Всички познаваме историята на Робинзон Крузо - благоразумния корабокрушенец, който с търпение и протестантско трудолюбие превръща пуст остров в стопанство.
Малцина обаче знаят, че човекът, смятан за негов прототип, е бил пълната му противоположност: сприхав шотландски моряк със слабост към юмручния бой, който не претърпява корабокрушение, а сам, в пристъп на гняв, поисква да го свалят на необитаем остров.
Казва се Александър Селкърк. И макар отшелничеството му да е по-кратко от това в романа на Даниел Дефо, то е далеч по-необикновено.
Селкърк се ражда през 1676 година в рибарско селце на шотландския бряг, седмият син на обущар.
Протоколите на енорийския съвет разказват за нрава му повече от всяка друга биография: младежът нееднократно е призоваван пред старейшините - за непристойно поведение в църквата, скандали и за побой над собствените си братя.
Като мнозина буйни младежи от крайбрежието, той се качва на кораб. И то не какъв да е, а капер - частен пиратски съд с държавен лиценз да граби испански кораби.
Разликата между пират и капер по онова време е в един документ, но тя решава съдбата на пленения: каперът отива в затвора като военнопленник, пиратът - на бесилото.
Короната си взима дял от плячката и в замяна обявява грабежа за патриотизъм.
През 1703 г. Селкърк вече е щурман в експедицията на прочутия мореплавател Уилям Дампиър към Тихия океан - начинание, което обещава испанско злато, а води главно до скорбут, дезертьорства и взаимна омраза между офицерите.
През септември 1704 г. корабът му, "Синк Портс", хвърля котва край Мас а Тиера - късче вулканична суша на седемстотин километра от бреговете на Чили.
Селкърк, който разбира от кораби, е в открита война с двайсет и едногодишния капитан Томас Стрейдлинг: корпусът е прояден от червеи, твърди щурманът, и плаването нататък е развнозначно на самоубийство.
Спорът се изостря, докато Селкърк не изиграва най-силния си коз - заявява, че предпочита да остане на острова, вместо да продължи с този плаващ ковчег.
Разчита, че екипажът ще го подкрепи и капитанът ще отстъпи.
Никой не го последва. А когато осъзнава какво е направил и хуква по плажа след отдалечаващата се лодка, капитанът отказва да го вземе обратно.
Селкърк остава на брега с мускет, барут, брадвичка, нож, котле, тютюн, навигационните си уреди и една Библия.
А в края на краищата се оказва прав. "Синк Портс" потъва месеци по-късно, а шепата оцелели попадат в испански плен.
Инатът, най-лошата черта на Селкърк, се оказва неговият спасител.
Първите осем месеца са най-тежки: той не смее да се отдели от плажа, храни се с миди и се взира в хоризонта.
От брега го прогонва не разумът, а шумът - хиляди морски слонове излизат на сушата за брачния си сезон и ревът им е непоносим.
Навътре в острова Селкърк намира спасение: подивели кози, оставени от испанския мореплавател Хуан Фернандес повече от век по-рано.
Те му дават месо и мляко, а когато барутът свършва, Селкърк се научава да ги гони и лови с голи ръце - и развива бързина, която по-късно удивлява спасителите му.
Веднъж по време на гонитба полита от ръба на пропаст и оцелява само защото пада върху козата.
Нощем го нападат плъхове, довлечени на острова от корабите - гризат стъпалата и дрехите му, докато спи.
Решението му е гениално в простотата си: примамва с козе месо подивелите котки, също корабно наследство, и заспива, обграден от мъркаща охрана - стотици животни, които съвременниците му по-късно описват като личната му армия.
Строи си две колиби от пиментови дървета, шие дрехи от кози кожи с гвоздей вместо игла и за утеха чете на глас Библията и пее псалми.
Когато край острова спира испански кораб, Селкърк се крие в короната на едно дърво - за капер с неговото минало да попадне в испански ръце означава бесило или робство в мините.
На 2 февруари 1709 г. на хоризонта се появяват два английски капера. Слезлите на брега моряци се натъкват на създание в кози кожи, което тича по-бързо от кучетата им и почти е загубило дар слово - от устата му излизат само откъслечни думи.
Капитан Уудс Роджърс, който по-късно описва срещата в книгата си от 1712 година, го нарича с усмивка "губернатора на острова".
Роджърс отбелязва и нещо, което звучи като присъда над цивилизацията: отшелникът е в блестящо здраве, пъргав и с ясен ум - в далеч по-добро състояние от собствените му изгладнелите и болни моряци.
Едва след седмици на кораба, върнал се към солената храна, алкохола и обувките, Селкърк започва да линее и да куца.
Лоцман на експедицията е не друг, а Дампиър - човекът, с когото Селкърк е тръгнал по море шест години по-рано.
Отшелникът се отплаща царски: изловените от него кози спасяват измъчения от скорбут екипаж.
Селкърк се прибира в Англия чак през 1711 г. - с пари от каперската плячка и със слава, която скоро го застига: пресата разказва историята му, а Лондон го гледа с любопитство като екзотично животно.
Той обаче така и не се приспособява. Есеистът Ричард Стийл, който го интервюира за лондонската преса, записва: личало си, че този човек дълго е бил отделен от света - в погледа му имало сериозност, но и бодрост, и някакво безразличие към обикновените неща наоколо.
Според местното предание в бащината градина Селкърк си устройва подобие на убежище, където се усамотява и тъгува за острова си.
Пред Стийл той признава, че сега притежава осемстотин лири, но никога няма да бъде толкова щастлив, колкото когато не е притежавал и грош.
Накрая прави единственото логично нещо - връща се в морето. Умира от треска край бреговете на Африка през 1721 г., на борда на кралския кораб "Уеймът", и е погребан в морето.
Две години преди смъртта му, през 1719 г., излиза "Робинзон Крузо" - и славата на романа засенчва човека, който го е вдъхновил.
През 1966 година Чили преименува Мас а Тиера на Робинзон Крузо. Така островът носи името на измисления герой, а не на човека, живял на него.
На истинския отшелник кръщават съседния остров, на около сто и осемдесет километра на запад - Алехандро Селкърк. Място, на което шотландският капер никога не е стъпвал.
