Има ли спешна нужда от правила в журналистиката?!

| от |

Георги Лозанов*

Председателят на СЕМ публикува във Фейсбук профила си следното отворено писмо до журналиста Явор Дачков, което публикуваме без редакторска намеса.

Дачков,

Пиша ти тук, но, ако намериш малко чест и смелост, си го тури и в галерията – като право на отговор заради това, че в миналия брой си позволяваш да пипаш името ми с пръсти, лепкави от мръсотията на писанията ти през последните години.

Независимо, че явно съм само претекст, за да изкараш за кой ли път (сигурно ти ги смятат на брой споменавания) опорните си точки за престъпника Борисов, демократичните комунисти и „неморалните и нечистоплътни” протестиращи граждани.

Нямам никакво намерение да споря с теб, както не съм спорил, когато защитаваше като опълченец на Шипка Костов, докато беше на власт, а после го ругаеше като каруцар; нито когато се правеше на десен, а след това се разположи удобно в антизападното лоби.

За да спориш с някого, той трябва да притежава поне някакъв морален интегритет. И сега нямаше да ти отговорям, ако не беше напуснал сферата на публичните мнения и не се беше проявил долно в човешкия смисъл на думата.

За да продадеш отново все същия нескончаем текст си го препакетирал в увода и заключението с обиди и лъжи „на кило” срещу мен, подкрепени и с лъжата на фотоколажа. Обидите са с въображението на махленска клюкарка, седнала да пише донос до кварталния.

А лъжите са във всяко изречение – от това, че съм мълчал по въпроси, по които не само съм говорил, а сякаш са взети от статиите, интервютата и пререканията ми в парламента, до старата популистка глупост, че българските данъкоплатци плащат за СЕМ, след като е добре известно, че той се издържа не от данъци, а от такси, събирани от радио и телевизионните оператори. Но защо да не хванем хората за джоба и да ги подтикнем на мразят този, който ни е изгодно.

Накрая става съвсем ясно, че не съм ти аз болката. Представил си ме – и с това вече няма как да ме обидиш, като „събирателен образ” на онази „интелигенция, чиито истерии бяхме принудени да търпим преди година по софийските улици” и чиито писатели, художници, артисти и певци произвеждали „кич, плиткост, баналост”.

А ти как си с книгите, ролите и песните? Или с каквото и да е било друго, което да те измъкне от жълтата преса и да те направи част от културата? Мислиш ли, че те или аз сме ти виновни, че се превърна в озлобен несретник. И колко време ще ти е необходимо да прозреш, че когато преработваш съжалението към себе си в злоба срещу останалите, ставаш несретник на квадрат, който ухилено гледа от страницата в галерия, без въобще в случая да е необходим фотоколаж.

Не казвай само, че твоите постижения са в журналистиката, защото там е най-големият ти провал. Първото условие за тази професия е независимостта – ти да си ти в текстовете си, а именно според твоите документирани признания нямало как да не си на някого в медиите.

Затова важното за теб било да можеш да си плащаш кредитите. Попаднал си във водовъртежа на поръчката и ползата, резултатът от който може да е само един – затихваща медийна чалга. И след последното ти излагане в галерия мисля, че шанс за измъкване вече нямаш.

Така че преставам да водя с теб преки или задочни диалози, въпреки че през годините може да е имало и приятелски интонации в тях.
Гледай на това, което съм ти написал, като на другарска жалейка.
Г. Лозанов

 
 
Коментарите са изключени за Има ли спешна нужда от правила в журналистиката?!