро да умрат, отколкото да нарушат правилата за откриване на огън".
Кисинджър смята за най-логично да бъдат атакувани севернокорейските казарми, но президентът Джералд Форд, който по същото време се бори с Роналд Рейгън за кандидатурата на републиканците, одобрява по-скромен план: цялото дърво да бъде отсечено при такова струпване на хора и техника, че никой да не посмее да се намеси.
Американските войски в Корея минават на DEFCON 3, третата от пет степени на бойна готовност, при която армията излиза от мирновременния режим, без да преминава към война.
В Сеул президентът Пак Чон-хи е по-сдържан от Кисинджър, поне насаме. Пред генерал Ричард Стилуел, начело на силите на ООН, той настоява Северът да получи урок без огнестрелно оръжие.
"Не искаме да им играем по свирката", казва той и предлага услугите на над петдесет командоси с черни колани по таекуондо.
Публично, в реч, прочетена на 20 август от министъра на отбраната, президентът заявява, че на бясното куче му трябва тояга.
Операцията е наречена "Пол Бъниън", на гигантски дървар, един от най-популярните персонажи в американския фолклор.
В седем часа сутринта на 21 август в зоната влиза колона от двайсет и три машини със сапьори с моторни триони, охранители с пистолети и дръжки от брадви и шейсет и четирима бойци от южнокорейските специални части, уж невъоръжени.
Пет минути по-късно американците уведомяват другата страна, че са дошли "да завършат мирно прекъснатата работа", а командосите изваждат тайно внесените автомати М16 и гранатомети.
Някои от тях, с насочени мини "Клеймор" на гърдите и детонатори в ръце, предизвикват севернокорейците да опитат да минат по моста.
Над зоната кръжат хеликоптери, от Гуам към границата летят бомбардировачи B-52, способни да носят ядрени бомби, а край бреговете чака самолетоносачът "Мидуей".
Отвъд реката се струпват от сто и петдесет до двеста войници с картечници и гледат. Тополата е отсечена за четирийсет и две минути, с три по-малко, отколкото е предвидил Стилуел, и от нея остава само пънът.
По обяд същия ден генерал от севернокорейската армия прочита на заседание на Военната комисия по примирието послание от Ким Ир Сен.
"Хубаво беше, че дълго време в Панмунджом нямаше сериозни произшествия. Този път обаче, за съжаление, в Общата зона за сигурност се случи инцидент", пише той и обещава, че Северна Корея никога няма първа да потърси сблъсък.
Дали нападението е замислено предварително, се питат още тогава дори дипломатите от социалистическия блок.
Седемнайсет дни преди злополучния дървосекачески опит Ким Ир Сен пише на Йосип Броз Тито, че няма да отиде на срещата на необвързаните държави в Коломбо, защото страната му е в извънредно положение, а на юг четиристотин хиляди войници чакат да нахлуят.
Румънският посланик в Пхенян Думитру Попа нарича тези твърдения пропагандна кампания, а в Москва съветският дипломат Михаил Капица казва на колегите си от Букурещ, че "инцидентът, предизвикан от севернокорейците, е с местен характер".
Самият Ким Ир Сен има друго обяснение и през октомври го излага пред министъра на отбраната на ГДР Хайнц Хофман. "Това дърво двайсет години не е пречило на никого. Защо трябваше да бъде подрязано точно на 18 август?", пита той.
Според него пръв хвърля брадва американец, фотоапаратите на другата страна са приготвени предварително, а заради провокацията "се наложи да държим всички работници в бойна готовност четиринайсет дни".
На 6 септември представителите на двете армии подписват споразумение, с което зоната се разделя по военната демаркационна линия: пазачите вече не я прекрачват, а севернокорейците изтеглят постовете си от южната ѝ част.
Разделянето ги оставя без път до тяхната половина и за три дни издигат над реката нов мост, известен оттогава като Мостът на седемдесет и двата часа.
Пънът е изкоренен през 1987 година и на мястото му е поставена паметна плоча, а в Музея на мира в Северна Корея показват брадва, представяна като оръжието на убийството.
През април 2018 година Ким Чен Ун и южнокорейският президент Мун Дже-ин засаждат край границата бор, поникнал през 1953 година. Самият Мун през 1976 година е наборник в специалните части и чака в резерв, докато сапьорите отсичат тополата.
Седемдесет и три години след примирието мирен договор между двете Кореи няма, войниците им продължават да се гледат в упор през линията, начертана след убийствата, и всеки жест край нея, от брадвата до лопатата, се тълкува като знак за война или за мир.
