shareit

Грузинска сватба

| от Николай Крижитски |

Пo време на краткото гостуване при дядо ми в Грузия, в Сухум, през 70-те, един ден той ме заведе в някакво малко планинско градче, където съм щял да присъствам на нещо невиждано досега – на местна грузинска сватба. Звучеше много свежо и доста загадъчно и неочаквано за детските ми уши. Учудих се обаче, когато разбрах, че майка ми и баща ми не искаха дойдат с нас. По-късно те ми казаха, че причината за да останат в къщи е била само и единствено изтъкана от неудобството, че не познавали никого. Дядо дълго ги умоляваше да захвърлят всички предразсъдъци, да зарежат всякакви балкански глупости и просто да дойдат с него, защото той е дългогодишно уважавана персона от канещото го възрастно, грузинско семейство. Както и човек, признат от тях за голям приятел (дядо беше зъболекар в града). А да си уважаван по кавказките закони, означава само едно – че ти си приет за по-голям и много по-важен от тях. И освен това, като първо и почти най-главно правило за една дори небогата, скромна грузинска сватба, това е изобилието от поканените гости. Нещо като габровското правило да доведеш брат си когато са те поканили теб, но с тая разлика, че в Грузия никога и никой не би бил сметнат за излишен, ако е доведен от някой поканен. Както и впрочем такъв филм няма – да откажеш да отидеш на грузинска сватба, това би било пълен абсурд, просто не е възможно и това е огромна обида за канещата те страна. И знаете ли, понякога в Кавказ ставало така, че точно заради това се започвала многогодишна вражда между две семейства, понякога даже и кървава, защото кавказците са хора с тежки характери.

Но не щеш ли, моите родители бяха неумолими – не и не, нямало да отидат. Дядо помрънка малко, после взе да се облича и понеже нямаше как да отиде сам покани мен, дребосъка. И когато потеглихме – направо да не повярваш, излизайки на улицата, дядо забеляза, че му е разкопчан дюкяна на панталона. А той беше докачлив на такива дребни признаци, указващи „лош звезден късмет“. На всичкото отгоре като дете беше израсъл в България и по всичко си личеше, че е прихванал от всякакви видове православни суеверия. Това, че ципът му се беше скапал, по всички негови правила означаваше някакъв много страшен знак свише, който неминуемо щеше да доведе до лоша случка, например падане на поне пет керемиди на главата, сгазване от валяк, ухапване от върколак, и прочее. Но естествено, дори и нищо от изброеното да не се случи, самия факт от открит дефектен цип неминуемо разваляше настроението му гарантирано и то поне за три седмици напред. Както и да е, потеглихме към балкана, той мълчалив и навъсен, а аз недоразбрал какво може става оттук нататък, ако ще излизаме в откритата атмосфера след установяването на развален цип. Но пък толкова си можех с моя пилешки по това време мозък. Затова пък бях весел, несуеверен и необременен, че притежавам някаква идиотска причина, поради която да смятам, че съм най-големия неудачник. Между другото и аз също бях с разкопчан дюкян, обаче скришом от дядо си придърпах набързо ципа, защото усетих, че ще отворя нова страница и то много по-страшна в темата със суеверията на дядо ми.

(представяте ли си – цели двама сватбари с разкопчани ципове, резил и то на високо международно ниво).

Дядо имаше мотор с кош, марката не помня, но да кажем от тези зарязаните от германците BMW-та. Защото точно помня, че имаше дупка за картечница откъм предната страна на коша. Возех се в тоя кош, горд като дипломатически куфар от крокодилска кожа и разглеждах отблизо дупката от липсващата картечница. Докато дядо управляваше мотора из сокаците, аз си представях как викам на някой до мен (на кой викам бе, то няма други!):

– „Дай бързо още една лента! Па-па-па-па-дан-дан-дан“ -стрелях и сменях мунициите наум, както и си въобразявах, че съм мерач, седнал в коша и разгромяващ цели армии противници скрити нейде във високата трева и близката гора. Само коженият шлем на главата много ме стискаше, а и абхазкото слънцето печеше, та се късаше. Влизайки в едно село ни нападнаха някакви зли кучета, които лаеха грозно, показвайки жълтите си зъби срещу нашето бръмчащо немско чудо. Несъмнено желаеха да докопат и гризнат страстно гръклянчето ми, както и някоя друга гума от мотора, но тя ще е несъмнено за десерт. Те търчаха едно връз друго успоредно до мен, а дядо даже не ги забелязваше докато стискаше кормилото. Предполагам, даже не ги и чуваше от ръмженето на двигателя, затова аз трябваше да измисля как да се оправям сам. Е точно тука добре би ми дошла една истинска картечница, ала такава нямаше. Затова взех, че използвах единственото конвенционално оръжие с което разполагах – наплюх ги с плюнка. Кучетата потичаха още малко в свински тръс до нас, без да обръщат внимание на моя ожесточен обстрел, после постепенно се отказаха и взеха да изостават. Много добре, защото вече едвам презареждах.

Отново пътувахме сами с дядо, сватбата ни чакаше (е, не бяхме съвсем сами, аз продължавах да разпореждам на помощник картечаря да ми подава лентите с патроните).

