shareit

Чувстват ли животните?

| от chronicle.bg по nymag.com |

Чували сме, че кучетата разбират човешките емоции. Допускаме това и за конете. Доказано е, че китовете имат регионални акценти. Враните могат да отгатнат мислите на други гарвани – нещо, което учените наричат „теория на ума“, която отдавна се смята са уникално човешко умение. Всички тези констатации бяха публикувани през последните няколко седмици. Ако съберем изброените им качества заедно, можем да предположим, че много от тях всъщност не са характерни само за хората, но и за животните.

Това твърдение клони опасно близо до антропоморфизъм, но ако знаете малко повече за поведението на животните, вероятно сте забелязали, че антропоморфизмът е по-скоро нещо лошо. Животните са си животни. Хората са си хора. Да допускаме, че слонът изпитва радост по същия начин, по който го прави човекът, звучи наивно и дори забавно. Такъв поне е преобладаващият начин на мислене, който е на базата на определена линия научни изследвания, по-голямата част от които са направени миналия век.

Нови изследвания като тези за конете, гарваните и китовете, заедно с последните трудове на редица уважавани биолози и научни изследователи, сериозно се концентрират върху животинските емоции. Някои видни учени намекват, че избягването на антропоморфните заключения всъщност е препъни камък в тази област. „Той не просто съсипа терена на изследване, а по-скоро възпрепятства всякакъв напредък в тази област. Това пречи на хората да намерят отговорите на въпросите си в продължение на близо 40 години“, коментира биологът Карл Сафина. Той дори издава книга по темата, която се казва „Зад думите: Какво мислят и чувстват животните“. Неговият труд добре кореспондира с друга книга – на прочутия приматолог Франд де Ваал „Достатъчно ли сме умни, за да знаем колко са умни животните“.

И двамата учени по-скоро подкрепят теорията на биолога Гордън Бургхарт за „критичен антропоморфизъм“ – отправната точка за разбирането на животните се корени в човешката интуиция и познания.

Изучаването на животинското поведение започва някъде през 1910-1020 година, като е фокусирано да обори суеверията, че котките не са далечни роднини на вещиците, че костенурките не са упорити или че скакалците не са мързеливи. Проблемът е именно в описанията на животинските поведенчески актове, коментира Карл Сафина в книгата си. „Постепенно дори чуденето около въпроса какви мисли и чувства могат да мотивират поведенчески актове на животните се превръща в табу“. Сафина дава пример с двама учени, които наблюдават един и същ случай в средата на 20-ти век: Един „добър“ учен би казал нещо като „слонът застава между малкото си и хиената“. Един „лош“ учен – привърженик на антропоморфията, би казал „майката застават така, за да защити детето си от хиената“. Как може ученият да докаже, това, което майката е възнамерявала да направи? Няма как една мисъл или чувство да бъдат видени. Следователно, да предполагаме защо слонът е застанал между малкото си и хиената, не се счита за научно доказателство.

И така дори повдигането на самия въпрос за животинската осъзнатост може да съсипе кариери.

През 1970 година биологът Доналд Грифин е публикувал книга, която се занимава точно с реакциите на животните. Към този момент Грифин бил уважаван учен, който направил откритието, че прилепите използват ехолокация или сонар, за да се движат в заобикалящата ги среда. Но след публикуването на книгата си, професионалната му репутация се сринала. Дори Джейн Гудол, който се опитвал да „очовечава“ шимпанзета и им давал имена, критикувал подобни теории. Стигнало се до там, че като автор в престижното списание „Наука“, той написал статия, в която казва, че смятал подобни проекти за изучаване на животинската емоционалност като нещо, с което уважаваните учени не трябва да се захващат.

В наши дни напредъка на технологиите и възможността да се правят видеоклипове от учени на терен повдигат много въпроси и принуждават изследователите да помислят отново дали познанието за животните е достатъчно. Като че ли не минава седмица без да бъде публикувано ново проучване, което да показва данни за даден вид, способен на „човешка“ емоция.

Доказателства за съпричастност и успокояващо поведение се наблюдават при различни животни. В един скорошен случай, например, скромен гризач от прерията се опитал да утеши от стреса другаря си по клетка, след като учените му направили лек електрошок. Поведения, приличащи на съпричастност се наблюдават и при животни, известни с общителността си като слоновете, например. Когато един азиатски слон вижда, че бебето му е разстроено, защото е забелязало, че учените го наблюдават, майката докосва детето си с хобота си. „Никога не съм виждал подобно поведение в друга ситуация, когато слоновете са сами. Наподобява нещо като „Шшшт. Всичко е ок“, разказва ръководителят на мисията Джошуа Плотник пред „Discovery“.

Учените все още не са категорични, че заразните прозявки при шимпанзетата са акт на съпричастност. Някои изследвания показват, че определени животни са давали сигнали за самосъзнание. Най-ясният от тях е тестът с разпознаването в огледалото, макар че някои експерти поставят под въпрос точността на този метод. Този опит обикновено включва маркирането на животното с боя без мирис. След това се отвежда пред огледалото. Някои от видовете започват да оглеждат маркировката, да я проучват и да разглеждат собственото си тяло. От това следва, че животното може би схваща и има представа за това как изглежда. Маймуните със сигурност се разпознават.

През 2000 година учени установиха, че афалата също минава теста с огледалото с отличен. В новата си книга „Гласове в океана“ научният писател Сюзън Кейси напомня за това изследване и отбелязва, че и слоновете, и свраките също минават успешно огледалното изпитание. За сравнение, хората разпознават отражението си чак на възраст около 2 годинки.

Някои животни показват и че разбират гледната точка на други. Освен гарваните, има доказателства, че храстовите сойки разбират, когато учените им показват как да скрият храната си от другите. Мъжките евроазиатски сойки разбират каква храна искат да ядат женските. „Дълго време си мислих, че само хората могат да се разбират така. Серия експерименти обаче доказва точно обратното“, заключва психологът Никола Клейтън.

Заключението, че животните чувстват като нас, би било прибързано. Но умишленото пренебрегване на доказателствата, че животинските поведения подозрително приличат на човешките емоции, също не е добър вариант за науката. Ключовият момент е, че антропоморфизмът не винаги е толкова лош вариант и не трябва да се изключва напълно. Самият де Ваал пише, че чувствата са по-скоро вероятни за животни с мозъци като на хората. Маймуните, разбира се, но също и слоновете, и някои бозайници като делфините.

В края на краищата и ние сме вид животни.

 
 
Коментарите са изключени за Чувстват ли животните?