"Виждал съм туземците на Великденския остров да пият морска вода като албатросите край нос Хорн", пише френският мореплавател Жан-Франсоа дьо Ла Перуз след краткия си престой сред островитяните през април 1786 година.
Там, отбелязва той, няма нито потоци, нито извори. Жителите предлагат на моряците му вода, изгребана от дупки по брега, но тя "отвращава дори най-жадните".
Ла Перуз вижда със собствените си очи отговора на една от най-обсъжданите загадки на Тихия океан, но не схваща смисъла му.
В тези дупки изпод скалите извира сладка вода, а недалеч от тях, на платформи по брега, са издигнати каменните статуи моаи.
Рапа Нуи, както жителите наричат Великденския остров, е малък вулканичен триъгълник на повече от три хиляди и петстотин километра западно от бреговете на Чили, на което принадлежи от 1888 година.
Най-близката обитаема земя, Питкерн, е на разстояние, колкото от София до Лондон.
Полинезийците стигат дотук между IX и XIII век, според различните датировки, и през следващите столетия дялат повече от деветстотин статуи.
Почти всички са от туф, втвърдената вулканична пепел от кратера Рано Рараку.
Най-високата статуя, издигана някога на острова, Паро, достига близо десет метра и тежи около осемдесет и два тона.
Завършените моаи се поставят върху платформи, наречени аху, повечето от тях на брега. С изключение на седемте фигури на Аху Акиви всички гледат навътре към сушата и селищата.
Защо са подредени точно по крайбрежието е въпрос, който дълго остава без убедителен отговор.
Сладка вода на острова почти няма. "Природата е била изключително пестелива в благодеянията си към това място", пише британецът Джеймс Кук, който спира тук през 1774 година.
Годишно падат около хиляда двеста и четирийсет милиметра дъжд, но той веднага попива в порестата скала и не се събира в реки.
Двете кратерни езера са трудно достъпни, а изворите във вътрешността често се превръщат в мочурища.
Издълбаните в камъка корита тахета побират по два до четири литра дъждовна вода и според изчисленията на екипа на Таня Броснан, публикувани през 2018 година, остават неизползваеми средно триста и седемнайсет дни в годината.
Европейските мореплаватели така и не проследяват пътя на водата.
"Под земята тя тече надолу по склона и излиза точно там, където порестата скала се среща с океана", обяснява антропологът Карл Липо от университета в Бингамтън.
При отлив сладката вода се влива направо в морето и рапануйците я загребват, преди вълните да я отнесат.
Тя е полусолена, но не и вредна, и според Липо островитяните рядко солят храната си. Именно тази вода описва и Ла Перуз.
През 2019 година археологът Робърт Динаполи, Липо, Тери Хънт от Аризонския университет и колегите им измерват солеността в крайбрежните процепи и сравняват местата на аху с тези на трите блага, без които обществото на острова не може да оцелее: риболовните участъци, сладката вода и каменните градини, в които между растенията се разпръсква натрошен камък, за да задържа влагата и да пази посевите от вятъра.
Изводът им, публикуван в научното списание "PLOS One", е, че разположението на платформите се обяснява най-добре с близостта до питейна вода, особено до изворите по брега.
"Те са поставени там, където водата е под ръка", казва Липо.
Жилищата по правило са на няколкостотин метра от бреговата ивица, а статуите са на брега с лице към хората, които пият от тези извори.
Според авторите аху са видими знаци, че общността владее оскъдните ресурси на своята земя.
Самите изследователи признават, че изворите са картографирани подробно главно в източната част на острова.
Това, че рапануйците гребат вода от процепите по брега, личи и от записките на британката Катрин Ратлидж, която проучва Рапа Нуи през 1914 и 1915 година, на швейцареца Алфред Метро и на германския мисионер Себастиан Енглерт.
Откритието е довод и в най-шумния спор за острова.
В началото на деветдесетте години на XX век археологът Пол Бан и палинологът Джон Фленли обясняват съдбата на Рапа Нуи с екоцид: жителите изсичат палмовите гори, като част от причините за това се коренят в необходимостта статуите да бъдат пренесени до определените им места,
Оголената почва ерозира, а без дърво за лодки и без реколти обществото потъва в глад и междуособици.
Тезата става световноизвестна с книгата на Джаред Даймънд "Колапс" от 2005 година, в която островът е главното доказателство за твърдението му, че обществата сами избират дали да загинат.
Липо и Хънт години наред се противопоставят на този възглед.
В статия в "Journal of Archaeological Science" от 2025 година двамата доказват, че осемнайсет души с въжета могат да преместят изправено копие на моаи, тежко над четири тона, на сто метра за по-малко от час, като го люлеят от едната страна на другата.
Изследване, ръководено от Дилън Дейвис от Колумбийския университет, установява през 2024 година по сателитни снимки, че каменните градини заемат под половин процент от острова и заедно с улова от морето могат да изхранят най-много около четири хиляди души.
Приблизително толкова жители заварват и първите европейци, начело с холандеца Якоб Рогевен, който слиза на брега на Великден през 1722 година.
Според Дейвис броят на рапануйците остава устойчив векове наред, без демографски сривове преди XVIII век.
Бан и Фленли оспорват изводите на Липо и Хънт.
Обезлюдяването на острова обаче е добре документирано и има външни причини: през 1862 година перуански търговци на роби отвличат над хиляда и четиристотин рапануйци, а малцината оцелели, върнати у дома, донасят едра шарка.
През 1877 година на Рапа Нуи живеят сто и единайсет души.
Ла Перуз съветва островитяните да строят цистерни, за да се избавят от една от най-големите несгоди в живота си, без да подозира, че те познават всеки извор по брега и тъкмо там издигат най-тежките си паметници.
Повече от две столетия след него измерванията на солеността показват, че статуите бележат водата, без която нито една общност на Рапа Нуи не би оцеляла, и с това отнемат още една опора на теорията за екоцида.
