Китайският копнеж за сила
Китай отново увеличава военния си бюджет, пише Дойче веле. Това отговаря на новото самочувствие на страната, но безпокои съседните държави. Пекин би могъл обаче да демонстрира силата си и по друг начин, коментира Александър Фройнд.
Китай определено не притежава военната мощ на една суперсила. Досега Пекинг се налагаше в света само като икономическа сила и се държеше демонстративно настрана от големите конфликти – поне във военно отношение. Досегашният му приоритет беше да застигне развитието на водещите икономически страни. Това обаче със сигурност ще се промени, защото в последно време Китай започва да се проявява като все по-самоуверен и все по-агресивен играч. Неслучайно смята отново да увеличи военния си бюджет и то значително. Увеличението наистина е малко по-скромно от миналогодишното, но Китай от доста време вече инвестира неимоверни суми в модернизирането на армията си, с което предизвиква безпокойство не само в съседните страни. Китайското ръководство не без основание аргументира, че САЩ изразходват много повече средства за въоръжаване. Само че Щатите се смятат за последната останала суперсила. А може би не би трябвало да мерим нещата с различен аршин?
Във военно отношение Китай все още не може да мери мегдан с най-силните. Вярно е, че армията му, наброяваща над 2 милиона войници, е най-голямата в света, вярно е, че има най-мощните ВВС в Азия и че притежава междуконтинентални ракети с ядрени бойни глави, които могат да поразят и САЩ. Само че за Пекин е важна не само отбраната на страната, а и офанзивната защита на нейните интереси. Точно затова Китай смята да инвестира в нападателно оръжие, за да може бързо да решава в своя полза евентуални регионални конфликти. Пекин иска например самолетоносачи – защото засега притежава само един, и то префасониран модел от Украйна.
Китай иска да е и военен лидер
Някои биха могли да кажат, че китайците с право се опитват да станат лидери и във военно отношение, след като в икономиката вече са доказали мястото си. В крайна сметка и други велики сили са налагали интересите си с военни средства – например американците, а сега и руснаците в Украйна.
Само че, по тази логика, в цяла Азия днес върви процес на надпревара във въоръжаването, която би трябвало да алармира всички страни в света. Става дума не само за глобализираната световна търговия по азиатските морски маршрути. Става дума за растящото недоверие в Азия и падащите задръжки конфликтите да се решават с военна сила, а не по дипломатически път. Това може да доведе до катастрофа с разтърсващи последици за целия свят.
Защото освен Китай мощно се въоръжават също Индия и Япония, Филипините, Индонезия, Виетнам – всъщност почти всички. А поводи за конфликти в Азия и бездруго има достатъчно. Най-взривоопасни са главно териториалните спорове за някои ненаселени острови, апетитите към които непрекъснато се разпалват от националистическите сили в съответните страни. Става дума за вероятни находища на суровини, в действителност обаче и за сфери на влияние. А Китай провокира и на много места вече създава свършени факти: бетонира атоли и ги превръща в летателни писти, кръстосва с военни кораби и демонстрира присъствие: „Вижте ни, тук сме и ще останем!“
Защита на интереси или агресия?
Китай преосмисля политиката си за сигурност. Неслучайно подготвя нов закон за борба срещу тероризма, който би позволявал военна намеса и в чужбина, ако са застрашени негови граждани или националните интереси на страната. В съседна Япония също планират подобен закон. И там консервативно-националистическото правителство смята пацифистката конституция за остаряла – с оглед на предполагаеми заплахи, включително от страна на Китай. Кой би отказал някому правото на отбрана? И не звучи ли „закон за борба срещу терора“ всъщност добре? Само че границата към агресията е неуловима, както е известно. И както неведнъж вече са доказвали други велики сили.
Увеличаването на военния бюджет не означава непременно, че Китай действително се готви за война. Все още има време грешките от миналото да бъдат избегнати. В повечето азиатски страни икономическото развитие играе по-важна роля от териториалните разпри. Тесните търговски връзки предотвратяват ескалации и укрепват доверието и сътрудничеството. Бизнесът обединява. А процъфтяваща икономика означава и благосъстояние. Ако от това печелят повече хора, националистическите подстрекатели нямат шанс – било в Пекин, в Токио или във Вашингтон. Сега е нужна най-вече разсъдливост, защото провокациите бързо могат да излязат извън контрол. При това проявата на въздържаност не е е белег за слабост, защото силата може да се демонстрира по различни начини. А Китай отдавна е суперсила. И е постигнал това без мощно въоръжаване.
