Симеон така и не влиза в Константинопол като василевс - и тъкмо затова днес има българи.
В интервю за webcafe.bg по повод новата си книга "България между две империи 632-1396" историкът д-р Александър Стоянов подлага на проверка една от най-съкровените национални мечти.
Той се пита какво би станало, ако Симеон беше изпълнил докрай замисъла си и около 918 г. беше превзел Константинопол.
Разсъжденията му минават през няколко последователни стъпки - и в края им българите не съществуват.
Не защото някой ги е изтребил, а защото са победили.
Всяка от тези стъпки заслужава да бъде разгледана поотделно.
Първо - едно уточнение. Доколко Симеон наистина се цели в ромейския престол, е предмет на дълъг спор сред медиевистите.
Иван Божилов вижда в политиката му след 913 г. последователна програма за обща държава на българи и ромеи под скиптъра на преславския владетел, докато други изследователи ограничават стремежите му до признаване на царската титла и брак между една от дъщерите му и малолетния Константин VII.
Стоянов допуска, че Симеон действително се стреми към императорската корона - и именно този сценарий се оказва най-неизгоден за българите.
Първото последствие засяга езика на властта. Според Стоянов няма съмнение какъв би бил административният език на обединената държава - гръцкият.
Империята разполага с администрация, градена с векове, със съдилища, архиви и духовенство, които работят на гръцки, и никой завоевател не би заменил тази машина с писменост, създадена преди по-малко от половин век.
Трудно е да си представим, че тъкмо Симеон би посегнал на гръцкия: учил е в Константинопол - според разпространеното мнение в Магнаурската школа - и го владее до съвършенство.
Старобългарският книжовен език, посочва Стоянов, в този сценарий най-вероятно щеше да бъде изтласкан от управлението и богослужението, а народният говор щеше да оцелее само сред част от населението, без книжнина, която да го крепи.
Второто последствие е свързано с престола. В Източната Римска империя, подчертава Стоянов, не съществува принцип на унаследяване.
Няма закон, който да повелява синът да наследи бащата; единственото очакване е императорът да бъде "най-добрият мъж", а Бог подкрепя онзи, който е на власт - загуби ли я, значи е лишен и от небесното благоволение.
Затова дворцовият преврат е обичаен инструмент на ромейската политика, особено опасен за млади династии.
Други изследователи напомнят, че през X век легитимността на Македонската династия вече е силна: Роман Лакапин не смее да отстрани Константин VII, а през 945 г. именно той, законният наследник, остава единствен император.
Стоянов предполага, че едно-две поколения след Симеон малоазийската аристокрация би отстранила варварския василевс и би поставила на трона свой човек, който да управлява и империята, и българските земи.
Жертва на такава интрига можеше да се окаже дори синът на Симеон - Петър, най-дълго управлявалият български владетел.
Решаващ обаче се оказва третият фактор - времето. Стоянов обръща внимание на годините между въвеждането на кирилицата при Борис и падането на Първото българско царство под ромейска власт през 1018 г.
Точно в този век, твърди той, българската културно-политическа идентичност окончателно се оформя около собствения си език.
Натрупват се преводите, оригиналната книжнина, поколенията духовници, за които българският е език и на църквата, и на властта.
Когато империята на Василий II все пак поглъща българските земи, тяхната култура е вече столетна и затова оцелява през близо два века чуждо владичество.
Победа около 918 г. би отнела именно това столетие.
Сливането щеше да завари езика млад, книжнината - оскъдна, идентичността - незавършена.
Погърчването, заключава Стоянов, щеше да протече постепенно и без насилие: като естествено притегляне към речта на двореца, на търговията и на църквата.
Последното съображение не е предположение, а прецедент - Шотландия.
През 1603 г. крал Джеймс VI наследява далечната си братовчедка Елизабет I в Англия и заема едновременно два престола.
Първоначално това изглежда като триумф: шотландски владетел управлява по-голямото и по-богатото кралство.
Малко повече от век по-късно, през 1707 г., Актът за съюза обединява двете държави във Великобритания.
Парламентът в Единбург се закрива, а шотландците получават четирийсет и пет от петстотин петдесет и осемте депутатски места в Лондон.
Кралството, дало династията на по-голямата държава, се превръща в нейната северна част.
Така съюзът на двете корони не пази шотландската самостоятелност, а става началото на нейния край.
Всичко това остава в сферата на хипотезите. Симеон умира внезапно на 27 май 927 г., без да е стъпил в ромейската столица като неин господар.
Няколко месеца по-късно синът му Петър подписва мир, взема за съпруга Мария Лакапина, внучка на император Роман Лакапин, и получава признание на царската си титла.
Българските граници се връщат приблизително там, където са минавали през 904 г.
След четвърт век походи, победи и опустошени земи държавата запазва толкова, колкото реално може да опази, и Петър е принуден да се примири с това.
И все пак тъкмо този привидно унизителен завършек оставя на българите най-важното: отделно царство, в което езикът и книжнината разполагат с още близо век да пуснат корени, преди да дойде истинското изпитание.
Хипотезата на Стоянов не е самоцелна. Тя подкрепя един от главните му изводи: българите оцеляват през вековете не заради воинската си слава, а благодарение на езика и културата си.
И двете средновековни царства накрая загиват от външни врагове, но езикът и книжнината се съхраняват чак до Възраждането.
Мечтаната корона на Константинопол би отнела точно това оръжие, преди да е изковано докрай.
Несбъднатата победа на Симеон е причината днес изобщо да има кой да съжалява за нея - при това на български.