Скоро стигнахме до мястото на сватбата, дядо паркира трофейната машина, а аз опитвайки да разкопчая и се отърва от шлема, вървях зад него криейки, се зад гърба му. По традиция, кавказците винаги ходят с оръжие скрито в дрехите или препасано на коланите им, затова влизайки в чужда къща по неписан закон трябва задължително да го извадят или свалят и предадат на най-стария обитател на дома. С това от страна на пришълеца се демонстрира откритост на характера и доверие към гостите от страна на стопанина. Но тъй като дядо не беше въоръжен, то стопаните на булчинския дом го „въоръжиха“ символично с един огромен нож, който бе церемониално и тържествено предаден обратно на домашните власти. В моя джоб имаше едно малко, червено швейцарско ножче с вилица и лъжица, което доброволно предадох на усмихнатия, мустакат баща на булката и приятел на дядо ми (макар че тази чекийка с лъжица едва ли щеше да се зачете от буйните кавказци за опасно оръжие).

Сега от далечината на времето не мога да си спомня от каква точно националност бяха младоженците и гостите им – дали абхазци, осетинци, дали пък не бяха кабардинци. Или не – може би черкезци, не помня със сигурност. Помня само, че всички – и мъжете и жените седяха съвсем малко по пейките, повечето време танцуваха *[1].

Беше може би втората сватба на която присъствах за възрастта си, но ми направи огромно впечатление, че хората почти не седяха по масите, а само танцуваха или пееха. От онова акапелно пеене от малка група участници, което няма да срещнете на никой кастинг за екстремен талант, но пък които пеят сърцато, все едно са двадесет и четирима, а не двама или трима *[2]. Прекрасно, завладяващо и абсолютно извънземно. Танцът и такта на музиката се лееха навън от телата им, после се вливаха обратно, преплитайки се с обувките им, наметалата, шапките или дрехите им, мустаците, брадите, земята. Господ, който и да е той, е надарил всички грузинци с гласове за да пеят от душа и с крака за да танцуват от сърце. Навсякъде танцуват, може да видиш на улицата две спряли коли и шофьорите танцуват или пеят, кълчат се в ритъма на лезгинката, вместо да се карат. Изглежда странно, ексцентрично, дори прилича на виц, но е така. По кавказки обичай някой да ти изтанцува или изпее нещо си е най-висша награда.

А, щях да забравя – там се пиеше много здраво, тостовете валяха един след друг от едни малки глинени дамаджани се преливаше вино в рогове и чаши, като рогът се пълнеше задължително и по правило до ръба с вино, от които ако изпиеш половината вече си с меки, макаронени крака. Само че, грузинците са всепризнати майстори във вдигането на тостове и здравото пиене, защото след всяка наздравица, която до дъно опустошаваше наведнъж поне две бъчви с вино – излизаха да танцуват лезгинка след лезгинка *[3]. Като се уморяха от танца, пак навирваха роговете с вино и…. после танцуваха още и още, а алкохола май изобщо не ги хващаше или се изпаряваше по някакъв чудодеен начин.

По едно време пристигнаха едни много високи и много руси хора, които говореха местния език, веднага се включиха в танците, завъртяха се на поляната. Заприличаха ми на извънземни, ако ги сравня с останалите гости. На въпросът към дядо какви са тези хора, той ми отговори, че са от едно високопланинско село (имало такива хора и на още две места в планината), оживяли и оцелели оставени там ранени войници от последните кръстоносни походи, които по-късно изглежда са се смесили с местните гени. А как пееха тия руси гиганти – и досега не съм чувал нещо подобно, планината направо се разцепи от песните им. Палеха се огньове, вадеха се и печаха нови шашлици, пак танци, пак гръмогласно хорово пеене и после пак танци.

Прибрахме се с мотора чак на сутринта, аз спях в коша през целия път каталясал от нощните приключения. Не помня как са ме пренесли сънен до леглото, но още на другия ден напипах швейцарското си ножче в единия джоб, а в джоба на якето открих завит в хартия един традиционен малък кавказки нож, с много красив обков. Явно мустакатия дедик, приятеля на моя дядо ме е въоръжил тайно на изпроводяк. Още го помня този човек и пазя това ножче, като много скъп и мил спомен. Излязох и започнах да танцувам в двора, повтаряйки доколкото мога видяните на сватбата движения с ръце и крака.

– „Ехейй, красавчик, сматри, ноги не поломайш!“ – викаше нарочно с натъртен кавказски акцент дядо ми, хилещ се от прозореца, наблюдавайки с присмех как неумело се кълча. Разбира се, че нямаше с кого да се упражнявам да пея акапелно поппури (хорово грузинско пеене) *[4], нито пък да се уча как се танцува лезгинка *[5] *[6]

А у нас и досега забелязвам при сватбите, че само се кибичи по масите, най-вече шведските. Докато грузинската сватба бе едно от най-интересните неща и вълнуващи неща, които съм виждал в живота си.

*[1]

Както и трупата Сухишвили, на която ще ходя при всяко тяхно появяване, и ако бях с 20 кг по-слаб и с 20 год. по-млад, несъмнено щях да съм сред тях (българския анонс е ужасен и не се вижда нищо от танците, вървят само приказки, затова това:

*[2] тези са ингуши, но ритъма е същия

*[3] азербайджанци, тоест азери, не грузини, но придобивате пълна представа за лезгинката, нямат умора
*[4] какво може да видите на гарата или преди полет с грузинци, например

*[5] тези са малчугани, но може да го сметнем за представителна извадка

*[6] това e висш пилотаж

 
 
Коментарите са изключени за Грузинска сватба